„Книжарничката на брега“ от Джени Колган ще ви спаси в летните горещини

Новият летен книжен хит е тук! „Книжарничката на брега“ (ИК „Сиела“) от шотландската авторка Джени Колган е чаровна история за неочаквана среща, изненадващо пламнала любов и щипка хумор, която ще ви разтовари от забързаното градско ежедневие, пренасяйки ви на брега на най-известното шотландско езеро. Именно там героинята на Колган ще срещне любовта и ще се изправи пред редица препятствия, които може и да не успее да преодолее…

Новият роман на шотландската авторка Джени Колган ни предлага решение срещу летните горещини в шумния град – бягство край брега на красивото и прохладно шотландско езеро Лох Нес!

Зоуи има спешна нужда да напусне задушаващия я сив Лондон с всичките му шумни клаксони, претъпкани улици, тълпи с туристи и непрестанно пеещите под прозореца ѝ футболни запалянковци. Младата красавица търси спокойствие, но едновременно с това и добре платена работа, защото иска да осигури по-добър живот на сина си Хари. В английската столица Зоуи изнемогва – едва успява да плати месечния си наем и все по-често има чувството, че силите ѝ няма да стигнат и ще се предаде, ако не намери друг изход от тежката ситуация. Както често става в живота, в най-критичния момент героинята на Колган попада на обява за бавачка в огромно имение на брега на най-известното шотландско езеро – Лох Нес.

Когато отива на място обаче, приказната история, в която си мисли, че се е забъркала, се оказва по-скоро кошмар. Описаните в обявата „три изключително надарени деца“ се оказват оставена на произвола на съдбата разпасана компания, а две от тях се държат като същински зверове! На всичкото отгоре овдовелият им баща Рамзи е истинска развалина.

С вярната подкрепа и приятелство на собственичката на местната книжарница – Нина, Зоуи успява да обуздае бедствието и да помогне на повече хора, отколкото някога е смятала – включително да спаси цяло едно семейство. Но ще позволи ли Рамзи на миналото да попречи на щастието му, или ще успее да види това, което се намира точно пред очите му?

Джени Колган е родена в Шотландия. В различни периоди от живота си е живяла в Лондон, Холандия, САЩ и Франция, докато се установи за постоянно в Единбург със съпруга си, кучето и трите си деца. Автор е на няколко десетки романи и книги за деца, а на българския читател е позната до момента със „Сватбата на Аманда“ и „Книжарница на колела“. Запален библиофил от дете, Джени Колган съветва: „Наслаждавайте се на всичко, което четете. Обогатете живота си с книги, каквито и да било книги. Ако дадена книга не ви допада, пробвайте друга – животът е твърде кратък. Аз все още се опитвам да прочета всички книги на света. Вие сте читател. Вие ще ме разберете.“

Преводът от английски език на „Книжарничката на брега“ е на Цветана Генчева. Дизайнер на корицата е Фиделия Косева.

Откъс от „Книжарничката на брега”, Джени Колган

Зоуи не бе и предполагала колко доволна ще бъде да види госпожа Макглоун, когато тя пристигна точно в осем и трийсет. Нито едно от децата не вдигна поглед, когато икономката влезе и си сложи ръкавици за чистене.

– Виждам, че сте се запознали – рече тя.

– А, да! – отвърна Зоуи и я последва по коридора. Госпожа Макглоун се обърна с въздишка в мига, в който се отдалечиха достатъчно.

– Да, Мери си е такава. Да, Патрик има изключително ви­сок коефициент на интелигентност. Не, не може да ги биеш.

– Нямах такова намерение…

– О, повярвай ми, ще ти се прииска.

– Защо не са на училище? – попита Зоуи.

Госпожа Макглоун изсумтя.

– Мери я отстраниха. След това Шакълтън се сби с някого, който се подигравал на сестра му, задето я били отстранили, за­това отстраниха и него. Патрик започва чак по Коледа.

Зоуи мигаше в недоумение. Не й бе хрумнало да пита пре­ди. Какво, за бога, правеха по цял ден?

– За колко време са отстранени?

– Директорката ще реши.

– И какво правят сега?

– Откъде да знам – сряза я госпожа Макглоун. Вече се беше заела да лъска парапета. Стана ясно, че има една част от къщата, която тя смята за своя отговорност и това не е задната кухня.

Шакълтън започна някаква много шумна компютърна игра. Звукът се понесе откъм кухнята, което отговори поне на един въпрос.

– Пищящи неща – рече заплашително госпожа Макглоун.

Зоуи огледа останалата част от просторното антре на днев­на светлина. На стената имаше старинни маслени картини, ня­колко гоблена и огромна глава на елен с лъскави очи. Госпожа Макглоун мина покрай нея и натисна масивната брава на тежка дървена врата, отвори я бавно. Тя изскърца послушно.

Стаята беше тъмна, щорите пуснати. Икономката зацъка с език.

– Днес нямам време да се разправям с това – заяви тя. – Чака ме западното крило, прането, крилото на децата и двете стълбища…

Тя тръгна схванато и Зоуи се запита на колко ли е години.

– Имате много работа.

– Това е повече от ясно – измърмори тя.

– Пак е бил тук – продължи тя и се насочи към прозорците, отвори ги. Яркото слънце нахлу в стаята и освети прашинки­те, които се носеха във въздуха. Замаяната Зоуи обърна глава, след това бавно се завъртя, за да огледа.

