„Лятото на страха” или защо Дан Симънс е велик!

Големият Дан Симънс (1948), известен с романите „Хиперион” (носител на престижната награда „Хюго”), „Падането на Хиперион”, „Ендимион”, „Триумфът на Ендимион”, „Ужас” и „Петата купа”, се завръща на българския книжен пазар с „Лятото на страха”.

Симънс е показал многократно, че е майстор в сферата на научната фантастика и хоръра, а „Лятото на страха” е поредното доказателство за безграничния му талант. Този свръхестествен хорър, роман за порастването в тона на „То“ по Стивън Кинг, „Нещо зло се задава“ на Рей Бредбъри и популярния телевизионен сериал Stranger Things, може да се похвали с награда „Локус“ и номинации за „Брам Стокър“ и „Бритиш фентъзи“.

На вашето внимание е откъс от книгата, предоставен от издателство „Изток-Запад”:

Старото централно училище все още се пъчеше гордо и ревностно пазеше тайните и загадките си. Осемдесет и четири години тук се беше сипал тебеширен прах, който се носеше във въздуха, осветяван от случайно преминалите през някой отвор слънчеви лъчи, а спомените, трупали се повече от осем десетилетия, се надигаха от тъмните стълбища и етажи, за да подправят застоялия въздух с махагоновата миризма на ковчези. Стените на Старото централно бяха толкова дебели, че вероятно можеха да поглъщат заобикалящите ги звуци, а високите прозорци, чиито стъкла бяха извити и изкривени от времето и гравитацията, създаваха усещане за умора.

Времето течеше по-бавно в Старото централно, ако въобще го правеше. По коридорите и стълбищата ехтяха стъпки, но те звучаха някак приглушени и не бяха в синхрон с движенията сред сенките.

Основите на Старото централно бяха поставени през 1876, годината, в която генерал Къстър и хората му бяха разгромени далеч на запад, край река Литъл Бигхорн, и годината, в която първият телефон беше изложен далеч на изток на националния панаир във Филаделфия. Старото централно училище беше построено в Илинойс, по средата на двете събития, но далеч от всякаква история.

До пролетта на 1960 г. Старото централно училище беше започнало да прилича на някои от старите учители, които преподаваха в него – беше прекалено старо, за да продължи, но също така прекалено гордо, за да се пенсионира, затова просто съществуваше по навик и отказваше да се предаде. Като стара мома без деца, вече десетилетия наред учебното заведение заемаше тези на другите.

Момичетата бяха играли с кукли в сенките на класните му стаи и коридори, а по-късно умираха по време на раждане. Момчетата бяха бягали и викали наоколо, бяха ги наказвали през зимните следобеди във все по-мрачните и мълчаливи класни помещения, за да бъдат погребани накрая на места, които никога не бяха споменавани в часовете по география: Сан Хуан Хил, Белоу Ууд, Окинава, Омаха Бийч, Порк Чоп Хил и Инчон.

Първоначално Старото централно беше заобиколено от хубави млади дръвчета и брястове, които хвърляха сенки върху по-долните класни стаи в топлите майски и септемврийски дни. По-близките дървета умряха през годините, а гигантските брястове, които пазеха квартала като някакви мълчаливи стражи, се разболяха и заприличаха на застарели скелети. Някои бяха отсечени, но повечето останаха. Сенките на голите им клони се пресягаха към детските площадки и игрища като загрубели ръце, опитващи се да стиснат в хватката си самото учебно заведение.

Гостите на малкото градче Елм Хейвън, които идваха по Хард Роуд и изминаваха двете пресечки до Старото централно, го вземаха за прекалено голям съд или някаква общинска сграда, изпълнена с високомерие до абсурдни граници. В крайна сметка каква функция можеше да има тази огромна структура в един западащ град с хиляда и осемстотин души население, която беше разположена на такава голяма площ? След Старото централно пътешествениците щяха да забележат детската площадка и да осъзнаят, че това е училище. Странно при това: украсената в бронз и мед камбанария беше позеленяла на черния си, остър връх, който се намираше на повече от петнадесет метра от земята, каменните арки в романски стил се виеха като змии над високите три и половина метра прозорци, а разпръснатите кръгли и овални стъклописи предполагаха, че това е някакъв абсурден хибрид между катедрала и училище, заострените капандури стърчаха от третия етаж на сградата, а странните му волути[1] приличаха на издълбани свитъци над вратите и прозорците, но онова, което се струваше най-обезпокоително за наблюдателите, беше масивната, неуместна и някак си застрашителна големина. Старото централно, със своите три реда прозорци и четири етажа, надвиснали корнизи и остри капандури, сложен покрив и позеленяла камбанария, беше прекалено голямо училище за подобен скромен град.

