„Клавиатурна грешка“ – мемоарите на Тери Пратчет излизат на български с предговор от Нийл Геймън

Неиздаваният досега сборник с есета проследява цялата писателска кариера на Тери Пратчет.

С над 55 милиона продадени книги по света и преводи на над 36 езика, най-продаваният британски автор през 90-те години и създател на невероятния Свят на Диска – сър Тери Пратчет – със сигурност може да впечатли с личната си история дори самия Смърт.

На български език за пръв път излизат „щурите самостоятелни бележки под линия“ на сър Тери Пратчет за живота и със специалния предговор на писателя и близък приятел на автора Нийл Геймън („Американски богове“, „Од и ледените великани“, „Скандинавска митология“).

„Клавиатурна грешка“ е сборник с нехудожествени произведения, който ще ви разкрие истинското лице на „приветливия мъж с брада и шапка“.

Неиздаваният досега сборник с есета на Тери Пратчет проследява цялата му писателска кариера, от първия фенфикшън до създаването на любимата поредица на поколения за Света на Диска. В него ще се срещнете както с любими герои като Смърт, леля Ог и обитателите на Невидимия университет, така и с непознати като баба Пратчет – а също и с някои много особени размисли за любовния живот на Гандалф.

За книжарниците, драконите, писмата от феновете, сандвичите, инструментите на занаята и гнева към кола маската. За учебните дни, разранените колене, първата работа, тамяна, роботите християни и любимите книги, без да споменаваме орангутана. За болестта на Алцхаймер, кампаниите, противоречията и правото на достоен завършек. И най-вече за опитите да направиш много неща малко по-добри – дали на бялата страница, или в живота отвън, на улицата.

С неуморно чувство за хумор Тери Пратчет – любител на шапки, книги и орангутани – говори за призванието си на писател и за каузите, изградили го като човек. И ни припомня, че понякога бесът и чувството за справедливост могат да те спасят дори и от лапите на смъртта.

Из „Клавиатурна грешка“ от сър Тери Пратчет

ПРЕДГОВОР ОТ НИЙЛ ГЕЙМЪН

Искам да ви разкажа за своя приятел Тери Пратчет и това никак не е лесно. Ще ви кажа нещо, което може да не знаете.

Някои хора са се срещали с приветлив мъж с брада и шапка. Те вярват, че са се срещнали със сър Тери Пратчет. Не са.

На конвенция на фантастите често ти предоставят някой, за да се грижи за теб и за да стигаш от място на място, без да се загубиш. Пре­ди години случайно срещнах човек, който някога бе развеждал Тери по време на конвенция в Тексас. Очите му се замъглиха при спомена как е водил Тери от неговата секция до залата на книготърговците и обратно. „Ех, че весел стар елф е сър Тери!“ – възкликна той.

А аз си помислих: „Не, не, не, не е!“.

През февруари 1991 с Тери правихме обиколка за представяне­то с автограф на „Добри поличби“ – книга, която написахме заедно. Можем да ви разкажем десетки не само смешни, но и действителни истории за нещата, които се случиха по време на тази обиколка. Тери намеква за няколко от тях в тази книга. Тази история е истинска, но не е от онези, които разказваме.

Бяхме в Сан Франциско. Току-що бяхме подписвали книги в една книжарница – към десетината бройки, поръчани от тях. Тери поглед­на програмата. Следващата ни спирка беше в една радиостанция – трябваше да дадем едночасово интервю на живо по радиото.

– Ако съдим по адреса, това е малко по-надолу оттук по улица­та – каза Тери. – А имаме половин час на разположение. Хайде да отидем пеша.

Това беше много отдавна, о, мои малки безценни съкровища – по времето преди GPS системите, мобилните телефони и приложенията за повикване на таксита и тям подобни, които щяха за миг да ни кажат „Не, радиостанцията не отстои само на няколко пресечки“. Че дотам има няколко мили, всичките по нанагорнище и предимно през един парк.

Докато вървяхме, се обаждахме в радиостанцията всеки път, когато минехме покрай уличен телефон, за да им кажем, че да, вече знаем, че сме закъснели за живото предаване и вървим, кълнем се в облените си в пот сърца, с възможно най-бързата крачка.

Докато вървяхме, аз се опитвах да говоря весели и оптимистич­ни неща. Тери дума не обелваше, и то така, че да е съвсем ясно, че каквото и да кажа, сигурно то още повече ще влоши нещата. Дори не споменах в нито един момент от тази разходка, че всичко това щяхме да го избегнем, ако просто бяхме помолили в книжарницата да ни из­викат такси. Има думи, които няма как да вземеш назад, неща, които е невъзможно да кажеш и пак да си останете приятели – и това щеше да е едно от тях.

Стигнахме радиостанцията на върха на хълма, далече, далече от всичко и отвсякъде, с 40 минути закъснение за едночасовото ни ин­тервю. Пристигнахме целите потни и останали без дъх, и тъкмо тога­ва излъчваха най-актуалната новина. Мъж току-що бе открил стрелба по хора в местен „Макдоналдс“ – което не е желаното от теб въведе­ние, когато трябва да говориш за написана от теб смешна книга за края на света и как всички ще умрем.

Хората от радиото също ни се бяха ядосали, и то разбираемо – никак не е забавно да ти се налага да импровизираш, когато гостите ти закъсняват. Не мисля, че петнайсетте ни минути в ефир бяха осо­бено смешни.

По-късно ми казаха, че тази радиостанция от Сан Франциско е включила и двама ни с Тери в своя черен списък за период от някол­ко години, защото да оставиш водещите на предаване да дърдорят в мъртвия ефир 40 минути е нещо, което Радиовластите не забравят и не прощават лесно.

