Книга за историята на Манчестър Юнайтед бе представена на официалната годишна сбирка на българския фен клуб на отбора

Лий Мартин

Миналия уикенд, по време на официалната годишна среща на българския фен клуб на Манчестър Юнайтед във Велико Търново, бе представена книгата „Манчестър Юнайтед. Историята на един велик футболен клуб в десет мача” (ИК „Сиела”) на британския спортен журналист Джонатан Уилсън. Специален гост на събитието бе легендарният защитник на „червените дяволи” Лий Мартин, който е герой и в изданието.

На 10 ноември официалният фен клуб на Манчестър Юнайтед в България отпразнува седмия си национален събор, а почетен гост бе футболистът на „червените дяволи” Лий Мартин, играл в отбора в периода 1988–1994 г. Специално място в програмата бе отделено за представянето на току-що излязлата на българския пазар книга „Манчестър Юнайтед. Историята на един велик футболен клуб в десет мача” с автор британския спортен журналист Джанатан Уилсън.

За написаното в нея, за състоянието на клуба днес и за английския футбол говориха председателят на фен клуба Емил Йорданов, заместник главният редактор на „Сиела” Христо Блажев и пиарът на издателството Емилия С. Николова. Самият Лий Мартин, който е и герой в един от десетте мача, описани и анализирани от Джонатан Уилсън в книгата, разказа интересни лични истории в неформален разговор с феновете.

Интересното в „Манчестър Юнайтед. Историята на един велик футболен клуб в десет мача” е, че разгледаните 10 ключови за историята и развитието на клуба двубои не са само победи или спечелени финали в британски и европейски турнири. Всяка от срещите обаче е повратна за клуба и поставя началото или края на ключов период. В крайна сметка Уилсън констатира, че до голяма степен историята на „червените дяволи” е и история на английския футбол.

В книгата са разгледани също събитията, довели до назначаването и успехите на тримата основни мениджъри в 140-годишната история на Манчестър Юнайтед – Ърнест Мангнол, сър Мат Бъзби и сър Алекс Фъргюсън, трагичният инцидент със самолетната катастрофа в Мюнхен от 1958 г. и др. Изданието съдържа и над 30 цветни и черно-бели снимки.

Откъс от „Манчестър Юнайтед. Историята на един велик футболен клуб в десет мача”, Джонатан Уилсън

Полуфинал за Купата на Англия, „Мейн Роуд“, Манчестър, 8 април 1990 г.

Манчестър Юнайтед 3

Робсън 29

Уеб 72

Уолъс 92

 

Джим Лейтън

Колин Гибсън

Гари Палистър

Стив Брус

Лий Мартин

(Марк Робинс 106)

Майк Фелън

Пол Инс

Брайън Робсън

(Дени Уолъс 71)

Брайън Маклеър

Нийл Уеб

Марк Хюз

 

 

Мениджър: Алекс Фъргюсън

 

Съдия: Джо Уорол

Картони: няма

Посещаемост: 44 026

  3 Олдъм Атлетик

Барет 5

Маршал 75

Палмър 113

 

 

Джон Холуърт

Денис Ъруин

Ърл Барет

Анди Холдън

Анди Барлоу

Нийл Редфърн

Майк Милиган

Ник Хенри

(Пол Уорхърст 84)

Рик Холдън

Иън Маршал

Анди Ричи

(Роджър Палмър 95)

 

 

Джо Ройл

 

 

Утрото на Цветница 1990 г. било прекрасно, слънчево и неспокойно. От повече от десет години футболът бил навлязъл в постоянно състоя­ние на самоанализиране, бил зачернен от насилие и трагедии, но този ден проблемите изглеждали особено наболели. Навършвала се година от злощастния инцидент на „Хилзбъро“, а Англия се готвела за полуфина­лите за купата, които за пръв път нямало да се играят едновременно, а един след друг. Имало безпокойство, но след четири часа завладяващ и непредвидим футбол, прекъснат само от епизод на култовия сериал East­Enders, денят бил провъзгласен за прераждане на английския футбол. Три месеца по-късно сълзите на Пол Гаскойн на полуфинала на световното първенство в Торино превъплътили символичното кръщение. По-важно, макар и не толкова признато, е, че този ден бележи смяната на баланса в силите в английския футбол – везните се наклонили към Манчестър, а не към Мърсисайд. Това не бил денят, в който Юнайтед свалил Ливърпул от трона му, но вероятно отбелязал момента, в който хватката на Ливър­пул започнала да отслабва, а Юнайтед някак оцелял в турнира за купата и направил крачка към трофея, който щял да постави началото на серия успехи, съизмерими в Англия единствено с доминацията на Ливърпул през седемдесетте и осемдесетте години.

