„Изходни рани“ – шедьоври от някои от най-добрите майстори на криминалния жанр

Лий Чайлд,  Дийн Кунц, Джефри Дивър и Джон Конъли в антология на престъпния ум.

От романите на Агата Кристи до детектив Морс на Колин Декстър, от коравите детективски истории на Реймънд Чандлър до разказите за серийни убийци на Томас Харис и Джеф Линдзи – криминалният жанр е един от най-разнообразните – съчетаващ психология, емоция и напрегнат сюжет; преливащ от класическия ноар до криминална фантастика.

На българския пазар за пръв път се появява впечатляващият сборник „Изходни рани“ с 19 разказа на някои от най-знаковите имена на криминалната литература – Лий Чайлд, Дийн Кунц, Джефри Дивър, Джон Конъли и други.

Под редакцията на Пол Б. Кейн и Мари О’Риган, тази антология на престъпния ум предлага някои познати и много непознати истории, превърнали се в образци за жанра.

Сред страниците на сборника ще откриете един истински побойник в лицето на героя на Джефри Дивър, една властна майка, готова на всичко, една определена знаменита картина в разказа на Джон Конъли и първия публикуван някога разказ на Дийн Кунц – шокиращия „Котета“. И всичко ще започне с продажбата на една къща в разказа на Лий Чайлд.

Брилянтен и безмилостно пристрастяващ,  „Изходни рани“ е задължително четиво за всички любители на криминалната литература.

„Криминалната литература е толко­ва широкообхватна: от психологическите до полицейските кримки, от кабинетните детективи до наемните убийци – всички те са част от жанра. Обаче има едно нещо, което ви­наги търсите в криминалния разказ, и то е някакъв краен изход. Понякога той е смъртта, понякога някое събитие, от което е започнало всичко… или с което завършва.

Неизбежното следствие от този краен из­ход или отсъствието му – независимо дали той е в края, или в началото на историята – е да има и ня­какъв вид нараняване. Не е задължително то да е физиче­ско – може да емоционално (понякога този вид рани са дори по-лоши). Свържете тези две идеи заедно и ще се получи… „Изходни рани“ – книгата, която държите в ръцете си.”

Пол Б. Кейн и Мари О’Риган

Из „Изходни рани“

„Побойникът“, Джефри Дивър

Той е тук.

Адът.

Намирам се в задната част на кръчмата „Орелът“, която в шест и половина още не е много пренаселена, а клиентите, които вече са тук, все още не са пияни-заляни. Тълпата в момента се състои предимно от хора, които са се отбили след работа и ще се приберат у дома с колите си най-много след чаша вино или една-две бири. По-късно мястото ще стане оживено и юберите, такситата и непиещите шофьори щe откарат сериозно натряскалите се у дома, за да си лягат. В този квартал нещата стоят така.

Просто от любопитство наблюдавах какво се случва, но в момента, в който го видях, всички други мисли се изпариха от съзнанието ми.

Той си взема напитка и разговаря с барманката – сладко афроамериканско момиче, малко над възрастта, в която законно може да се употребява алкохол. Оставам с впечатлението, че на мъжа му се иска да протегне месестата си лапа и да сключи пръсти около ръката или рамото ѝ – тъй като не може да стигне до задника ѝ от мястото, където стои. Но колкото и корав да е той, изглежда че, тъй като е барманка, тя е малко по-корава от него и няма да търпи глупостите му. Мъжът носи износено морскосиньо спортно сако и светлокафяв спортен панталон, силно набръчкан около чатала. Сивата му риза е плътно прилепнала към широките му гърди.

За момент – тъй като той е насочил вниманието си към Шарий – решавам, че съм го преценил погрешно. Той се отправя към ъгъла, така че е може би просто съвпадение, че е тук.

Но после кръглата му глава, покрита с рошава руса четина, бавно се обръща към мен и той ми се усмихва криво и зловещо. Изобщо не е изненадан да ме види. Това означава, че много добре е знаел, че ще съм в „Орелът“. Може би когато си е тръгнал от работа, случайно е видял, че двамата с Лари влизаме тук да ударим набързо по едно. Или, което също е възможно и по-обезпокоително, ме е проследил до кръчмата.

