“Лара” – или една жена, която иска всичко!

0
525

She’s a Killer Queen
Gunpowder, gelatin
Dynamite with a laser beam
Guaranteed to blow your mind
Anytime

Тhe Queen – Killer Queen

Запознайте се с Лара от „Лара“.

Емоционална като песен на Queen, хапливо откровена като Кари Брадшоу, многолика като всяка жена, хаотична, като времето, в което израства, и неподправено истинска като самата себе си, Лара е от онези жени, които неизменно привличат вниманието на околните и за които се чудиш – те ли предизвикват съдбата, или вселената постоянно поставя на пътя им изпитания и възможности.

Лара има съпруг, две деца, три гардероба с рокли и кратък списък с убеждения, които следва. Няма задръжки, когато споделя. Разказва откровено за детството, за изневерите, за всички свои страхове и многобройни грешки.

„Лара“ е първият роман на Ния Йотова. Роман, който може да ви ядоса, да ви зарадва, да ви разсмее, но няма да ви остави безразлични. Ния не крие, че за образа на Лара и останалите герои в романа е черпила вдъхновение от заобикалящия я живот. Подобно на своята героиня, тя завършва образованието си в Сидни, Австралия, пътува много и в сърцето си се смята за гражданин на света. Днес работи в IT сферата и въпреки корпоративната среда, казва, че работата ѝ носи голямо удоволствие точно защото голяма част от нея е свързана с текст.

Създаден като роман, „Лара“ може да се чете и като дневник на съвременната жена, която иска всичко – да е прекрасна майка, стихийна бизнес дама, страстна любовница и любяща съпруга – роли, за които скрито или явно мечтаят милиони дами в света.

Разликата е, че Лара не се срамува, когато някоя от тези роли не ѝ е по мярка, не се примирява с очакванията на другите, и не се извинява, че иска всичко.

„Лара“ ще ви преведе през трийсет и девет години от един живот, който се случва между Австралия и България, между дома и офиса, между семейното легло и хотелски стаи в Барселона, между „какво ще кажат хората“ и „какво искам аз“. Ще ви върне назад към годините на „Шатовалон“ и образцовите домове и ще ви накара да погледнете напред с усмивка. И без вина.

Този роман е като чифт скъпи дизайнерски обувки с убийствено високи токчета, които един ден виждате на някоя витрина и сърцето ви прескача един удар. И макар че не са нито по джоба ви, нито подхождат на стила ви, ги купувате. Защото искате да сте онази жена с убийствено високи токчета, след която всички се обръщат. Защото го заслужавате.

Ния Йотова

Всяка жена е цял един свят. „Лара“ е околосветско пътешествие. Без предварителна програма и с неочаквани приключения. Готови ли сте да отпътувате?

Ощe от Лара и за  „Лара“ ще намерите в Instagram – @book.lara

Откъс от  „Лара“:

С втората бременност Лара беше твърдо решена да не се прави на герой и да ходи по планини, басейни и морета с големия корем, опитвайки се да доказва на света, че майчинството няма да я промени – грешка, която беше направила с първото си дете.

Майчинството те променя, по-добре приеми този факт конструктивно, беше новата ѝ мантра. И вярна на нея, докато беше бременна с малкото си детенце, Лара основно ядеше и спеше. Ядеше всичко, което ѝ се яде, в резултат на което, макар да запази фигурата си, разви огромен корем, в който се криеше огромно дете. През деня вятърът по улиците духаше корема ѝ като корабно платно, а Лара тичаше безпомощно след него. Вечер заставаше само по бельо пред огледалото и не можеше да повярва как може да носи такъв огромен корем, без да ѝ се счупят тънките крака.

Дойде време да ражда. Бебето си стоеше вътре и нямаше никакво намерение да излиза. Коремът ставаше все по-голям, бебето в него също и лекарката я предупреди:

– Ако не родиш до два-три дни, ще се наложи да те режем.

Лара знаеше какъв е проблемът – сама се беше заключила да не ражда от страх. Помнеше как протече раждането първия път, тялото ѝ бе запечатало болката и я проиграваше като на 4D филм за подсещане, а с приближаването на термина лекарката ѝ започна да отговаря доста уклончиво на всички въпроси, свързани с упойката.

– Силна си като кобила – успокояваше я тя. – Без проблем ще родиш и кон.

– Това ми звучи като „и този път забрави за упойката“ – мърмореше Лара, а вътрешно се чудеше още ли карма има да чисти.

