Институтът, в който трудът е удоволствие, а „Понеделник започва в събота” от Борис и Аркадий Стругацки

На български отново оживява една от най-обичаните руски фантастики.

След пълното и нецензурирано издание на Пикник край пътя” и „Трудно е да бъдеш бог” от Аркадий и Борис Стругацки на българския пазар в ново издание излиза емблематичният за творчеството на двамата братя роман – „Понеделник започва в събота”.

В един институт, скрит дълбоко в руските гори, учени с магически способности търсят пътя към абсолютното човешко щастие, вечната младост и смисъла на живота. В НИИЧАВО (Научноизследователски институт по чародейство и вълшебство) магията се е превърнала в наука. Там човек може да види духове, демони, джинове, харпии, къщата на кокоши крака на Баба Яга, да се срещне с Кашчей Безсмъртния, с Мерлин и дори със самия Змей Горянин.

Но не това е най-чудното. Там, като никъде другаде, са се събрали хора, които въпреки всички пречки, създавани им от съветската действителност, наистина обичат своята работа и предпочитат дори навръх Нова година да са в своя институт. Това са хора, за които щастието е в непрекъснатото опознаване на непознатото и докато се занимават именно с това, на тях не са им нужни празници, трудът е удоволствие,а понеделникът започва още в събота.

Историята на един необикновен институт събира малки и големи теми и  прави дисекция на руската действителност от втората половина на миналия век. Забавно и непредвидимо, „Понеделник започва в събота” е  удивително постижение на литературата и човешкото въображение. Защото в този роман всичко може да се случи по време на едно пътуване с кола – дори да се окажете в космоса. Питайте програмиста Привалов, ако не вярвате.

 Борис и Аркадий Стругацки са руски писатели-фантасти и сценаристи. Сред най-известните им произведения са „Трудно е да бъдеш бог”, „Хищните вещи на века”, „Понеделник започва в събота”, „Обитаемият остров”, „Милиард години до свършека на света”, „Бръмбар в мравуняка”, „Пикник край пътя“.

Да, те знаеха разни заклинания, умееха да превръщат водата във вино и никой от тях не би се затруднил да нахрани с пет хляба хиляда души. Но те бяха магове не за това. То беше черупката, външното. Те бяха магове, защото твърде много знаеха, толкова много, че количеството у тях най-после беше преминало в качество.”

„Където има асфалт, няма нищо интересно, а където е интересно, няма асфалт.“

Корицата на новото издание на „Понеделник започва в събота” е на художника Дамян Дамянов.

Из „Понеделник започва в събота” от Борис и Аркадий Стругацки

 

Учителят: Деца, запишете си изречението:

„Рибата седеше на дървото“.

Ученикът: А нима рибите седят на дърветата?

Учителят: Ами… Това е било побъркана риба.

Ученически виц

 

Наближавах мястото на срещата. Притискайки се до самия път, около мене се зеленееше гора, която тук-таме отстъпваше място на поляни, обрасли с жълта острица. Слънцето от много часове вече залязваше, а все не можеше да залезе и висеше нис-ко над хоризонта. Колата се носеше по тесния път, настлан с чакъл. Карах направо през едрите камъни и всеки път в багаж­ника дрънчаха и тракаха празните бидони.

Вдясно от гората излязоха двама души и застанаха на бан­кета, загледани към мене. Единият вдигна ръка. Намалих газ­та и ги заразглеждах. Стори ми се, че бяха ловци, млади хора, може би малко по-стари от мене. Лицата им ми харесаха и аз спрях. Онзи, който вдигаше ръка, пъхна в колата мургавото си гърбоносо лице и попита усмихнат:

– Ще ни откарате ли до Соловец?

Вторият, с червеникава брада и без мустаци, надничаше през рамото му и също се усмихваше. Положително бяха сим­патични хора.

– Хайде, качвайте се – казах аз. – Единият отпред, другият отзад, че там, на задната седалка, е багажът ми.

– Благодетел! – радостно каза гърбоносият, свали си пуш­ката и седна до мене.

Брадатият, който нерешително надничаше през задната врата, каза:

– Ами може ли това тук малко да го?…

Наведох се през облегалката и му помогнах да разчисти мястото, заето от спалния чувал и сгънатата палатка. Той дели­катно се намести, като сложи пушката между коленете си.

– Притворете по-добре вратата – казах аз.

Всичко вървеше нормално. Колата потегли. Гърбоносият се извърна назад и взе оживено да приказва, че е много по-приятно да се пътува с лека кола, отколкото да се върви пеша. Брадатият неясно се съгласяваше и непрекъснато хлопаше вра­тата. Погледнах го в огледалцето и го посъветвах:

– Приберете мушамата. Мушамата Ви е прищипната от вратата.

След пет-шест минути най-после всичко се оправи. Попи­тах ги:

– Нали до Соловец има десетина километра?

– Да – отвърна гърбоносият. – Или малко повече. Пътят е лош наистина, но е за камиони.

