Какво се крие зад „Загадката на клиника „Стийн“ – откъс от романа на П. Д. Джеймс

В събота сутрин ви предлагаме откъс от първото издание на български език на романа „Загадката на клиника „Стийн“ от класическата авторка на британски криминалета П. Д. Джеймс, който излезе наскоро в превод от английски на Явор Недев, с художественото оформление на корицата от Фиделия Косева и с логото на издателство “Сиела”:

Д-р Пол Щайнер, консултант-психиатър в клиниката „Стийн“, седеше в първия кабинет на партера на клиниката и слушаше рационалното обяснение на пациента си за неуспеха на третия му брак. Мистър Бърдж се бе излегнал удобно на кушетката, за да може по-лесно да разясни усложненията на психиката си. Д-р Щайнер седеше до главата му в кресло от вида, внимателно описан от управителния съвет на болницата, който бе постановил, че именно това е правилното кресло за терапевтите. Беше функционално и не точно непривлекателно, но не предлагаше никаква подкрепа за задната част на главата. От време на време остро свиване на мускулите на врата връщаха д-р Щайнер от моментния унес към реалността на петъчния следобед в психиатричната клиника. Октомврийският ден беше много топъл. След две седмици на остър студ, по време на които персоналът на клиниката трепереше и умоляваше управата, официалната дата за стартиране на централното отопление съвпадна с един от онези перфектни есенни дни, когато градският площад отвън блестеше в жълта светлина и късните далии в оградената градина, искряща като кутия за боя, сияеха в летни цветове. Сега беше почти седем часът. Отвън топлината на деня отдавна се бе разпръснала, последвана от мъгла, а после от студена тъмнина. Но тук, в клиниката, обедната топлина беше хваната в капан, въздухът, тежък и неподвижен, бе сякаш изморен от прекалено многото разговори. Мистър Бърдж доразви разказа за незрялостта, хладнокръвието и безчувствеността на съпругите си със заядлив фалцет. Клиничната преценка на д-р Щайнер, която не беше необвързана с късните ефекти на обилния обяд и неразумния избор на крем-поничка със следобедния му чай, му сочеше, че все още не бе настъпил моментът да отбележи как единственият общ недостатък на трите мисис Бърдж е бил лошият усет при избора им на съпруг. Мистър Бърдж още не бе готов да се изправи пред истината за собствената си неадекватност.

Д-р Щайнер не чувстваше никакво морално възмущение от поведението на пациента си. Наистина би било крайно неетично, ако подобна неподходяща емоция бе замъглила преценката му. В живота на д-р Щайнер малко неща възбуждаха моралното му възмущение, а повечето от тях влияеха на собствения му комфорт. Много от тях наистина бяха свързани с клиника „Стийн“ и нейната администрация. Той категорично не одобряваше подхода на административния секретар мис Болам, чиято загриженост за броя пациенти на сесия и прецизността на формулярите му за пътни разходи д-р Щайнер възприемаше като част от систематичната ѝ политика на тормоз. Той негодуваше от факта, че петъчните му часове съвпадаха с електроконвулсивната терапия на доктор Джеймс Бейгли, което означаваше, че на пациентите му за психотерапия, всички високо интелигентни и със съзнанието за привилегията да бъдат лекувани от него, им се налагаше да споделят чакалнята с пъстрата шайка от депресирани домакини от предградията и зле образованите невротици, които Бейгли, изглежда, радостно колекционираше. Д-р Щайнер бе отказал да използва един от кабинетите на третия етаж. Големите и елегантни грегориански стаи бяха преградени, за да се разделят на повече кабинети, и той ненавиждаше непропорционалните, неприятни клетки, които считаше за неподходящи за статуса му или за важността на работата му. Нито пък му беше удобно да промени часовете на сесиите си. Бейгли следователно трябваше да промени своите. Но д-р Бейгли бе неотстъпчив и д-р Щайнер и в това бе видял влиянието на мис Болам. Молбата му да бъдат шумоизолирани кабинетите на партерния етаж бе отхвърлена от управителния съвет на основание високи разходи. Нямаше никакво колебание обаче при осигуряването на Бейгли с ново и особено скъпо съоръжение, за да пържи и малкото останал ум, с който пациентите му разполагаха. Разбира се, въпросът беше разгледан от медицинския съвет на клиниката, но мис Болам не бе скрила симпатиите си. В дитирамбите си срещу административния секретар д-р Щайнер удобно забравяше, че нейното влияние върху медицинския съвет фактически не съществуваше.