Ако се съдеше по първото раждане и перипетиите с първото ѝ дете, явно е била много лоша в миналия си живот. Но с карма или не, тялото на Лара очевидно усещаше, че пак му предстоят мъки без упойка и се бе заключило психически. Всеки ден Лара ходеше на консултация и всеки ден лекарката я плашеше, че бебето е вече четири килограма и ако не го роди съвсем скоро, лошо ѝ се пише на таза. Лара носеше торбите с покупките пеша нагоре по стълбите, ядеше люто, ходеше дълго, но нищо не помагаше.

– Сексът ще стимулира излизането на бебето – заяви лекарката при поредния преглед.

Хубаво. Но Мъжа очевидно имаше други мисли за огромния Ларин корем. През последния месец, само като я видеше как изплува като платноходка иззад ъгъла, се покриваше под едно одеяло на дивана в дневната, треперейки да не му налети. Лара не му се сърдеше – и на нея не ѝ беше до това. Отнемаше ѝ буквално половин час да обърне огромния си корем в двойното легло, когато усетеше хълбока си прекалено изтръпнал от тежестта, а усилието беше толкова голямо, че след всяко обръщане не можеше да заспи поне още половин час. Мечтаеше си да има кран, който да я обръща. И никак не мечтаеше за секс с този корем.

Лекарското предписание обаче си беше лекарско предписание – Лара трябваше да прави секс. И единствената възможна към момента жертва беше нищо неподозиращият ѝ законен съпруг. Лара се чувстваше като бременно с извънземни чудовище от филм като „Пришълецът“, което дори с огромен корем напада невинните мъже. Но щом е казала лекарката…

Като чу какво се очаква от него, Мъжа пребледня и заотстъпва назад.

Добре, че апартаментът ни е малък, няма къде да се скрие – каза си Лара и за пръв път видя в положителна светлина жилището, което мечтаеше да смени. Докато тя мислеше, Мъжа действаше. Беше се скрил в спалнята и започна да пелтечи някакви несвързани извинения през плътно затворената врата.

Докато безпощадно напредваше към него, Лара чу, че нейният човек прекалено много уважавал нероденото си дете и от уважение към него и към майка му, представете си, не искал да му чука по главата.

– Стига глупости! – Лара започна да се ядосва, докато насилваше бравата на спалнята. Допреди месец го правеха през цялото време, откога това новоизлюпено уважение… – И да знаеш, че ако си натрупал някакви мебели от другата страна на тази врата, цяла нощ ще правим секс за наказание!

Мебели очевидно нямаше, защото Лара все пак успя да отвори. Стана ѝ жал за Мъжа, който се беше свил в ембрионална поза в леглото. Даде му отсрочка за изпълнение на задълженията до сутринта. Да има време да се подготвя психически цяла нощ.

На сутринта Мъжа успя да изкрънка втора отсрочка – до вечерта. Лара беше толкова изтощена от поредното половинчасово обръщане на корема, че великодушно му я подари. Може пък на тъмно да му е по-лесно на човека.

Вечерта Мъжа си изпълни задълженията като агне на заколение. Час след тази негова саможертва Лара усети контракции. Беше рано сутринта на шестнайсети юли – рождения ден на Синеокия, на Мъжа и както щеше да се окаже – на малкото ѝ детенце.

Първото дете спеше, а Мъжа трябваше да я закара до болницата. Лара се гримира (завеждащата отделение щеше да се радва да я види пак да ражда гримирана и с прическа) и звънна на един съсед – помоли го да спи при първото дете, докато тя ражда второто.

По пътя за болницата болките станаха силни. Лара усещаше, че има голямо разкритие, но така, в движение, се търпеше. На прага на болницата се вкопчи в ръката на Мъжа. Този път искаше той да е с нея.

– Нали знаеш, че ако вляза там, повече никога няма да мога да погледна на теб като на жена – тактично ѝ обясни той. – До края на живота си – прибави за убедителност.

Две ситуации изплуваха в съзнанието на Лара при тези му думи: пребледнелите лица на наблюдаващите студенти от първото раждане и убитото желание за ласки на Мъжа заради един голям корем. Ако видеше касапницата по време на раждането, нямаше да я огрее още две-три години. Реши да не настоява. По-добре да си влезе сама. И без това родилното е женска територия.

 

 

Докато лекарката ѝ се придвижваше към болницата, Лара разбра, че е с осем сантиметра разкритие и е късно за упойка. Не беше изненадана – в този живот тя упойка нямаше да получи. Беше ѝ писано да изживее всичките си мъки – било то душевни или физически – без опиати.