И все пак, когато този час изтече, всичко свърши. Върнахме се в нашия хотел и този път взехме такси.

Тери беснееше мълчаливо – беше бесен най-вече на себе си, как­то подозирам, и на света, който не му бе съобщил, че разстоянието от книжарницата до радиостанцията е много по-голямо, отколкото изглеждаше в нашата програма. В таксито той седна отзад до мен, пребледнял от гняв – същинско неуправляемо кълбо от ярост. Казах нещо с надеждата да го умиротворя. Може да съм казал „Е, хайде де, най-накрая всичко се получи и светът не се е свършил“, и да съм предположил, че вече е време ядът да ни мине.

Тери ме погледна и каза:

– Не подценявай този яд. Този яд беше моторът, който движеше „Добри поличби“.

Замислих се за целеустремения начин, по който пишеше Тери и как увличаше със себе си и нас, останалите, и разбрах, че той е прав.

В писането на Тери Пратчет присъства бяс. И този бяс е бил мо­торът, задвижвал Света на Диска. Ще го откриете и тук – това е онзи бяс към училищния директор, решил, че на шестгодишния Тери Прат­чет никога няма да му стигне акълът да вземе изпита за постъпване в средното училище; бяс към надутите критици и към онези, които смятат, че сериозното е обратното на смешното; бяс към първите му американски издатели, които не са успявали да представят успешно книгите му.

Бесът винаги присъства – той е задвижващият мотор. Когато тази книга навлезе в последното си действие и Тери научи, че е болен от рядко срещана форма с ранно начало на болестта на Алцхаймер, при­целът на неговата ярост се смени – сега той е бесен на своя мозък, на своите гени и още повече е бесен на една държава, която не му поз­волява (или на другите в подобно непоносимо положение) да избере начина и времето, когато да си отиде.

И този гняв, струва ми се, идва от вътрешното усещане на Тери кое е справедливо и кое – не.

Точно това усещане за справедливост стои в основата на неговото творчество и на писането му и точно то го е насочило от училището към журналистиката, през пресофиса на Съвета по електроснабдява­нето на Югозападната област, та до позицията на един от най-обича­ните и най-добре продавани писатели в света.

Същото това усещане за справедливост означава и че в тази кни­га, понякога измежду другото, докато говори за други неща, той от­деля време, за да признае педантично кой му е повлиял – Алън Корен например, пионер на толкова много техники на краткия хумор, които с Тери сме задигали в течение на годините; или славното нещо, шеметно и претъпкано до пръсване, което представляват „Речникът на Бруър на фразеологизмите и легендите“ и неговият съставител, преподобният И. Кобъм Бруър, този галеник на щастливата случай­ност сред авторите. Предговорът на Тери към „Бруър“ предизвика у мен усмивка – звъняхме си възторжено, когато откриехме книга от Бруър, невиждана от нас досега. („Абе! Сдоби ли се вече с екземпляр от „Речник на чудесата – инициативен, реалистичен и догматичен“?“)

Подбраните тук произведения отразяват цялата писателска кариера на Тери, от ученик до Рицар в областта на литературата, и все още имат стойност. Нищо не е остаряло, освен може би препрат­ките към специфични компютърни хардуер устройства. (Подозирам, че ако досега не го е подарил на някоя благотворителна организация или музей, Тери би могъл да ви каже къде точно се намира неговото Атари Портфолио и колко точно е платил за допълнителната карта с памет ръчна изработка, която разшири паметта му до невъзмож­но грамадния един мегабайт.) Авторският глас в тези есета винаги е гласът на Тери – сърдечен, сведущ, разумен, иронично развеселен. Предполагам, че ако преглеждате набързо и не внимавате, може и да се объркате, че е весел.

Но под всяка веселост се таи основа от ярост. Тери Пратчет не е човек, който кротко ще навлезе в каквато и да било нощ – добра или инаква. Докато напуска, той ще беснее срещу толкова много неща – тъпотата, несправедливостта, човешката глупост и късогледство, а не само срещу помръкването на светлината, макар че и това го има. А ръка за ръка с гнева – като ангел и демон, хванати за ръце и устремени към залеза – върви и обичта: обич към човешките същества, с цялата наша погрешимост; към безценните предмети; към историите; и най-накрая и проявяващата се във всичко обич към човешкото достойнство.

Или да го кажем по друг начин: гневът е моторът, който го движи, ала величието на духа е онова, което насочва този гняв на страната на ангелите, или още по-добре за всички нас, на орангутаните.

Тери Пратчет изобщо не е весел стар елф. Ни най-малко. Той е много, много повече от това. И тъй като Тери навлиза в мрака прекалено бързо, аз усещам, че също беснея – срещу несправедливостта, която ни лишава от… какво? От още двайсет-трийсет книги? От още една лавица, пълна с идеи, ве­ликолепни фрази и стари и нови приятели, с разкази, в които хората се занимават с онова, което действително умеят най-добре – а именно, да прилагат своя ум, за да се измъкнат от бедата, в която са попаднали поради недомислие? Още една-две книги като тази – с журналистика, агитпроп и дори сегиз-тогиз с по някой предговор! Ала в действител­ност загубата на тези неща не ме вбесява колкото би трябвало. Тя ме натъжава – ала аз, който съм виждал отблизо изграждането на някои негови книги, разбирам, че всяка книга на Тери Пратчет е едно малко чудо, и ние вероятно вече имаме повече от разумното количество, а на никого от нас алчността не приляга.

Беснея срещу предстоящата загуба на своя приятел.

И си мисля: „Как ли би постъпил Тери със своя бяс?“. А после грабвам писалката и започвам да пиша.

Н. Г.

Ню Йорк, юни 2014 г.16

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.