Трудно бе да се забрави раздразнението от електроконвулсивната терапия. Сградата на клиниката е била построена по време, когато хората са строили така, че да остане за поколения напред, но дори и здравата дъбова врата на кабинета не можеше да заглуши шума на всички хора, които идваха в петъчната вечер. Входната врата се затваряше в шест часа и всяко влизане и излизане на пациентите вече биваше записвано, след като преди повече от пет години пациентка бе влязла незабелязано, за да се скрие в тоалетната на сутерена и на това неприятно място да сложи край на живота си. Психотерапевтичните сесии на д-р Щайнер биваха прекъсвани от звънеца на входната врата, стъпките на идващите и отиващите си пациенти, сърдечните гласове на роднините и приятелите, които насърчаваха пациента или се сбогуваха със сестра Амброуз. Д-р Щайнер не разбираше защо роднините намираха за необходимо да викат на пациентите, сякаш заедно с психичното разстройство бяха и оглушали. Но вероятно след сесия с Бейгли и неговата дяволска машина те наистина оглушаваха. Най-лоша беше домашната асистентка на клиниката мисис Шортхаус. Човек лесно можеше да си представи, че Ейми Шортхаус би могла да извърши почистването рано сутрин, както бе нормално. По този начин персоналът на клиниката щеше да бъде минимално обезпокоен. Но мисис Шортхаус упорито твърдеше, че не може да се справи с работата си без допълнителни два часа вечер и мис Болам се беше съгласила. Естествено. На д-р Щайнер му се струваше, че много малко домашна работа се вършеше в петъчните вечери. Мисис Шортхаус бе предразположена към пациентите на електроконвулсивната терапия – всъщност нейният съпруг някога бе лекуван от д-р Бейгли – и обикновено можеше да бъде видяна да виси в залата или в офиса на приземния етаж, докато тече сесията. Д-р Щайнер неведнъж бе споменал за това по време на медицинските съвети и бе подразнен от общата незаинтересованост на колегите си към проблема. Мисис Шортхаус трябваше да стои настрана и да бъде насърчавана да върши работата си, а не да се върти около пациентите и да клюкарства с тях. Мис Болам, толкова ненужно строга с другите служители, не проявяваше желание да дисциплинира мисис Шортхаус. Всички знаеха, че добри домашни помощници се намираха трудно, но един административен секретар, който си разбира от работата, щеше да намери начин да ги наеме. Слабостта не решаваше нищо. Но Бейгли не можеше да бъде убеден да се оплаче от мисис Шортхаус, а Болам никога нямаше да критикува Бейгли. Горката жена вероятно бе влюбена в него. Беше работа на Бейгли да заеме твърда позиция, вместо да се мъкне в клиниката с нелепо дългата си бяла престилка, която го караше да изглежда като повехнал зъболекар. Наистина, човекът нямаше никаква представа за достойнството, с което трябваше да се ръководи една клиника.

Трак, трак, тракаха ботушите на някого в коридора. Вероятно беше старият Типет, пациент на Бейгли, хроничен шизофреник, който през последните девет години редовно прекарваше петъчните си вечери резбовайки дърво в отделението за арт терапия. Мисълта за Типет още повече раздразни д-р Щайнер. Мъжът беше напълно неподходящ за „Стийн“. Ако беше достатъчно здрав, за да излезе от болницата, за което д-р Щайнер се съмняваше, той трябваше да е в някоя дневна болница или в една от сигурните работилници на общинския съвет. Пациенти като Типет придаваха на клиниката съмнителната ѝ репутация и прикриваха истинската ѝ функция на аналитично ориентиран център за психотерапия. Д-р Щайнер се чувстваше откровено неудобно, когато някой от собствените му внимателно подбрани пациенти се сблъскваше с Типет в петък вечер. Типет не беше достатъчно здрав, за да бъде пуснат безопасно навън. Един ден щеше да има инцидент и Бейгли щеше да загази.

