Как руската пропаганда създаде мита за Освобождението

как руската пропаганда създаде митът за освобождението
5/5

В българското съзнание се е загнездил един мит, който всяка година на 3-ти март се надува ли надува. Разбира се, че става въпрос за Освобождението и ролята на Руската империя в него. Още от училище знаем, че ако не бяха братята руси, щяхме да си останем турски поданици. Да, ама това съвсем не е точно така. Достатъчно говори факта, че от края на Второто българско царство до Освобождението има цели 83 въстания и бунтове на чети. Те не успяват да извоюват политическа независимост, но ясно показват, че българите не са били тази кротка рая, която е чакала някой да дойде и да я спаси. 

За разлика от останалите империи в края на 19-ти век, Руската няма излаз до световния океан от гледна точка на това, че повечето ѝ пристанища се неизползваеми през зимата. В този смисъл естественият враг на Русия се пада Османската империя, тъй като тя контролира Босфора и Дарданелите. Тези тъй важни проливи, които свързват Черно море и респективно Русия със Средиземно море и оттам с океаните. Поглеждайки така нещата, ни става ясно, че всички руско-турски войни от 16-ти до края на 19-ти век целят разпределяне на черноморското пространство и достъпа до проливите към Средиземно море. Първоначално войните се водят за надмощие в Кримския полуостров, а впоследствие фронтът се измества на юг към Кавказ и Балканския полуостров. 

В този ред на мисли нямаме причини да смятаме войната от 1877-1878 г. за освободителна. Да, резултатът от нея е възстановяването на българската държава, но причината за нея съвсем не са угнетените българи, които изнемогват под лютия бич на султана. В края на 19-ти век Османската империя е вече разлагаща се. Шири се повсеместна корупция, войската е деморализирана, страната е потънала в дългове към повечето европейски страни. Руският император добре осъзнава това и с така наречената освободителна война иска да я довърши. 

Но за да не бъда голословен и с това да обидя нашия читател, нека погледнем внимателно документите, предшестващи войната. Първо обаче ми се ще да започнем от Санстефанския мирен договор, по който така горестно въздишаме. 

Договорът от Сан Стефано 

Договорът, който слага край на поредната руско-турска война, е подписан на 3 март 1878 година, само на няколко километра от Цариград. От там и 3-ти март се е превърнал в национален празник. Но нека не се заблуждаваме, че това е подходяща дата да празнуваме и най-вече, че това е договор в интерес на България. 

Първо, Санстефанският мирен договор е предварителен договор. Тоест, подписалите го представители на императора и султана, са наясно, че това не е финалния договор между двете страни и, че той ще претърпи ревизии. Това, както знаем, се случва на Берлинския конгрес, но нека не изпреварваме събитията. 

Договорът от Сан Стефано съвсем не се ограничава до България. Всъщност, договора започва с ратифицирането независимостта на Черна гора, Сърбия и Румъния. Чак в член 6 се казва:

България ще образува автономно, трибутарно княжество, с християнско правителство и народна милиция. 

След това, договорът очертава границите на Княжеството, които, трябва да признаем, не обхващат всички територии, населени с етнически българи по това време.

В границите на Санстефанска България не влизат Северна Добруджа, Източните Родопи, Източна Тракия (Одринско), Беломорска Тракия, Поморавието и Тимошко. Нека за целта сравним картата на Българската екзархия от 1870 г., която покрива териториите, населени с българи и картата от Сан Стефано.

Но да оставим териториалните претенции на база етническия принцип. Историята е показала, че те не са изпълними на Балканите. Нека погледнем отново към текста на договора. Той ни разкрива достатъчно за намеренията на Русия и цената, която новообразуваното българско княжество трябва да плати за своето освобождение.

Макар и да ни е много приятна идеята, че руснаците воюват с турците с алтруистичната мисъл да ни освободят от тежкото иго, тази идея е твърде далеч от реалността. Както споменахме по-рано, войната между двете империи е за надмощие на Балканите и в Черно море. Това показва и самият договор, който тъй силно харесваме, но тъй малко познаваме. 

Член 8:

България. Руска окупация до създаване на народна милиция.

До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, броят на която ще бъде определен по-късно със споразумение между османското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда. Тази окупация ще бъде ограничена също за срок от около две години.

България. Численост на окупационната армия. Разноските ще бъдат понесени от България. Руските съобщителни връзки с необходими складове.

Числеността на руския окупационен корпус, съставен от шест пехотни дивизии и две кавалерийски, който ще остане в България след напускането на Турция от императорската армия, не ще надхвърля петдесет хиляди души. Той ще бъде издържан за сметка на окупираната страна. Руските окупационни войски в България ще запазят своите съобщителни връзки с Русия не само през Румъния, но също през пристанищата на Черно море – Варна и Бургас, където те ще могат да създават, докато трае срокът на окупацията, необходимите складове.

Както сами виждаме, освободителите ни наричат окупирана страна. Не само, че не сме освободени, а де факто според договора ни се налага второ иго. Обърнете внимание също, че окупационната армия ще се издържа не от руския имперски двор, а от окупираната страна, т.е. България. 

Освен това за какво освобождение от Османската империя говорим, когато на Турция е позволено да превозва войски (член 10), муниции и хранителни припаси в Княжеството и да преминава през него, когато е необходимо? Не само това, ами и според Санстефанския договор българското правителство се задължава да разруши всички крепости и военни обекти по течението на Дунав и не му се позволява да разполага свои (на Сърбия и Румъния също е забранено) военни кораби в Дунав (член 12).

