Лу Рийд – неразбраният гений

лу рийд
Credits: thierry ehrmann

Точно преди пет години Лу Рийд почина. Някои ще кажат, че той остави след себе си огромно музикално наследство, но аз по-скоро смятам, че Лу остави много повече от музика. Неговата, често свързвана с конфликти, личност е в моето съзнание най-яркият пример за това какво значи да си иноватор.

Някои го описват като алкохолик, наркоман, тиранин и егоист, но какво значение има това. Лу никога не бил пример за перфектен музикант или писател. Или поне според критиците. Всъщност това, което го отличава от останалите е, че винаги е успявал да изненада публиката със своето изкуство. Силно повлиян от Анди Уорхол и улиците на Ню Йорк, Лу успява да вдъхне душа на всичките си песни. Той е един от първите, които превръщат своите слабости в запазена марка. Всеки професионален музикант ще ви каже, че Лу има ограничени певчески възможности и, че свиренето му на китара е посредствено. Абсолютно вярно, само че точно това е неговият чар.

Още в албумите на the Velvet Underground проличава, че в Лу Рийд водеща е импровизацията, а не строгата конструкция. Както там, така и в соловите му албуми, можете да чуете дълги и повтарящи се композиции, атонални мотиви, в някои песни дори няма пеене, а се разказват истории, чете се поезия или просто се експериментира с различни звуци.

 

Геният на Лу Рийд е често неразбран, защото Лу е изключително искрен. Той говори за собствените си преживявания и емоции, често е доста краен и противоречив, но съвсем спокойно можем да кажем, че неговото творчество отразява неговата душа – крива, грозна, шумна, извън ритъм, имаща своя собствена мелодия. Душа, която импровизира върху композицията, която наричаме ежедневие.

Казват, че най-сложното нещо е да направиш нещата прости. Лу сякаш нямаше проблем с това. Често упрекван, че текстовете му са елементарни и използват прост език и, че музиката му е просто два акорда, които се повтарят до безкрай, Рийд остана неразбран. Да, музиката му в основата си е два или три акорда, но около тях винаги има завъртяна някоя мелодийка, която да ти се забие в главата. За the Velvet Underground и Лу Рийд няма инструмент, който да няма подобаващо място в техните записи – цигулки, пиано, саксофон, контрбас, флейта, всякакви перкусии и т.н.

След разпадането на the Velvet Underground Лу заявява, че повече няма да се занимава с музика и се посвещава на писането. Тази година неговият сборник с поезия “Do Angels Need Haircuts?” беше с преиздаден. Тук можете да чуете „Lipstick” прочетена от съпругата на Лу, Лори Андерсън.

Две години по-късно, през 1972, Лу издава “Transformer”, а продуцент на албума е вече набиращият популярност Дейвид Бауи, който записва и беквокали в някои от парчетата. Transformer и досега е най-продаваният албум на Лу. В него са и класиките „Walk on the Wild Side” и “Perfect Day”. Мнозина твърдят, че „Walk on the Wild Side” е първата песен, в която се пее за хората с нестандартна сексуална ориентация. По-точно музикантът обръща внимание на травеститие, които пристигат в Ню Йорк за да проституират. Да, Лу е нестандартаен и е трудно да му хванеш спатиите. За времето си е изключително смела постъпка да говориш толкова свободно за орален секс, травестити, наркотици, проституция. А Лу го прави по изключително спокоен и понякога метафоричен начин. Самото заглавие на песента на жаргон е покана от травестит към потенциален клиент.

Но да оставим, „Walk on the Wild Side” настрана. Лично за мен „Andy’s Chest” e събирателен образ на Лу Рийд. На пръв поглед текстът е абсолютна измислица, бъркотия от думи, несвързани сцени и изрази, но ако го разглеждаме в цялата му абстракция, разбираме много повече за човека Лу. Дали текста на „Andy’s Chest” е „поток на съзнанието“? Смея да твърдя, че той е най-добрия представител на жанра.

 

Музиката на Лу не е за всеки, тя е като осмърдяно от цигари старо елече, оставено до чист планински поток. Потокът тече нагоре, а вие си мислите, че е време за обяд. Шуменето на потока е грозно, не на място, неравномерно, въпреки слънчевото време от време на време гърми и трещи, но въпреки всичко това вие оставате спокойни и искате да живеете вечно. Лу действа различно на всеки и сякаш така и не разбрахме наистина какво искаше да ни каже. Понякога наистина се чудя дали наистина е имал какво да казва или си правеше шега със всички нас. Общият албум с Металика, озаглавен Lulu” шега ли беше? Наистина ли е толкова лош, колкото някои казват? Lulu e странен и ме обърква, но за мен той е силен албум, точно за това, че всеки път откривам нещо ново в него. Текстовете винаги имат различно значение, песните са разбъркани, както и емоциите, които предават.

Лу Рийд е повече от музикант – той е поет, той е фотограф, той е артист. Неразбран, но артист.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.