„Коледна тайна” от Карън Суон – чудесата се случват на тези, които вярват в тях

 „Хората имат нужда от надежда и успокоение в най-мрачните моменти, не в най-щастливите…“

Декември е най-топлият месец от годината – абсурден като влюбване, лек като усмивка и уютен като дом. Месецът на многото обещания, на мисълта за другия, на желаните снежни преспи и на споделените… тайни.

 „Коледна тайна” от бившата модна журналистка Карън Суон ви кани на най-емоционалното и неочаквано литературно приключение тази зима. Разказ за експлозиите на сърцето и за един заснежен остров с неговите стари красиви сгради, в който се крие повече романтика, отколкото някога сте подозирали.

Алекс Хайд е жената, която направлява богатите и силните към още по-големи успехи. Телефонът ѝ е дълбоко пазена тайна, която само наистина важни хора могат да разкрият – и то когато имат истинска нужда от помощ. Тя деликатно ги направлява през проблемите, в които са се забъркали, и им помага да оправят както личния си живот, така и своите бизнеси.

И макар графикът ѝ да е запълнен за месеци напред, тя не може да откаже примамливото предложение, което идва само броени седмици преди Коледа. Един мъж е на път да провали компанията си със своето арогантно и опасно поведение – Локлан Фаркар. Алекс има за задача да влезе в главата му, да успокои сърцето му, да му посочи път напред.

Но когато Алекс се озовава на отдалечения остров Айла, сред стелещия се сняг и далеч от градската шумотевица, тя се оказва извън зоната си на комфорт. Локлан е мрачен и дяволски привлекателен и сякаш никоя от изпитаните тактики на Хайд не работи при него. Скоро започва и шеметна поредица от събития, които променят всичко.

Двама души, които се лъжат един друг от първия миг, в който се виждат. Които крият тайни, които никой не бива да знае. Двама души, които отдавна са се отказали да търсят щастието, но Коледа идва със своето обещание за чудеса.

Карън Суон ще ви разкрие една „Коледна тайна” –  те се случват само на тези, които вярват в тях…

„Знаеше, че той е точно като нея – едно объркано кълбо от добро и лошо, човек, който е бил наранен, изоставен и предаден от почти всички, които някога е обичал…

Из „Коледна тайна”от Карън Суон

Пролог

Заливът Килнотън, остров Айла,
западният бряг на Шотландия,
30 април 1932 г.

Ето там.

Първият път, когато се спасил от смъртта, е било там, в онези опасни води, които се простират от тук до бреговете на Ирландия. Но сега, като гледаше от тези скали, в този ден, когато морето потрепваше светло и гладко като небесносиня коприна, тя не виждаше и следа от ужаса на онази далечна нощ, когато бурни ветрове бушували над повърхността на морето и оръдия стреляли под нея.

Загледа се към хоризонта, а вятърът в лицето ѝ сякаш ѝ помагаше да диша и я връщаше към живота. Тук се чувстваше по-близо до него и мислеше, че ако се помоли достатъчно силно, може да види стъпките му в пясъка, да усети аромата му, донесен от вятъра. О, само ако този остров беше запазил нещо от него в прегръдката си! Хазяйката ѝ беше казала, че семената на яркожълтите храсти прещип, които растяха по хълмовете, можеха да останат заспали в почвата четиридесет години и пак да поникнат. Не можеше ли да се надява за една такава частица от него?

Но надеждата е изгубена и беше изгубена преди много години. Смъртта го бе преследвала, тракайки с челюсти към глезените му за втори път, отказвайки да го остави да се измъкне. Беше се борил толкова упорито, така казаха онези мили непознати с техните дълбоки гласни и спокойни очи. Няколко пъти помислили, че е изчезнал, но той отново се измъквал от треската като призрак от мъглата, с хлътнали страни и задъхан от борбата.

Беше силен, казаха те, имаше нежна усмивка, очи, които нашепваха, ръце, които танцуваха. Дори и след толкова години тук го помнеха, бяха му се възхищавали.

И като си помислеше, че някога беше неин…

Затвори очи и остави вятърът да я брули. Той бе ѝ принадлежал и смъртта – макар и да бе успяла на третия опит – не можеше да ѝ отнеме това.

Някакъв шум – глас? – достигна до ушите ѝ и когато се огледа, видя една жена да идва към нея. Въпреки че вятърът играеше с косата ѝ като коте, което тича след връвчица, тя се движеше с лекота и грация. Беше стройна и бърза, с умни очи и аристократична осанка. Но въпреки че красотата ѝ беше деликатна, в нея нямаше никаква крехкост. Изглеждаше силна и решителна. Страховита.