Завеждащата ѝ направи клизма и я изпрати да се къпе. Това с къпането беше лукс, който липсваше преди четири години, когато раждаше първото си дете. Докато се къпеше, Лара вече плачеше от болка и стискаше тръбите на парното в банята на болницата.

Как? – питаше се тя. – Как нормална жена, изпитала тази болка веднъж, доброволно се поставя в същата ситуация…

Знаеше как – болката от това, че първото ѝ дете я отхвърляше толкова дълго, беше по-силна от родилните мъки. А и те, Лара от опит го знаеше, скоро ще свършат. Беше готова на всякаква болка само и само да започне отначало с малкото си детенце. Ако успееше да си уреди упойка за шевовете, можеше да се каже, че е на финалната права.

Лекарката на Лара се появи в разгара на скандала между Лара и завеждащата. Онази беше помолила Лара да се държи възпитано и да не крещи – да вземела пример от ромката, която мълчаливо се мъчеше на магарето до нея. Лара бе викала при първото раждане, викаше и сега. Като че ли чрез викането изхвърляше частици от болката и усещаше някакво облекчение. Циганката, щом иска, да мълчи, сигурно ѝ беше пето или шесто.

Единствено когато раждаше, Лара не се интересуваше какво ще кажат хората. И само тогава наричаше ромките „циганки“. Болката беше по-силна от възпитанието, както и от разбирането ѝ за света.

Хубавото този път беше, че между контракциите имаше почивки. Както беше в средата на огромен ураган от болка, в който стадо гепарди разкъсваше месата ѝ, така изведнъж, за около трийсетина секунди, ураганът утихваше и болката спираше. Гепардите възпитано се отдръпваха и отиваха кротко да пасат трева за половин минута, преди отново да се нахвърлят върху нея.

В тази преживна пауза Лара се потапяше в прекрасното чувство да е нормален човек – нищо не я болеше и липсата на болка я докарваше до състояние на блаженство. Щеше да си го напомня до края на живота си. Когато се почувства тъжна или недоволна от нещо, щеше да си казва: радвай се, че поне нищо не те боли. Болката, дали физическа, или душевна, те кара да видиш всичко в нова перспектива. Жалко, че я забравяме веднага щом отмине.

Докато си правеше планове как да оценява живота си и се бореше с гепардите, Лара изстреля малкото си детенце, което не се роди никак малко – четири килограма червено плачещо месо. Беше заело поза на боксьор със стиснати юмручета – бащичко!

Лекарката на Лара се скара със завеждащата, но успя да ѝ даде да гушне бебето. Още незашита и с неизвадена плацента, Лара пое малкото човече. Бяха измили бялото от него и то седеше мирно със свити юмручета и стърчаща черна коса. Приличаше досущ на брат си, но беше с по-бяла кожа и с по-тъмни леко дръпнати като на китайче очи.

Мамино малко прекрасно момченце! Как успя да се роди толкова сладко, мислеше си Лара, докато държеше малката ръчичка.

Девет месеца само яде и спа, а е успяла да отгледа в себе си това човече, което имаше всички малки органчета и всички пръсти на ръцете и краката.

Сети се за коронната реплика на дядо си – чаровен бохем, който много обичаше да размишлява върху странностите на живота. Всеки път, когато нещо го впечатлеше, дядо ѝ промърморваше през дима на цигарата: „Природа, брат, природа!“ Колко е бил прав човекът. Природата е велико нещо! Раненото и изнурено тяло на Лара кипеше и тържествуваше. Беше получила втори шанс.

Въпреки че първото дете отблъскваше Лара, нейната любов към него беше огромна. Още по-силна беше и защото бе трудна любов, трудностите винаги я мотивираха допълнително. Докато беше бременна за втори път, се чудеше как ли ще може да обича някого колкото първото си дете, откъде ще намери в себе си още любов.

Когато погледна малкото си детенце, Лара усети огромно спокойствие – тя вече го обичаше безкрайно. Децата умножават любовта, не я изпепеляват, както правят мъжете. И понеже вярваше в прераждането, беше сигурна, че това бебе я е гледало дълго време отгоре, че знае всичко, което е преживяла, и е чакало, за да дойде точно при нея.

Тази връзка започваше добре. Оказа се, че Лара ще по­лучи дори лидокаин за шевовете. Откъде тази неочаквана щедрост от страна на лекарския екип, Лара не знаеше и не искаше да знае. Реши просто да се възползва от прекрасните неща, които ѝ се случват, и да благодари.

 

 

 

 

 

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.