Как да запазим и да поддържаме муза – съветите на Рей Бредбъри

0
183

За пътя на един писател, навиците и вдъхновението разказва големият американски ерудит Рей Бредбъри в книгата си „Дзен в изкуството да пишеш” (ИК „Сиела”). Авторът на „Вино от глухарчета” и „Смъртта е занимание самотно” обяснява защо писането според него е оцеляване, на какво учи то и как опиянението от акта на творчество спасява пишещия от погубващата го реалност.

Предлагаме ви откъс от есето му „Как да запазим и поддържаме муза”:

Не е лесно. Никой не успява да постигне траен успех. Който полага големи усилия, я плаши и тя се крие в горите. Който й обръща гръб и се отдалечава с небрежна стъпка, я чува как се промъква бавно зад него, подмамена от внимателно прецененото пренебрежение.

Разбира се, говорим за Музата.

В наши дни думата почти е излязла от речника. По-скоро би извикала на лицата ни усмивка, както и образа на гръцка богиня с корона от папрат и арфа в ръка, която гали челото на плувналия в пот Писач.

Музата е най-плашливата от всички девици. Тя трепва, ако чуе звук, пребледнява, ако й зададете въпрос, завърта се и изчезва, ако я докоснете по роклята.

Какво й става, питате се. Защо е толкова нервна? Откъде е дошла, накъде бяга? Как да я накарам да се задържи при мен по-дълго? Каква температура й е по вкуса? Кресливите гласове ли предпочита, или по-тихите? Откъде се купува храна за нея, каква да бъде, в какви количества, кога се храни?

Като начало, да перифразираме стихотворението на Оскар Уайлд, като заменим „любов“ с „изкуство“.

 Ако го хванеш твърде леко, изкуството ще отлети.

Ако пък го стиснеш грубо, изкуството ще се стопи.

Грубо, леко, как да преценя

дали го губя, или ще го задържа?

Може да замените „изкуство“ с „креативност“ или с „подсъзнание“, или със „страст“, или с каквато дума използвате за състоянието, в което въртите огненото колело, а разказът „се случва“. Друг възможен начин да опишем Музата е да разгледаме отново онези пръски светлина, въздушните балончета, които минават пред очите на всеки, миниатюрните дефекти в лещата или в прозрачната роговица на зеницата. Не ги забелязваме години наред, но обърнем ли им внимание, се превръщат в непоносим дразнител, нарушават концентрацията ни през целия ден. Изкривяват всичко, което погледнем, пречат ни.

Някои хора стигат до психиатър заради проблема с „петънцата“. Неизбежният съвет е: не им обръщайте внимание и ще изчезнат. Но истината е, че не изчезват, остават си, а ние започваме да фокусираме отвъд тях и насочваме поглед към непрестанно променящия се свят, както е редно.

Така е и с Музата. Ако се фокусираме отвъд нея, тя ще възвърне спокойствието си и ще се дръпне от пътя.

Според мен, за да задържите Музата, първо трябва да й предложите храна. Малко е трудно да се обясни как да нахраниш нещо, което дори не е там. Но животът ни е пълен с парадокси. Един повече едва ли ще ни навреди.

Нещата са съвсем прости. Човек цял живот приема храна и вода, изгражда клетки, расте, става по-голям и по-забележим. Това, което го е нямало, вече го има. Процесът е практически непроследим, но може да се наблюдава на определени интервали. Знаем, че се случва, но не сме много наясно как или защо.

По подобен начин цял живот трупаме звуци, гледки, миризми, вкусове и форми на хора, животни, пейзажи, важни и незначителни събития. Трупаме впечатления, но наред с това и опит, и реакции. В подсъзнанието ни остават не само фактите, но и нашият отклик, споменът дали сме били устремени към нещо случило се, или сме му обърнали гръб.

Ето това са продуктите, съставките, които подхранват Музата. Това е складът, архивът, в който трябва да надничаме постоянно, за да сравняваме реалността и спомените. Насън пък съпоставяме спомен със спомен, тоест привидение с привидение, за да можем при необходимост да ги прогоним от себе си.

Преводът от английски език на всички есета в изданието „Дзен в изкуството да пишеш” е на Христо Димитров. Художник на корицата е Дамян Дамянов. Повече за книгата можете да научите тук.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY