Коя е първата българска народна приказка?

0
209

Настъпи светлият 24 май, в който честваме създаването на писаното ни слово, а с него оттук-оттам и по някой и друг будител, отговорен за утвърждаването на празника, буквите и изобщо културата ни. Някои от първите белези на самоосъзнаване на българите и утвърждаване на културната ни самобитност са потънали в забрава… причините са какви ли не. В края на миналата година подробното и географски обвързаното издание на „Български народни приказки“ на издателство „Deja Book“ ни припомни за един такъв артефакт на нематериалното наследство, останало от дедите ни. В него под номер 100 е поместена приказката „Добро за добро“. Малко известен факт е, че това е първата българска народна приказка, която е била записвана.

Според литературата цитирана в книгата „първообразът на тази приказка е записан от сръбския революционер и поет Сима Милутинович, който в началото на XIX в. е учител във Видин. Публикуван е в предговора на епическата му поема „Сербианка“ (1826). Според записките на Милутинович той научава историята от „един неграмотен млад българин“. По негово мнение, което вероятно съвсем не е лишено от основание, тя има богомилски корени. Тя наистина би могла да се свърже с някои богомилски вярвания, които се проявяват в дуалистичната същност на Господ, в греховността на плътта и в призива на богомилите да не се раждат деца. Според богомилите Христос не е имал плът, т.е. напълно чистият човек трябва да изгуби плътта си, а раждането дарява душата с плът, което е грешно. Приказката вероятно има своите корени и в Библията и историята за пожертването на Исаак, разказана в Битие 22: „Подир тия събития Бог, изкушавайки Авраама, му рече: Аврааме! Той отговори: ето ме! Бог рече: вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земя Мория, и там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще ти покажа…“ Мотивът е бил изключително популярен в цяла България както в разказния, така и в песенния фолклор.“

Сима Милутинович

Използваме днешния празник като повод да поместим тук пълния текст на преразказаната от Слави Ганев история, за да се насладим на това народно умотворение:

Някога, когато Господ създал света, решил да види как живеят людете. Слязъл от небето и най-напред тръгнал да преброди Стара планина. Преди това обаче се предрешил като старец с голяма бяла брада и чисто бели дрехи. Взел тояжка в ръка и закуцукал по пътя си из българската земя. Цял ден скитал по горите, чак по мръкнало стигнал едно сгушено в Балкана селце. Спрял пред първата къща в покрайнините му и седнал на прага ѝ. Мълчал, мълчал, само мислите в главата му се бунтували и летели една през друга. Жената, дето била вътре, така и не разбрала, че непознатият е пред дома ѝ. Чак по-късно, като се върнал съпругът ѝ от нивата, видял пътника и му рекъл:

– Дядо, уморен ли си? Ела вкъщи да си починеш и да те нагостим. Сиромаси сме, ала всичко, дето ни е дал Бог, ще споделим с теб.

Старецът го загледал с веселите си очи, влязъл с него в дома и седнал на трапезата.

Докато той чакал, мъжът и жената приготвили вкусна гозба. Каквото можали, сложили на софрата, та да нагостят хубаво госта си. Ни месо имали обаче, ни мляко, ни яйца, постна станала гозбата. Това само имали от Бога и това наредили на трапезата си.

Седнали те да се хранят, ала гостът им не близвал вечерята. Едва-едва я помирисал и погледнал настрани, без дори една дума да изрече.

– Дядо! – рекли му домакините. – Защо не ядеш? Не си ли гладен? Цял ден си пътувал. Вземи си, хапни – каквото имаме, все за теб е!

– Хапвайте вие! Аз тук нещо си мисля.

Като се наситили на гозбата, жената станала и отишла на двора, дето малкото им детенце плачело в люлката си, и взела да го кърми. Тогава старецът казал на мъжа:

– Знаеш ли какво, домакине? Ако искаш да ме нагостиш, да знаеш, че не мога да се храня с какво да е. Месо можеш да ми опечеш и ще уважа трапезата ти.

– Ех, месо нямам! – отвърнал жално човекът.

– Син имаш малък. Заколи него, хубаво го изчисти и измий, пък после – във фурната. Само се пази да не види жена ти, че ще се нажали.

– Че това ли било, дядо? Защо не каза по-рано, ами стоиш гладен! Нали ти казах – всичко в дома ми е твое. Каквото Господ ми е дал, ще споделя с теб. Аз харесвам много хора като теб. Самò сърцето ми казва, че си добър човек. Потърпи малко, пък ще ти сготвя каквото искаш.

