снимка: Михаела Петрова

Емилия С. Николова е от онези неуморими хора, които заразяват околните с широката си усмивка и неизчерпаема енергия.

Софиянка, родена в края на 1980-те, Еми завършва PR във Факултета по журналистика и масова комуникация (ФЖМК) на Софийския университет през 2010 г., а от 2011-та работи като PR в сферата на културата и книгоиздаването. Поговорихме си за любовта към работата и живота, източниците на вдъхновение и ключовите предпоставки за щастлив живот:

Представи се с няколко думи

Малко над 30-годишна, любопитна, пътуваща, приключенски настроена. Завърших PR в СУ през 2010 г. През 2011 г. започнах работа по специалността си в издателство „Изток-Запад“, а от есента на 2015 г. съм един от пиарите в издателство „Сиела“. В свободното си време обичам да пътувам, да чета, да ходя на театър и да гледам футбол. През лятото съм по-лесно откриваема в района на Градина и Смокиня, отколкото в София. Когато не съм край созополските брегове съм накъдето ми видят очите, а това често е районът на Северна Рила. Имам непрестанно желание да научавам нови и нови неща и да се развивам, затова постоянно посещавам непознати места и се запознавам с нови хора. Следвам неотклонно максимата, че „светът е книга и тези, които не пътуват, четат само една страница“* и държа да подчертая, че „не всички, които се скитат, са изгубени“**.

планина
Страшното езеро в Рила

Какво са за теб книгите и културата? Кога се зароди страстта ти към тях?

Ежедневие. При това доста шарено и нестандартно. Запалих се по книгите още като дете, тъй като вкъщи се четеше, а на всичкото отгоре книгите на цялото семейство стояха в библиотека до моето легло. Театърът и изкуството също предизвикваха интерес у мен, но в малко по-късен период – когато вече бях ученичка. Благодарение на книгите и културната сфера, към която принадлежи книгоиздването, мога с усмивка да заявя, че работя това, което ми харесва и харесвам това, което работя. А това, убедена съм, е една от ключовите предпоставки човек да е щастлив в живота и отдаден в работата си.

Защо започна да учиш и да се занимаваш с PR?

Започнах да уча PR, защото имах по-висок бал и ме приеха в тази специалност във ФЖМК на СУ, а не в „Журналистиката“, с която исках да се занимавам професионално от малка. Детската ми мечта беше да стана спортен журналист, при това коментатор. Футболен коментатор. Още след първите няколко дена в университета обаче разбрах, че PR-ът е доста перспективна специалност, която на всичкото отгоре пасва на същността ми, и желанието ми да се преместя в „Журналистиката“ се изпари. Мечтата ми да коментирам футболен мач (на Арсенал) в ефир обаче не е. (смее се)

Дуомо ди Милано

Как протича един твой ден?

Ставам (трудно), хапвам, взимам душ, карам легендарната синя Микра до офиса, правя си кафе и от там нататък всичко е една голяма изненада. Всеки мой ден е различен, повече от динамичен и изпълнен с всякакви абсурдни ситуации, но едва ли съм единствената, която може да се „похвали“ с това.

Разкажи ни за последните и най-вълнуващи работни начинания.

Въпрос с повишена трудност – много са. (замисля се) Тъй като личните ми интереси и занимания в свободното време се припокриват с тях, ще откроя работата ми по пиара на пътеводителя „През пет планини. Пътеводител за Е4 в България“ с автор Ива Петрони и фотограф Димитър Алексов, по книгите „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико“ на Ориана Фалачи, както и по есетата на Ричард Докинс („Наука в душата“) и Алберт Айнщайн („Как виждам света“). Удоволствие за мен е да съм пиар и на „Митове и истини за храненето“ – първата книга на основателя на платформата „Наука и критично мислене“ Йордан Стефанов, както и на типографската изложба на художника Дамян ДамяновПод езика“, която се състоя на Моста на влюбените в рамките на цели две седмици през март 2018 г. Чест е, че писателката Теодора Димова ме покани лично да правя пиар на новата Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“, която бе учредена през 2018 г. и ще се връчи за първи път през май тази година по повод 110 години от рождението на големия Димов.

премиера
Премиера на “През пет планини”; от ляво надясно – Димитър Алексов, Ива Петрони и Емилия С. Николова;
снимка: Виктор Кожухаров

Сподели забавна случка от работното място?

О, заповядайте на някоя премиера на книга и ще се уверите сами колко е забавно по книжните ивенти! Сериозно!

Кое е най-голямото предизвикателство, пред което си се изправяла?

Себе си. Откакто се помня не обичам някой да ми казва какво да (не) правя, къде да (не) ходя. Не се вслушвам в съвети за личния си живот и правя каквото си реша. Доста съм своенравна, понякога дори опърничава. В един момент осъзнах, че някой трябва да укроти опърничавата, затова се заех сама – както обикновено. И имам още доста да работя по въпроса. (смее се)

Какво те вълнува и вдъхновява извън работата?

