Как болестта ми ме научи да съм наблюдателен и промени живота ми

Когато бях дванайсетгодишен, лекарите ми поставиха диагноза – рядка форма на васкулит. Болестта, наречена пурпура на Хенох-Шонлайн, причинява кървене на малките кръвоносни съдове в кожата, ставите и вътрешностите на пациента и може да доведе до необратимо увреждане на бъбреците. Настаниха ме в изолирана болнична стая, където трябваше да остана неподвижен в продължение на месеци. Като се изключат няколко други пациенти, от които ме деляха чифт сивосини завеси и няколко метра маслиненозелен линолеум, бях сам.

Всеки ден се събуждах в седем часа сутринта. Една от сестрите ми донасяше закуската, след което започваше моят дневен режим на неофициално наблюдение. Изучавах хората, които се грижеха за мен, другите пациенти, техните приятели, членовете на семействата им, а когато всички тези категории бяха изчерпани – себе си. Измислих тази рутина като начин да преживея мъчителните, досадни дни на моето оздравяване. По времето, когато излязох от болницата няколко месеца по-късно, бях изпълнен с типичната за някои дванайсетгодишни момчета високомерна убеденост, че разбирам човешките същества по-добре от всеки друг.

Какво прави Пациент №3 в момента? Какво ще прави Пациент №4 след петнайсет минути? Гласът на Пациент №5 става забележимо по-дрезгав и започва да звучи по-отпаднало, когато майка му идва на свиждане, а Пациент №3 неизменно започваше да преобръща кутията с ябълков сок нагоре-надолу, когато приключи с пиенето. Осъзнах как сестрата винаги прибира папките ни в разделителите толкова внимателно, че не издават и звук, и как сестрите, които държаха по-тежки папки, имаха по-важен вид, докато онези без папки изглеждаха някак си по-кротки и по-раболепни. Забелязвах стотици, дори хиляди подобни неща всеки ден, както съм сигурен, че би станало с всеки в положението на затворник в болнична стая. Отбелязвах, запомнях и анализирах неща, които повечето хора вероятно веднага игнорират, поглеждат бегло или забравят.

Останалата част от престоя си там прекарах с кутия елементи от „Лего“, които майка ми донесе, за да си запълвам времето. Като се замисля сега, ми се вижда забавно, че лечението в болница ми е послужило да развия две от моите любими занимания и страсти, а именно – лего и наблюдението на хора.

По времето, когато си тръгнах от болницата, бях станал доста добър с лего – всъщност толкова добър, че си наумих да построя в двора на родителите си миниатюрен модел на „Леголенд“, който привлече интереса на централното ръководство на „Лего“, както и на двама от техните патентни адвокати. Кой беше най-добрият начин да се справят с дванайсетгодишно момче, което толкова обичаше лего, че беше построило нелегално копие на един от техните тематични увеселителни паркове? Щастлив съм да кажа, че компанията ме нае да изграждам модели и да предлагам идеи за нови! Това обаче е история, която ще разкажа друг път.

По време на престоя си в болницата научих нещо повече от това как да строя засукани структури от лего. Той ми помогна да тренирам погледа и слуха си да забелязват, да правят изводи, да тълкуват и най-сетне да осмислят света на възрастните.

Рефлекторната промяна на гласа на Пациент №5 отразяваше неговата потребност от майчинска грижа. Пациент №3 би направил всичко, за да наруши монотонните часове, които прекарваше в болничното легло, и един от начините беше да преобръща шумно кутията със сок. Нощната сестра изглеждаше общо взето безразлична към пациентите, но може би чрез своите несръчни и шумни действия с таблите за храна показваше, че не получава достатъчно признание от страна на колегите си. Без значение колко незначително изглежда на пръв поглед, всяко нещо в живота има какво да разкаже.

Помня, че след като прекарах известно време в болницата и получих от персонала разрешение да се движа повече, започнах да зяпам през прозореца хората, които се качваха на колите и велосипедите си, и да изучавам дрехите и обувките или маратонките им и позите, които заемаха, дали носят бижута или ръчни часовници и как се държат, когато си мислят, че никой не ги наблюдава: младата майка, която се сресва набързо, бизнесменът, който се навежда да оправи обувката си, тийнейджърката, погълната от музиката, която звучи от слушалките в ушите ѝ. Как се променяха маниерите на майката, когато общуваше с други майки? Когато бебето ѝ се разплачеше, как го успокояваше? Бизнесменът носеше бяла риза, закопчана отгоре до долу, но извадена от панталона и смачкана. Дали го знаеше? Нарочно ли беше? Дали показваше на света какъв бунтар е или беше просто небрежен, или пък това беше проява на саморазрушително поведение? Защо постоянно си гледаше часовника? Дали се надяваше времето да се забави или ускори? На китката на другата си ръка носеше еластична лента – какво означаваше това? Дали се опитваше да се отърве от лош навик или тя му напомняше за любим човек?

Трябваше да се разболея като дете, за да свикна да гледам на себе си и на другите като страничен наблюдател и да започна да променям гледната си точка към света. Започнах да възприемам хората като очарователни, загадъчни същества – каквито, разбира се, сме в действителност.

Знае ли някой от нас всъщност как гледат на него другите? Осъзнаваме ли, че всеки ден оставяме след себе си случаен низ от малки данни – ритуалите, навиците, жестовете и предпочитанията, които в съвкупност разкриват истинската ни същност? През по-голямата част от времето отговорът е „не“. Какво похапваме, как организираме страницата си във фейсбук, какво пускаме в туитър, дали дъвчем дъвка с канелен аромат или никотинови дражета – всички тези дреболии на пръв поглед вероятно изглеждат случайни, безцелни и твърде незначителни, за да имат сериозно отношение към нашата личност. Само че когато започнем да гледаме живота през новия и непривичен обектив на малките данни, се натъкваме на издайнически знаци за най-близките ни хора, включително нас самите.

Откъс от книгата: “Малките данни” на Мартин Линдстрьом, издателство: “Изток-Запад”.

Мартин Линдстрьом, който заслужено може да се нарече Шерлок Холмс на маркетинга, пътува по целия свят в търсене на „малките данни“ – онези дребни знаци и улики, които водят всеки детектив до разбулването на голямата загадка. Търпеливо и методично той отбелязва всевъзможни детайли, нюанси, особености на поведението и начина на живот и извежда от тях съществуващи закономерности и общи характеристики за обществото и социалните групи в него. Като консултант на компании в най-разнообразни сфери на бизнеса, той прилага уникалния си подход, за да постави търговската марка в съзвучие с желанията и стремежите на нейната потребителска аудитория.

Какво стои в основата на успешната марка? Желанието. Копнежът на милиони потребители, който чака да бъде открит и разгадан.

От тази книга ще научите как чифт износени маратонки, собственост на 11-годишно момче от Германия, извадили „Лего“ от финансова криза; как плюшеното мече в спалнята на една тийнейджърка допринесло за революционна промяна в продажбите на световна модна марка с 1000 магазина в 20 страни; и още много истински истории от практиката на Линдстрьом – поучителни, забавни и вдъхновяващи.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.