Стискам челюсти и лицето ми пламва – което често се случва, когато го видя. Това е толкова несправедливо. Аз съм успешен уебдизайнер на двайсет и шест години, добър брат, държа се добре с гаджето си и съм весел и общителен домакин по време на партитата, които правя за клиентите и приятелите си, дарявам пари за Националното радио и на организации за спасяване на животни. Обективно погледнато, съм твърде стар, за да ме тормози някакъв побойник.

Но се оказа, че е така. И какъв побойник само: Стан Уиткомб с цялата си височина от метър и деветдесет и тегло от сто и петнайсет килограма.

Тъй като съм дребен на ръст и единият от родителите ми ужасно ме злепоставяше, като дете често ме тормозеха. Още като малък научих, че има хора, които са убедени, че мисията им е да съсипят живота ти, само защото си мислят, че си направил нещо, което не им се нрави, или в теб има нещо – дебел си, заекваш или си нисък (!), което ги дразни.

Отпивам от диетичната си кока-кола на високата масичка край бара и обмислям следващите стъпки. Оглеждам се за Лари и го забелязвам в задната стаичка, край цифровия джубокс. Завързал е разговор с една стройна блондинка в каубойско облекло. Прекарвам доста време с Лари – запознахме се заради торнадото на Амброуз Авеню. Той беше застрахователният агент, който оценяваше последствията от сблъска между един стогодишен дъб и гаража ми (два месеца след като се бях нанесъл – само два!). И започнахме да излизаме заедно понякога, след като искът беше уреден.

Лари е издокаран, с тъмна коса и страхотен тен, тъй като е навън почти през целия ден. Той не е приказлив и изглежда малко сдържан. Теорията ми е, че причината е в това, че винаги преценява хората – навик, който си е създал, защото има хора, които не смятат, че ограбването на застрахователните компании е престъпление и че дълбоките джобове на застрахователите някак оправдават фалшивите искове. Затова той изглежда леко резервиран и стеснителен – макар че аз по някаква причина го намирам за по-скоро срамежлив. Не съм сигурен, че между двете има разлика, но второто определение сякаш му пасва по-добре.

Това превръща в трудна битка опитите му да си намери приятелка. И сега ставам свидетел на същото – виждам го как се мъчи да подхване разговор с момичето, облечено в каубойски дрехи. То не е много благоразположено. Той полага много усилия, усмихва се – което не е естествено изражение за Лари – и разказва вицове, които дамата не иска да слуша и които той не умее да разказва добре. Освен това е възможно в главата ѝ да се въртят и други мисли за скорошните неразрешени случаи на убийства на жени в Обърн Хилс – съседния град на Мамът Фолс. Това, че убиецът все още не е заловен, пречи на срещите с непознати в окръга. Когато се запознах със Сара и я поканих да излезем, тя се съгласи, но съобразително добави, че с радост ще се заеме с това да избере къде ще ходим. По-късно осъзнах, че тя така беше нагласила нещата, че през онази наша първа вечер заедно никога да не оставаме насаме. След известно време я попитах за това, тя се поколеба за момент, после се изчерви, усмихна се и ми призна истината. Оттогава това се превърна в нещо като наша малка шега.

Накрая момичето на Лари му се усмихва с една от онези усмивки, които означават „беше ми приятно да си поговорим, макар че всъщност не го мисля наистина“. Тя пуска един долар в джубокса, набира някакъв номер и се връща при приятелките си. Лари гледа след нея. На лицето му не е изписано поражение. То е просто безизразно. Жал ми е за него, но това е добра новина за мен. След като се беше появил онзи побойник Уиткомб, ми се иска да се махна оттук. Ако Лари беше хванал блондинката, това щеше да означава, че ще поостанем.