От Футболната асоциация доскоро твърдели, че духът на купата изисква отборите да влизат в двубой, без да знаят съперника си на фи­нала, но драмата от „Хилзбъро“ убедила функционерите да се подда­дат на молбите на телевизията. „Трагедията – пише Дейвид Лейси в „Гардиън“ – доведе до телевизионен маратон. След „Хилзбъро“ беше желателно феновете без билети да не се струпват на стадиона в деня на мача, така че телевизионното предаване на живо беше разумно с оглед на обстоятелствата.“

Днес може да ви се струва странно, но по онова време излъчването на два последователни мача било смятано за рисково. Дали зрителите щели да понесат три часа футбол – никой дори не смеел да мисли за продължения, – при положение че през уикенда били още конните над­бягвания „Гранд Нашънъл“ и голф „Мастърс“ на САЩ. Нямало място за притеснения. Както се изразява принципно сдържаният Rothman’s Football Yearbook: „Няма други два толкова вълнуващи полуфинала за Купата на Англия в един сезон“.

Очакванията не били високи. Юнайтед изпитвал трудности, а втородивизионният Олдъм Атлетик бил отстранил Арсенал, Евертън, Астън Вила, Саутхемптън и Уест Хем за купата, но за първенството навъртял три поредни поражения и това показвало, че умората си каз­вала думата. В другата полуфинална двойка нещата не били по-розови. Ливърпул не бил на познатото ниво, а Кристъл Палас се мъчел на пет­найсето място в Първа дивизия, като по-рано през сезона претърпял унизителен разгром с 0:9 на „Анфийлд“. Последвало домакинско пора­жение с 0:2 от Ливърпул, а мениджърът на Палас Стив Копъл отбеляз­ал сдържано: „Поне се движим в правилната посока“.

Ливърпул сякаш се насочвал към повторение на дубъла от 1986 г., макар че цял сезон имал проблеми с постоянството и дори не се до­ближавал до висотите от 1987–1988 г. Палас обаче се възползвал от уязвимостта на противника си във въздуха и спечелил спиращ дъха мач с 4:3 след продължения.

Цялата нация си отдъхнала с епизод на сериала EastEnders и се подготвила за втория полуфинал, като надали някой се надявал, че той ще повтори драматизма на първия сблъсък. Но станало точно така, а и играта била по-качествена. Олдъм се борел на три фронта и това пре­дизвикало темпераментен анализ на тактическата гъвкавост от Питър Бейл в „Таймс“. Джо Ройл, отбелязва той, бил от същата школа като Копъл – можел ли да повтори постижението на „съученика“ си едва на четирийсет и една години? Юнайтед бил затънал в собствените си неволи и в съмнения и изглеждал лесна плячка.

Назначаването на Алекс Фъргюсън на 6 ноември 1986 г. било вероятно най-мъдрото решение за нов мениджър, взимано някога от който и да било клуб, макар че това не се видяло веднага. Фъргюсън имал забележителни постижения с Абърдийн, нарушил хегемонията на „Старата фирма“, спечелил три шампионски титли на Шотландия, че­тири купи на страната и Купата на лигата. Най-впечатляващият успех обаче дошъл през 1983 г., когато Абърдийн победил Реал (Мадрид) и вдигнал Купата на носителите на купи. Между другото същата вечер младият Тони Блеър помолил ръководството на партията на лейбърис­тите в Седжфийлд да удължи крайния срок за подаване на заявления, за да може да участва в общите избори като кандидат за парламента. Ако Джон Хюит не бил плонжирал, за да отбележи с глава победния гол в продължението, кой знае дали политиците, събрали се да гледат мача заедно, щели да склонят да променят правилата? Не чак толкова запомнящо се било представянето на Фъргюсън начело на националния отбор на Шотландия на световното първенство през 1986 г. Той го поел след смъртта на Джок Стийн, но шотландците били елиминирани в невероятно тежка група.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.