Окупационният дълг на България към Русия

Илюзиите за освободителния братски народ умело се подхранват от руската дипломация вече близо 150 години, но историческите документи ни показват истинското лице и намерения на така наречените ни освободители.

Видяхме, че с договора от Сан Стефано България се задължава да изплати окупационен дълг на Руската империя. Стойността на този дълг е определена от Берлинския конгрес и възлиза на 640 милиона златни лева. Само годишната заплата на руския комисар в България се равнява на 600 000 златни лева. Както сами се сещате, тази сума е непосилна за младото княжество. Поради тази причина вноските с прекъсвания продължават над 35 години. В крайна сметка окупационния дълг е опростен чак след Първата световна война, тъй като България все пак успява да разбие руските войски в Добруджа и Македония. 

Окупационният дълг, поместен в договора от Сан Стефано, иде да покаже, че освобождението по руски, далеч не е безплатно и извършено от приятелски чувства. 

Берлинския конгрес

Както знаем, лошите Велики сили разпокъсват Санстефанска България и свеждат княжеството до територията между Дунав и Стара планина. Това го знаем от уроците в училище, които ни разкриват решенията взети в Берлин твърде откъслечно. На първо място удобно е пропуснат факта, че руските дипломати категорично настояват на конгреса да не присъстват български представители. На второ, всички Велики сили предварително са се разбрали как ще се разпредели Османското наследство на Балканите. 

Недопускането на български представители на конгреса, чиято основна задача е да реши съдбата на България е грозен и обиден факт. Още по-скандалното е, че именно така наречените ни освободители горещо се противопоставят на идеята да присъстваме на конгреса. Официалните причини можем да търсим в това, че към онзи момент България все още не е била напълно призната държава, т.е. не е имала правния статут да представлява самата себе си. Неофициалните причини можем да доловим от контекста на събитията. 

По въпроса за Османското наследство на Балканите можем да споменем няколко спогодби между Великите сили (вкл. Руската империя), които ясно заявяват нежеланието им на полуострова да се образува голяма християнска държава. Такива са Райхщадското споразумение, Будапещенската конвенция и Лондонското споразумение. Тъй като всички те са в един и същи дух, ще разгледаме в детайл само Райхщадското споразумение между Австро-Унгария и Руската империя. Останалите споменати спогодби само потвърждават решенията от Райхщад.

Райхщадското споразумение

Споразумението от Райхщад е спогодба между Австро-Унгария и Русия, която дискутира проблема с европейските територии на Турция от юни 1876 година. В него се обсъждат сферите на влияние и разпределението на земите, които Османската империя би загубила при евентуална война.

От неговия текст виждаме, че Австро-Унгария и Русия се съгласяват при разбиване на Османската империя на Балканите, да не се образува голяма славянска държава. Сферите на влияние се разпределят така, че Австро-Унгария да получи Босна и Херцеговина заедно с някои южни части на Хърватия. 

Това споразумение е последвано от Будапещенската конвенция (януари 1877 г.), която продължава в същия дух. Чрез нея Австро-Унгария уверява руския император, че ще запази неутралитет в случай на война между Русия и Турция, в замяна на окупация на Босна и Херцеговина. 

Виждайки тези две споразумения ни става ясно, че Санстефанският мирен договор е мъртвороден. Русия го създава с чисто пропагандна цел, ясно съзнавайки, че той не може да просъществува, защото е против интересите на силните на деня, включително и срещу нейните. Санстефанският договор обаче изпълнява своята задача, защото създава силни русофилски настроения у българите, които си личат и днес. 

Като политическо продължение на спогодбите от Райхщад и Будапеща можем да разглеждаме и тайното споразумение между граф Шувалов и лорд Солсбъри. Тайната англо-руска среща се извършва почти веднага след подписването на санстефанския мир. 

Двете страни се споразумяват за няколко неща, които малко по-късно ще видим потвърдени от конгреса в Берлин:

  • Македония и Беломорска Тракия се връщат на султана
  • територията между Дунав и Стара планина се образува в автономно княжество под руски протекторат
  • Източна Румелия остава подвластна на султана, но с местно християнско правителство
  • западните територии като Пиротско, Тимошко и Поморавието се подаряват на Сърбия

Въобще, познавайки тайната политика на Руската империя, разбираме, че мечтата на един народ за свободна и независима държава е използвана по един груб и грозен начин за прокарване на политики, обслужващи интересите на големите. Русия и останалите велики сили си играят на шах, а дъската са Балканите. С тези свои своеволия те възпрепятстват мира на Балканите, който често отстъпва място на териториалните войни между балканските държави, борещи се с изкуствено наложените им граници. Разбира се, тази политика на Великите сили има цена и тази цена е Първата световна война. 

Но да не се отклоняваме твърде много от темата. Руската пропаганда не щади средства да подхранва мита за Освобождението. Всяка година на 3-ти март разни руски дипломати се изтъпанчват я на историческо място като Шипка, я по телевизията, за да бълват лъжи. Уви, много е лесно да се повярва на тези лъжи, защото те ни казват точно това, от което имаме нужда – може да сме малък народ, но зад гърба ни стои една велика страна, която е готово да даде големи жертви за нас.

Звучи романтично, но е просто умела политическа манипулация, която може да доведе до тежки и необратими последици.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Pinterest
WhatsApp