Пътуванията, планината, морето, гората, приключенията, футболът, доброто у хората. Вдъхновение да живея по-пълноценно и да правя смислени неща черпя от най-различни посоки. Смятам, че човек трябва да знае кои са неговите хора и кои са местата, на които се чувства вкъщи. Когато прекарва повече време с тях там, той е спокоен и може да остави мислите си да препускат свободно. Без всекидневно прекрачване на собствените граници и излизане от зоната на комфорт обаче, трудно ще добием познанията, необходими ни да се развиваме, да вървим напред и да срещаме нови и интересни хора, от които да научваме нови и нови неща. Балансът между постоянно разтягащите се собствени лимити из непосетени места и спокойствието сред своите хора вкъщи е успешната формула за вдъхновението при мен.

връх Ком

Имаш разностранни таланти – изработваш ръчни бижута и чанти. Защо и как започна да се занимаваш с това?

Не бих ги нарекла таланти. Правя го за лично удоволствие. Бижутата и чантите са ми страст откакто се помня. Късах, за да нанижа впоследствие, герданите на баба ми още преди да тръгна на училище. В тийн възрастта започнах да си купувам мъниста и да правя свои гривни и гердани. Един ден, докато бях студентка и работех като продавачка на парфюми и козметика на ул. „Шишман“, ми хрумна да рисувам дървените си гривни с лакове за нокти. Зарибих се и постепенно си купих бои за дърво, с които рисувах нови и още по-шарени гривни за себе си. Това продължава и до днес, но вече е по-рядко, защото не ми остава време. А и имам цяла кошница с рисувани гривни – моята кутия на Пандора. (смее се) Чанти почнах да плета в няколкото месеца, в които бях безработна преди няколко години. Както казах, важно е всеки ден човек да излиза от зоната си на комфорт, за да научава по нещо ново, а явно тогава бе дошъл редът да се науча да плета на една кука.

Как се запали по футбола? Кои са любимите ти отбори?

Арсенал – моята голяма, доживотна любов! Преди да се влюбя безвъзвратно в моите момчета (още когато бях на 15 години!) гледах италианското и испанското футболни първенства и бях фен на Интер Милано (с Кордоба, Креспо и Виери) и на Валенсия (с Канисарес, Айяла и Бараха), които все още поддържам в местните им шампионати. Тогава обаче имах малък проблем в Испания – обожавах Зидан и Гути, които играеха в Реал Мадрид, затова и до ден днешен имам силни симпатии към „Белия балет“. Разбира се, всичко това нямаше никакво значение в мига, в който видях гениите с топката Тиери Анри и Денис Бергкамп да си партнират в атака за Арсенал. Колкото и несериозно да прозвучи за тези, които не гледат футбол, този момент промени живота ми, защото от 2002 г. насам Арсенал и двубоите им са ключова част от ежедневието ми. В България пък съм от Левски София – аз и цялото ми семейство. У нас винаги се е гледал футбол – както от мъжете, така и от жените – той просто е част от семейния ни живот и домашната атмосфера. Именно така се запалих още като дете по тази магична игра.

стадион Местая, Валенсия

Каква беше равносметката за 2018 г.?

2018-та бе обновяваща за мен. Освободих пространството около себе си – и в буквален, и в преносен смисъл. Преустанових срещите с хората, които смятам, че на този етап нямат място в живота ми – или поне не всеки ден, за да освободя място за новите, както и за изненадващо завърналите се от детството стари приятели, с които имам множество допирни точки. Качих се за първи път в живота си (на 30 години) на ски и много ми хареса. Започнах да ходя на фитнес и се зарибих по щангите и силовите тренировки. Промених хранителните си навици, като намалих драстично консумацията на пословичните във всекидневното ми меню шоколад и сладко и започнах да ям повече месо. За последните две голяма заслуга има и фитнес инструкторът, който посещавах. (смее се) Стремях се да помагам и да прекарвам повече време със семейството и приятелите ми – тук съм с широка усмивка и намигване към тези, с които бях на ски, морета, планини, сватби, из чужди страни и родни изби, тези, с които прекарах всичките си празници през 2018 г. Защото всичко това ми донесе много радост, незабравими спомени от щури почивки и нетърпеливо очакване на следващите.

Какво предстои през 2019 г.?

Още приключения, работа, смях с колегите в „Сиела“, пътувания, усмивки, (нови) приятели, а може би и любов – човек никога не знае. (усмихва се широко) Знам само, че най-доброто винаги предстои.

къмпинг Смокиня

*цитат, приписван на Августин Блажени
**цитат от Дж. Р. Р. Толкин

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.