Стаята беше прекрасна, стигаше до огромния еркерен про­зорец в предната част на къщата – но беше много мръсна. Най-впечатляващото беше, че всеки сантиметър от стената бе по­крит с библиотеки, стари, дървени, вградени. Таванът също бе облицован в дърво, така че цялата стая изглеждаше кафява.

Ами книгите! Зоуи никога не беше виждала толкова много книги на едно място. Бяха стотици, може би хиляди. Имаше де­бели томове, подвързани в кожа, старинни Библии и енцикло­педии, които приличаха на книги със заклинания. Имаше кни­ги в златни подвързии, древни ръкописи, внимателно събрани на едно място. Грижливо прибрани зад стъклени вратички се виждаха няколко свитъка – и Зоуи не се сдържа и ахна, когато видя – осветен ръкопис. Беше истински, изложен в този обик­новен дом. Тя пристъпи напред, очарована и странно трогната от мъничката нарисувана фигура на свещеник и пищно украсе­ната буква S, в която бяха вплетени лози, плодове и ситни, пре­цизно изрисувани орнаменти, чието мастило бе съхнало векове наред.

Имаше полици с оранжеви класически книги на „Пенгуин“ и други в черно; спретнато подредени книги с твърди корици на различни езици; стари оригинали на Джеймс Бонд, както и стари колекции, подвързани в плат, на Дикенс, които Зоуи ис­каше да докосне, а след това прецени, че е по-добре да не пипа.

Имаше томове история на изкуството, невероятни герман­ски детски книжки и безкрайни други томове, които опасваха цялата стая.

Единствените мебели тук бяха две кресла пред огромната камина и широко бюро с плот от зелена кожа, стар телефон с шайба и две писалки, попивателна хартия, но нищо друго.

– Мили боже – ахна Зоуи и почти забрави какво искаше да каже. – Библиотека.

– Това не е библиотека – намръщи се госпожа Макглоун. – Никой не използва всичко това. Няма смисъл.

– Наистина ли? – Зоуи се замисли за трите деца, натъпкани в кухнята, лепнали се за различни електронни апарати. – Аз пък мислех, че ще бъде много полезна.

– Ти да видиш.

Гласът бе нисък, силен и й се стори развеселен. Зоуи се обърна стреснато.

Много едър мъж бе застанал на прага и оглеждаше стаята. Главата му беше твърде високо за рамката, той самият бе почти нелепо висок.

– Само показвам къщата на новото момиче – обясни госпо­жа Макглоун. – Веднага се махаме, господине.

– Просто не я пускай в библиотеката ми.

– Няма, разбира се!

Последва кратко мълчание, след това се чу силен шум.

– ТАТКО!

Патрик се изстреля от антрето като куршум. Мери изостана.

– МЕРИ се държи ужасно! А Шакълтън не ме оставя дори когато е мой ред! И изяде мармалада, защото е абсолютно УЖАСНО ПРОТИВЕН.

Татко! Престани, Патрик! Той е доносник и се държи безобразно и аз го мразя.

– Ние не… ние не мразим никого, Мери – заяви високият мъж и протегна ръце в опит да постигне примирие.

– Ти може и да не мразиш никого – заяви заядливо Мери. – Аз обаче мразя.

Погледна право към Зоуи.

– Добре, добре – отвърна разсеяно мъжът.

Зоуи усети, че е неестествено нервна. Това бе човекът, чи­ято жена го беше напуснала. Рамзи Ъркарт. Какво се беше слу­чило? Жесток ли е бил?

– И! – продължи Патрик. – В кухнята има бебе, което не си знае името.

– Сериозно? – попита мъжът. – Добре.

– Това е Зоуи – представи я равнодушно госпожа Макглоун.

Зоуи потисна нелепото желание да направи реверанс.

– Здравейте – започна тя. – А бебето в кухнята е мое.

– Ясно – отвърна той. – Значи Вие сте…

– Бавачка Седем – поясни услужливо Патрик.

– Така. Добре, добре – отвърна отново Рамзи. Зоуи се намръщи. – Ами, добре дошла. Опитай се да останеш по-дълго от останалите. Ха!

– За мен ще бъде удоволствие, господине – усмихна се Зоуи. – Просто… кажете ми те какво представляват и ще се опи­там да се забавляваме.

Той направи гримаса.

– През повечето време се бият, доколкото разбирам – приз-на той. – Аз просто… да. Имам много работа.

– С какво се занимавате?

– Продавам антикварни книги.

Зоуи остана удивена.

– Купувам и продавам стари книги. Много стари книги. Пътувам много… в цялата страна…

– Важното е да не го притесняваме – добави госпожа Макглоун.

– Много е важно – съгласи се Патрик, въпреки че все още се държеше за крачола на баща си.

– Тогава остави го намира, лепко – изсъска Мери.

– МЛЪКВАЙ ! – извика момченцето.

– Стига, стига – сгълча ги мъжът. Погледна Зоуи.

– Значи ъ-ъ-ъ… постарай се, доколкото можеш…

– Разбира се – кимна Зоуи. Беше срещала такива хора и преди, въпреки че бяха по-изискани мъже, които никога не се разделяха с телефоните си и все бързаха за някой самолет; кои­то възприемаха децата си като досадни натрапници във важния им живот, затова и тя много не мислеше за тях.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.