Магично и сюрреалистично предизвикателство от автора на „Животът на Пи“

В новия си роман „Високите планини на Португалия“ Ян Мартел борави със сериозни теми като загубата, скръбта, религията, отношенията между човека и животното, и то по начин, по който всяка следваща страница се превръща в изненада. Новият Мартел ще ви поведе на пътешествие – в земите на Португалия и във времето, пълно с невероятности и красиво до последната страница.

Почитателите на канадския автор ще намерят така чаканото удоволствие след „Животът на Пи“. Чудатият, но изумително живописен изказ отразява до голяма степен и пищността на повествованието. Първата сюжетна нишка ни връща в началото на XX век и ни среща с особняка Томаш, млад португалец, загубил любимата си и сина си. Томаш преборва мъката си, като отдава цялата си енергия на търсенето на мистичен религиозен артефакт. Следващата част ни праща в лаборатория за аутопсии, в която ставаме свидетели на мистерии, навестили ни сякаш от миналото, и на фантастични посещения. Третата част от „Високите планини на Португалия“ се развива в наши дни – наскоро овдовял политик търси начин да се освободи от скръбта си, като оставя целия си предишен живот и заживява заедно с… шимпанзе. Двамата необичайни спътници поемат към Португалия, а пътят им неусетно се пресича с този на Томаш отпреди почти цял век. С характерното си чувство за хумор, изящност на езика и величествени описания на Португалия, вплетени в повествованието, Ян Мартел свързва трите новели с нишката на скръбта и фантазията.

Петнадесет години след излизането на „Животът на Пи“ Ян Мартел се завръща с блестящ роман, съвместяващ привидно несъвместими теми. Както винаги, той стои настрана от мелодраматизма, но запазва дълбоката си човечност и любов към света и живота. Зад философския тон на автора надничат обичаните от почитателите му алегории и забележително въображение. Читателят държи в ръце роман в три части, които ще го отведат към темите за загубата и смъртта. „Високите планини на Португалия“ е забележително пиршество за сетивата.

“Скръбта е болест, казва един от героите на Мартел. За Томаш, Еусебио и Питър спасението е в самото пътуване.”

New York Times

„Високите планини на Португалия“, Из Трета глава, „У дома“

Питър се взира поразен. Някои от шимпанзетата са скочили прави и тресат клетките си от ярост. Ограничени от хоризонталните вериги, клетките се люлеят съвсем малко. Начинът, по който шимпанзетата са окачени във въздуха, отрязани едно от друго, от самата земя, го влудява. Нямат зад какво да се скрият, нямат нищо, за кое то да се хванат или с кое то да играят, нито играчка, нито одеяло или поне наръч слама. Просто висят там в голите си клетки, еманация на лишения от свобода. Не беше ли гледал във филми подобно нещо – новият затворник влиза в затвор и от всички килии започват да му се присмиват и да го освиркват? Преглъща и диша дълбоко, опитвайки се да овладее страха си.

Боб върви напред и изкрещява по някой коментар от време на време, без да му пука за лудата дандания. Питър го следва отблизо, като върви точно по средата на коридора, далече от решетките. Макар да вижда, че животните са надеждно затворени – в клетки и зад решетки – той пак е изплашен.

След всеки три-четири клетки има ограда от дебела стоманена мрежа, която минава от решетките на коридора до стената и тавана на постройката и отделя една група клетки от следващата. Още едно ограничение. Всяка от тези огради има врата отзад, до стената.

– Клетките не са ли достатъчни – крещи Питър, като сочи към една от оградите.

Боб крещи в отговор:

– Дават възможност да освобождаваме някои от шимпанзетата, така че да са заедно в по-големи, но оградени пространства.

И наистина в относителната тъмнина на комплекса Питър забелязва от едната страна на коридора четири шимпанзета, излегнали се отпуснато на пода близо до задната стена. Щом го виждат, стават и започват лъжливо нападение. Едно се спуска към решетките. Но поне изглеждат по-естествено така, на пода, в група, живи и енергични. Боб прави знак с ръка на Питър да клекне.

– Харесва им, когато сме на тяхната височина – казва той в ухото на Питър.

Двамата клечат. Боб мушва ръка между прътите на решетката и маха на шимпанзето, което изглежда най-агресивно – онова, което се беше спуснало да ги нападне. След моментно колебание животното притичва до решетката, докосва ръката на Боб, след което се връща с подскоци обратно при останалите до задната стена. Боб се усмихва.

Питър започва да се успокоява. Просто правят това, което знаят, казва си той. Двамата стават и продължават надолу по коридора. Питър вече е в състояние да наблюдава шимпанзетата по-спокойно. Те показват различна степен на агресия или възбуда – тресат се, ръмжат, пищят, правят гримаси, показват силата си. Всички създават шум и бъркотия.

С изключение на едно. Последният затворник в края на коридора седи спокойно в клетката си, потънал в собствените си мисли, сякаш без да забелязва околните. Когато Питър стига до клетката му, спира, поразен от особеното поведение на създанието.