Щастливите размишления на д-р Щайнер за собствения му злощастен колега бяха прекъснати от звънеца на входната врата. Наистина, това бе невъзможно! Този път шофьор на линейка търсеше пациент. Мисис Шортхаус отиде до вратата, за да го изпрати по-бързо. Пискливият ѝ елдрички диалект отекна в коридора.

– Доскоро, патенца. До другата седмица. Ако не можете да сте добри, бъдете внимателни.

Д-р Щайнер се намръщи и затвори очи. Но пациентът му, щастливо зает с любимото си хоби да говори за себе си, изглежда, не чу нищо. Всъщност високото хленчене на Мистър Бърдж не бе спряло през последните двадесет минути.

– Не се преструвам, че съм лесен човек. Не съм, аз съм сложен дявол. Това е нещо, което Теда и Силвия никога не разбраха. Корените са дълбоки, разбира се. Помните ли сесията, която имахме през юни? Според мен някои доста основни неща излязоха наяве тогава.

Неговият терапевт не си спомняше въпросната сесия, но не се притесняваше за това. С мистър Бърдж доста основни неща бяха винаги близо до повърхността и можеше да му се има доверие, че ще се появят. Настана изненадващо спокойствие. Д-р Щайнер драскаше в бележника си, загледа се в рисунката си с интерес и любопитство, обърна бележника наобратно, за да я погледне отново, и за момент се заинтересова повече от собственото си подсъзнание, отколкото от това на пациента си. Изведнъж регистрира друг звук, който идваше отвън, първоначално тих, но ставаше все по-шумен. Някъде крещеше жена. Беше ужасен шум, висок, продължителен и абсолютно животински. Ефектът върху д-р Щайнер беше странно неприятен. По природа той бе плах и притеснителен. Въпреки че работата му го въвличаше от време на време в емоционални кризи, много повече му се удаваше да избягва кризите, вместо да се справя с тях. Страхът се превърна в раздразнение и той скочи от стола си.

– Не! Наистина, това е прекалено! Какво прави мис Болам? Няма ли кой да контролира нещата тук?

– Какво става? – попита мистър Бърдж, изправяйки се като пружина и с глас, половин октава по-нисък от нормалното.

– Нищо. Нищо. Някаква жена е изпаднала в истерия, това е всичко. Останете тук. Ще се върна – заповяда д-р Щайнер.

Мистър Бърдж се срути отново на кушетката, но очите и ушите му останаха концентрирани върху вратата. Д-р Щайнер излезе в коридора.

Малка групичка се появи пред погледа му. Дженифър Приди, младшата машинописка, се бе вкопчила в един от портиерите, Питър Нейгъл, който я потупваше по рамото със засрамено съжаление, а самият той изглеждаше озадачен. Мисис Шортхаус беше с тях. Виковете на момичето се уталожваха в ридания, но цялото ѝ тяло се тресеше и лицето ѝ бе смъртно бледо.

– Какво става? – попита рязко доктор Щайнер. – Какво става с нея?

Преди някой да успее да отговори, вратата на кабинета по електроконвулсивна терапия се отвори и д-р Бейгли излезе, последван от сестра Амброуз и анестезиоложката му д-р Мери Инграм. Коридорът изведнъж се напълни с хора.

– Успокой се, браво – каза меко доктор Бейгли. – Опитваме се да управляваме клиника в крайна сметка.

Обърна се към Питър Нейгъл и попита тихо:

– Какво става?

Нейгъл сякаш се канеше да отговори, когато изведнъж мис Приди си възвърна самоконтрола. Освободи се, обър-на се към д-р Бейгли и каза напълно ясно:

– Мис Болам. Мъртва е. Някой я е убил. Лежи убита в архива в мазето. Намерих я. Убиха Енид!