Сега най-сетне с крайчеца на окото си забелязвам как Уиткомб се отделя от бара и знам накъде е тръгнал. Точно в този момент Лари също тръгва към мен, но аз бързо изваждам телефон от джоба си и хвърлям поглед на екрана, преструвайки се, че някой ме търси – звъненето не може да се чуе, защото момичето с каубойските дрехи е избрало една шумна песен на Бруно Марс. Не съм съвсем честен с Лари, но не съм му казал за побойника и искам да си остане така.

Вдигам пръст да ме изчака за момент и допирам телефона до ухото си. Лари кимва и се отправя към масата за билярд, за да погледа две жени, които играят. Те кимват в отговор на поздрава му, но после на лицата им се появява едно и също изражение: „Не ти обръщаме внимание, така че има ли смисъл да опитваш?“.

В този момент чувам един нисък глас в ухото си:

– Не говориш с никого.

Уиткомб.

– Защото, Малък Ханк, това е екрана ти за заключване и всеки може до го види. Преструваш се.

Думата „Малък“ очевидно е обида. А частта „Ханк“ идва от това, че когато се срещнахме за пръв път, казах, че предпочитам да ме наричат Хенри. И разбира се, оттогава той ме нарича Ханк.

Въздъхвам.

– Това е някак жалко, не мислиш ли? Тая глупост с телефона. Надяваш се да ме избегнеш. Сякаш ще си кажа: „О, големият началник говори с някоя курва по телефона, затова, Стан, е по-добре да не го безпокоиш“.

Щеше да ми е забавно, че погрешно е разбрал тактиката ми, ако не бях толкова обезпокоен.

– Просто… Готвех се да се обадя.

– Наистина ли? Хъм.

– Какво искаш, Стан?

– Харесва ми това, че си говорим на малко имена, Ханк. – Той отново отпива от питието си. – О, нищо не искам. Просто дойдох да ти кажа едно „здрасти“. Коя е приятелката ти? – За момент си помислям, че има предвид Сара, но после той добавя: – Оная надувка, с която си дошъл.

Лари.

– Никой. Един приятел. Хайде, не искам неприятности.

– Неприятности? Неприятности? Да не казваш, че аз съм неприятен, Ханк?

Стан е трийсет сантиметра по-висок от мен. По някаква причина тази проклета ухилена физиономия го прави да изглежда още по-висок.

– Дошъл съм тук просто да ударя едно питие. И не си пъхам носа в чуждите работи, това е всичко. – Извръщам поглед.

Няколко души вече поглеждат към нас. Хората, които обичат подобни тъпи свади, са като акули, надушващи кръв.

– Какво пиеш? – Той вдига чашата ми и я помирисва.

Засмива се и я оставя върху високата масичка. Намекът е, че не съм достатъчно мъж, за да пия истински алкохол – дори не си прави труда да го изрече на глас.

Разбира се, сбиването не е решение. Не съм в лоша форма. Ходя навсякъде с колело – през уикендите правя между осемдесет и сто и шейсет километра и тренирам на уредите в близкия фитнес клуб. Но лесно мога да си представя какво ще се случи, ако му посегна. Катастрофа. Въпреки това ситуацията изисква да отвърна по някакъв начин:

– Защо не допълзиш обратно до камъка, изпод който си излязъл?

Той се засмива гръмогласно. Но само миг по-късно присвива очи точно по начина, по който знам, че ще направи. Навежда се по-близо до мен и аз се дръпвам колкото мога по-назад.

– Чуй ме, мухльо, ти си мой. Знаеш, че е така – вбесено отвръща той. Уиткомб не ме докосва. Знае, че не може да го направи – подал съм оплакване срещу него в шерифската служба и те му отправиха предупреждение. Но това не означава, че той не може да изгуби контрол и да ме направи на пихтия, а след това да мисли за последствията. Уиткомб не е нормален. Нещо не е наред с главата. Долавям мириса на потта му, на чесън и уиски и започва да ми се гади. Започвам да си мисля, че наистина ще повърна, и се питам какво ли ще стори с мен, ако оцапам ботушите му. Разбира се, той носи ботуши. С остри върхове. Приличат на оръжия.

– Хей – промърморва един глас. – Остави човека на мира. Нищо не ти прави.