Приматът седи с гръб към изливащите яда си съседи, в профил към Питър. Отпусната ръка лежи небрежно върху сгънатото коляно. Питър забелязва лъскавата черна козина, коя то покрива тялото на животното. Толкова гъста е, че изглежда като костюм. От нея излизат ръце и крака, кои то нямат козина и очевидно са много пъргави. От главата забелязва полегатото, почти отсъстващо чело, големите, подобни на чинийки уши, масивните, надвиснали вежди, сплескания нос и гладката, приятно закръглена уста с безкосмена горна устна и леко окосмена долна. Заради големината си тези устни са изключително изразителни. Питър се вглежда в тях. В момента при въпросния екземпляр те са в леко движение – потрепват, отварят се, затварят се, намусват се – сякаш приматът разговаря със себе си.

Създанието обръща глава и го поглежда в очите.

– Той ме гледа – казва Питър.

– Да, правят го – отговаря Боб.

– Искам да кажа право в очите.

– Да, да. Обикновено е знак за надмощие, но точно този е много готин чешит.

Все още взрян в Питър, приматът свива устни като фунийка. От тях, пробивайки си път през оглушителния шум в комплекса, до ушите на Питър достига кратък издишан звук уу-уу.

– Какво означава това? – пита той.

– Това е поздрав. Казва „здравей“.

Приматът го прави отново, този път само с устни, без да издава звука, разчитайки по-скоро на напрегнатия поглед на Питър, отколкото на атакуваните му от околния шум уши. Питър не може да свали очи от примата. Какво привлекателно лице, изражението е толкова живо, вниманието – толкова съсредоточено. Голямата глава е покрита с гъста черна козина както тялото, но дългото лице, основните му части, обърнатият триъгълник на очите и носа и кръгът около устата са голи, с гладка тъмна кожа. Освен две-три леки вертикални бръчки по горната устна единствените други бръчки по лицето на примата са около очите, концентрично разположени около всяка очна орбита, и няколко вълнисти линии по сплесканата основа на носа между силно издадените вежди. Резултатът от тези кръгове в други кръгове е, че привлича вниманието към двата им центъра. Какъв цвят са тези очи? Питър не е в състояние да определи точно в изкуственото осветление на комплекса, но му изглеждат светло ръждивокафяви, почти червени като земята. Разположени са близо едно до друго, втренченият поглед е сериозен. Този поглед дълбае в него и го приковава на мястото му.

Приматът извърта тялото си, така че да е лице в лице с Питър. Погледът му е съсредоточен, но позата е спокойна. Изглежда, се забавлява да го поглъща с очи.

– Искам да отида по-близо – казва Питър.

Изумен е, че го каза. Къде отиде страхът му? Само преди минути се тресеше от ужас.

– О, не може, сър – казва Боб с очевидно притеснение.

В края на коридора има врата от дебела мрежа. Имаше още две като нея по средата на коридора, от всяка страна. Явно това са точките на влизане и излизане за хората, които се грижат за шимпанзетата. Питър се оглежда, няма шимпанзета на пода зад вратата. Пристъпва към нея и слага ръка на дръжката. Завърта се докрай.

Очите на Боб се ококорват.

– Леле, кой е забравил да заключи тази врата? Наистина не трябва да влизате там! – моли се той. – Трябва, трябва да говорите с д-р Лемнън, сър.

– Доведете го – казва Питър, докато отваря вратата и влиза вътре. Боб го следва по петите.

– Не го пипайте. Понякога са много агресивни! Може да ви отхапе ръката.

Питър стои пред клетката. Двамата с примата втренчват очи един в друг. Отново усеща магнетично привличане. Какво искаш?

Приматът провира ръка през кръстосаните железни пръти и я протяга навън. Десницата се отваря пред Питър с тясната длан нагоре. Питър се взира в нея, в черната жилава кожа, в дългите пръсти. Няма съмнение, няма колебание. Вдига своята ръка.

– Божичко, божичко! – хленчи Боб.

Двете ръце се обгръщат една друга. Къс, но силен палец се премества и притиска дланта му в своята. Няма сграбчване, няма дърпане, няма заплаха в жеста. Приматът просто притиска ръката му в своята. Изненадващо топла ръка. Питър я хваща с двете си ръце – едната е обхваната в ръкостискане, другата е отдолу. Прилича на ръкуване на политик, но неподвижно и напрегнато. Захватът на примата се затяга. Може да счупи ръката му, осъзнава той, но не го прави и Питър не чувства страх. Шимпанзето продължа ва да го гледа в очите. Питър не знае защо, но гърлото му се свива и усеща, че е близо до сълзите. Дали не е, защото никой след Клара не го е гледал така отдадено и честно, очите като отворени врати?

– Откъде е той? – пита, без да отклонява поглед. – Има ли си име?

Питър забелязва смяната на местоименията от „то“ на „той“. Идва съвсем естествено. Това същество не е предмет.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.