Мъжът излязъл вън и видял, че жена му се е прибрала през другата врата в дома и е подхванала ръкоделието си. Детенцето сам-само играело на двора под месеца и звездите. Още там баща му го заклал, изчистил добре телцето, измил го и приготвил фурната, а след това мушнал в нея тавата с новата гозба. Като свършил тая работа и се уверил, че жена му няма да разбере какво е сложил да се пече, седнал да поприказва с госта си. От нищо не се притеснявал, весело разговаряли и се смеели.

– Я виж гозбата! – рекъл след малко старецът. – Замириса ми на хубаво, трябва да се е опекла.

Станал мъжът, отворил фурната и извадил тавата, ала в тоя миг пред очите му блеснало ярко сияние. Така го заслепило, че подскочил от уплаха. Светлина обвивала детето, цялото покрито със злато, като слънце сияело и вече не било бебенце, а голямо, хубаво момче, светло и здраво. На главата му искряла бисерна корона, обсипана с безценни камъни, на пояса му бил препасан меч, в десницата си държало книга, изписана със златни слова, а в лявата ръка – житен сноп с натежали класове. Толкова светло било, че всеки огън на света щяло да заслепи.

Обърнал се мъжът да каже на госта какво чудо се е случило, ала тогава видял, че външната врата зее широко разтворена, а старецът стоял отвън пред прага и белите му дрехи сияели в мрака.

– Останете със здраве! – рекъл той и силният му глас изпълнил целия дом. – Живейте както досега – хубаво, кротко! Заради добрите ви сърца добро ще видят нивите ви, добитъкът, децата и внуците ви. Благословия и мир ще получите от Господа. А един ден той ще ви покани да се нагостите във вечния му дом!

Вероятно два са най-интересните изводи, които можем да извлечем от текста и данните към него…

От една страна: историята на пръв поглед е стряскаща, но това не бива да ни учудва. Както отбелязват редица фолклористи и слависти от периода, българското народно творчество се отличава именно със страшните си сюжети, с насилието в тях и с липсата на платоническа любов. В увода към книгата си „Неиздавани български народни песни“ френският учен Огюст Дозон например ни казва, че едни от най-страшните и ужасяващи митове са били сътворени от българите и сърбите, а изпълнените с насилие сюжети той си обяснява с особения начин на живот, разпространен сред тези народи. Той ги сравнява основно с гърците, които за разлика от българите почти не са създали подобни творби в по-ново време. За разлика от българския фолклор, в гръцкия отсъстват данни за жестоки, чудовищни и кръвожадни същества (любима тема в българските песни, легенди и приказки са вампирите, върколаците, самодивите и др.), не са разпространени истории за насилие, ако такова присъства, то е само загатнато, докато българите предпочитат да бъдат натурални, особено е, че в българския – за разлика от гръцкия фолклор – жената обикновено е много по-потисната и зависима от мъжа, тя е практически несамостоятелна, а съпругът ѝ обикновено не се отделя от родителите си, той често е и неин насилник. Това също почти отсъства от гръцкия фолклор. Любовта, която при гърците често е романтична и платоническа, в българските сюжети почти винаги е изцяло плътска и лишена от чувства. Дозон обяснява това с начина, по който предците ни са живели: именно както сами описват във фолклора си. За разлика от гръцките си съседи, те не са били дотолкова образовани, нито са притежавали тяхното по-развито самосъзнание, нрав, манталитет. Французинът пояснява, че в това отношение сърбите не се отличават от българите. Заедно с това той признава, че благодарение на българските фолклор и нрави в Западна и в Централна Европа са навлези множество сюжети от литературата на ужаса и мрачната поезия, които иначе нямаше да съществуват. По това време най-важните световни имена на литературата и техните произведения почиват на най-влиятелното „словесно чувство“, съществувало някога: ужасът. Именно от него, упосредено или пряко, произлиза цялото по-ново човешко изкуство, а това е нещо, с което трябва да се гордеем.

Огюст Дозон

От друга страна: изглежда имаме дълбоко грешно понятие за бутилите и отдаването на почит към тях. Сърбинът Сима Милутинович е направил нещо велико, макар и дребно. Той е показал на света още през 1826 г., че българи има, че същите притежават уникална, специфична култура, заслужаваща внимание. Той е непознат и забравен български будител, заслужаващ почитта ни.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.