– Вие ли сте американката? – попита направо жената, отправила към нея блеснали очи.

– Да.

Жената въздъхна веднъж и кимна.

– Казаха ми, че ще ви намеря тук. Помислих, че съм ви пропуснала.

– Какво има?

– Преди да заминете… има нещо, което трябва да узнаете.

Но тя вече знаеше. Инстинктът ѝ го казваше.

Той беше принадлежал и на нея.

 

„Мейфеър“, Лондон, петък,
1 декември 2017 г.

– Офисът на Алекс Хайд.

Отсеченият глас на Луиз Кенеди прониза тишината на постланата с дебел килим стая, в която неподвижността на въздуха се нарушаваше само от ароматния полъх на белоснежните божури.

– Не, съжалявам, няма я. Кой се обажда?

Пръстите ѝ с френски маникюр потрепнаха над клавиатурата и спряха, а курсорът на екрана запримигва, докато тя чакаше името. От дясната страна на клавиатурата проблесна червена светлина. Звънеше друг клиент – тя беше като ръководител полети, който насочва непрекъснатия поток от кацащи самолети: насочи ги, подреди ги, приземи ги.

– Ще ми трябва име, за да може тя да… – внимаваше да не диша в микрофона, прикрепен към слушалките, докато клиентът се бавеше и не ѝ вярваше, несвикнал да му казват „не“. Пръстите ѝ помръднаха във въздуха, сякаш въртеше писалка, нетърпелива да продължи. Червената светлина продължаваше да мига. Трябваше да вдигне в следващата минута. Човек никога не знаеше кога може да е нещо спешно, а на това ниво спешно означаваше точно това – можеше да става въпрос за работата, състоянието или дори самия живот на някого.

– Не, не е възможно. – Гласът на клиента стана по-остър и тя повдигна тънката си вежда. – Защото е в Ню Йорк. – Погледът ѝ отново се насочи към червената светлина.

– Това е поверителна информация – изрече по-рязко тя, свикнала да се справя с хора с високо самомнение. Това беше може би общата най-важна черта за всички клиенти на Алекс и вероятно беше и основната причина, която им позволяваше да станат нейни клиенти. – Но мога да ѝ предам да ви се обади. Тя знае ли за какво става въпрос? – Пръстите ѝ потрепнаха отново.

Отвън синята светлина на една кола на Бърза помощ премина покрай визоновосивите прозорци, а бялото като вълна небе се покри с гъсти дъждовни облаци. Минаваха хора с дебели палта, навели глави към телефоните си, а паважът все още беше мокър от последния изблик от облаците преди пет минути.

Тя сви устни, докато мъжът говореше. Така си и беше помислила.

– Разбирам. Значи това е запитване на нов клиент.

Дръзкият му тон предполагаше дълго лично познанство, но най-вероятно просто се бяха ръкували на някой коктейл или името на Алекс е било изречено тихо и му е било предадено със същата поверителност като масонско ръкостискане.

– Страхувам се, че работим с лист на чакащите и мис Хайд няма никакви свободни часове преди месец май. – Погледът ѝ се стрелна към червената светлина. Все още беше там. Не задълго. Десет секунди… – Искате ли да ви запиша час и ще се свържем с вас, когато наближи времето?

И двете ѝ вежди се извиха високо, когато дързостта се превърна в нравоучителност – той вероятно не разбираше, че никой не можеше да стигне до Алекс, без преди това да е минал през нея, и че на нея ѝ се плащаше точно толкова, за да преценява клиентите, колкото и за да им записва часове.

– Както вече казах, в момента мис Хайд е извън страната и не мога да ви кажа кога ще се върне. Сега моля да ме извините, но има други клиенти, които чакат и се опитват да се свържат. Можете да се обадите отново, ако промените решението… – Пръстът ѝ се поколеба над бутона за прекъсване на разговора, а погледът ѝ се насочи към мигащата червена светлина.

Три, две, ед…

Ръката ѝ падна на бюрото сякаш я бяха простреляли, а думите проехтяха в ушите ѝ, сякаш всяка една от тях бе избухнала с гръм по линията. Тя се облегна напред на лакти и се концентрира по-силно, докато се взираше в примигващия курсор на все още празния екран, а червената светлина вече не светеше. Всъщност тя беше напълно забравена. Настъпи дълга пауза.

– Съжалявам, може ли да повторите? – каза накрая Луиз с необичайно потрепване в идеално тренирания ѝ глас. – Не мисля, че ви чух добре.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.