Ако пътникът имаше някакви познания по архитектура, той или тя щяха да спрат на тихата улица, да слязат от колата си, да позяпат и да направят снимка.

След като стореха това, наблюдателните зрители щяха да забележат, че високите прозорци представляваха огромни, черни дупки – сякаш бяха проектирани, за да поглъщат светлината, а не да я допускат или отразяват, – а нюансите от ричардсъновия, римския, френския и италианския стил се смесваха в един нов брутален и обикновен стил, който можеше да се опише като „Западна училищна готика“. Усещането, което сградата оставяше у наблюдателя, не беше на величественост или дори за някакъв архитектурен куриоз, а на една прекалено голяма и шизофренична маса от тухли и камък, върху които се издигаше камбанария, очевидно построена от луд.

Някои от посетителите, които не се поддаваха лесно на безпокойството, което училището будеше, можеха да попитат местните или дори да отскочат до Оук Хил, където се намираше окръжното управление, за да прегледат архивите за него. Там щяха да разберат, че Старото централно е било част от много по-голям план отпреди осемдесет години, в който идеята е била в страната да се построят пет такива училища – Североизточно, Северозападно, Централно, Югоизточно и Югозападно. От всички тях беше издигнато само Старото централно.

През седемдесетте години на деветнадесети век, Елм Хейвън беше по-голям, отколкото сега, в настоящата 1960, до голяма степен благодарение на железницата (която вече не се използваше) и големия прилив на имигранти, които бяха доведени на юг от Чикаго от амбициозни архитекти. От население от 28 000 души през 1875, районът беше намалял до по-малко от 12 000, установени при преброяването през 1960 г., повечето от които бяха фермери. Елм Хейвън се беше увеличил с 4300 души през 1875 г. и Съдия Ашли, милионерът, който стоеше зад плановете за заселване на града и построяването на Старото централно, беше предвидил, че населението скоро ще задмине това на Пеория и един ден ще се съревновава с Чикаго.

Архитектът, който Съдия Ашли беше довел от някъде от изток – мъж на име Солон Спенсър Олдън, – беше ученик на Хенри Хобсън Ричардсън и Р. М. Хънт. Неговите архитектурни кошмари използваха по-мрачните елементи от възникналия по-късно неоримски стил, но без усещането за величественост и общественост, които подобни сгради в римски стил навяваха.

Съдия Ашли беше настоял – и Елм Хейвън се беше съгласил – училището да бъде построено с подобни размери, за да може да обслужва следващите, по-многобройни поколения от деца, които щяха да бъдат привлечени в окръг Крийв Кор. Затова сградата щеше да разполага с класни стаи за малки и големи – тези за гимназистите бяха на третия етаж и се използваха само до Първата световна война, – и с помещения, които щяха да играят ролята на градска библиотека и дори на колеж, когато подобна нужда възникнеше.

Така и не беше създаден колеж в окръг Крийв Кор или в Елм Хейвън. Голямата къща на Съдия Ашли в края на Броуд Авеню изгоря до основи, когато синът му банкрутира по време на Рецесията от 1919 г.. Старото централно си остана основно училище през годините, като служеше на все по-малко и по-малко деца, които оставаха в района, а в окръга се строяха други училища.

Гимназиалните класни стаи на третия етаж станаха излишни през 1920 г., когато в Оук Хил отвори врати истинска гимназия. Те бяха затворени и оставени да тънат в мрак и паяжини. Градската библиотека беше преместена от сводовете през 1939 и горният мецанин с рафтове остана предимно празен, но продължи да се взира в малкото останали ученици, които минаваха по мрачните коридори, прекалено широките стълбища и сутерена, приличащ на катакомби, като бегълци в отдавна изоставен град от едно неизвестно миналото.

Най-накрая, през есента на 1959 г., новият градски съвет и училищното настоятелство на окръг Крийв Кор взеха решение, че Старото централно е надживяло дните си и че този архитектурен звяр – дори в тази си изтърбушена форма – е прекалено труден за отопление и поддръжка, и че всичките 134 ученици от Елм Хейвън ще бъдат преместени в новото училище до Оук Хил през есента на 1960 г..

Но през пролетта на 1960 г., през последния учебен ден, само часове преди да се пенсионира завинаги, Старото централно училище все още се пъчеше гордо и чинно пазеше тайните и загадките си.

[1]      Волута – спираловиден декоративен архитектурен елемент с малък кръг в средата.

 

Инструмент за вашия дигитален маркетинг и seo оптимизация - BoomSEO

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.