– Пътят си е много хубав – възразих аз. – Заплашваха ме, че изобщо няма да мога да мина.

– По този път дори през есента може да се мине.

– Оттук – да, но откъм Коробец е черен.

– Тази година лятото е сухо, всичко е изсъхнало.

– Казват, край Затон валяло – подхвърли от задната седал­ка брадатият.

– Кой казва – попита гърбоносият.

– Мерлин казва.

Те, кой знае защо, се засмяха. Извадих цигарите, запалих и им предложих да се почерпят.

– Фабрика „Клара Цеткин“ – каза гърбоносият, разглеж­дайки кутията. – Вие от Ленинград ли сте?

– Да.

– Пътешествате?

– Пътешествам – казах аз. – Ами вие тукашни ли сте?

– Кореняци – каза гърбоносият.

– Аз съм от Мурманск – съобщи брадатият.

– За Ленинград сигурно Соловец или Мурманск е все едно – Север – каза гърбоносият.

– Не, защо така мислите? – казах аз учтиво.

– Ще спирате ли в Соловец? – попита гърбоносият.

– Разбира се – казах аз. – Точно в Соловец отивам.

– Роднини ли имате там, или познати?

– Не – казах аз. – Просто ще изчакам момчетата. Те вървят по брега, а в Соловец имаме среща.

Пред себе си видях широка ивица разпилени камъни, на­малих и казах:

– Дръжте се по-здраво.

Колата се разтресе и заподскача. Гърбоносият удари носа си в цевта на пушката. Моторът изрева, камъните удряха отдо­лу.

– Горката кола – каза гърбоносият.

– Какво да се прави… – казах аз.

– Не всеки би минал по такъв път със собствена кола.

– Аз бих минал – казах аз.

Камъните свършиха.

– Значи колата не е Ваша! – досети се гърбоносият.

– Че откъде ще имам кола! Под наем е.

– Ясно – каза гърбоносият, както ми се стори, разочарова­но.

– А какъв смисъл има човек да си купува кола, за да се раз­карва по асфалт? Където има асфалт, няма нищо интересно, а където е интересно, няма асфалт.

– Да, разбира се – учтиво каза гърбоносият.

– Според мен глупаво е от колата да правиш идол. – заявих аз.

– Глупаво е – каза брадатият. – Но не всички мислят така.

Поговорихме за коли и стигнахме до заключение, че ако човек си купува кола, трябва да си купи ГАЗ-69, но за съжале­ние, не ги продават. След това гърбоносият ме попита:

– А къде работите?

Отговорих му.

– Колосално! – възкликна гърбоносият. – Програмист! На нас ни трябва тъкмо програмист. Слушайте, зарежете Вашия институт и елате при нас!

– А каква машина имате?

– Каква имаме? – обръщайки се назад, попита гърбоносият.

– „Алдан-3“ – каза брадатият.

– Приказна машина – казах аз. – Ами добре ли работи?

– Как да Ви кажа…

– Ясно – казах аз. –

– Всъщност още не са я доизкусурили – каза брадатият. – Останете при нас, ще я оправите…

– А преместването Ви ще уредим на бърза ръка – добави гърбоносият.

– А с какво се занимавате? – попитах аз.

– Както всяка друга наука – каза гърбоносият. – С човеш­кото щастие.

– Ясно – казах аз. – Нещо с Космоса ли?

– С Космоса също – каза гърбоносият.

– Кой бяга от доброто – казах аз.

– Столичен град и добра заплата – каза тихичко брадатият, но аз чух.

– Не бива – казах аз. – Не бива всичко да се мери с пари.

– Не, пошегувах се – каза брадатият.

– Шегува се – каза гърбоносият. – По-интересна работа от нашата няма никъде да намерите.

– Защо смятате така?

– Убеден съм.

– Аз не съм убеден.

Гърбоносият се усмихна.

– Пак ще си поговорим на тази тема – каза той. – Дълго ли ще стоите в Соловец?

– Два дни максимум.

– Тогава на втория ден ще си поговорим.

Брадатият заяви:

– Лично аз виждам в това пръста на съдбата – вървим си из гората и срещаме програмист. Струва ми се, Вие сте обречен.

– Наистина ли толкова ви трябва програмист? – попитах аз.

– Страшно ни трябва програмист.

– Ще поговоря с момчетата – обещах им аз. – Има недо­волни.

– Трябва ни не какъв да е програмист – каза гърбоносият. – Програмистите са дефицитни и са се разглезили, а на нас ни трябва неразглезен.

– Да, това е по-сложно – казах аз.

Гърбоносият започна да подвива пръсти:

– Трябва ни програмист: а – неразглезен, бе – доброволец, це – да се съгласи да живее в общежитие…

– Де – поде брадатият, – със сто и двадесет рубли.

– Ами крилца трябва ли да има? – попитах аз. – Или, да ре­чем, ореол на главата си? Такива се срещат по един на хиляда!

– Ами на нас точно тоя един ни трябва – каза гърбоносият.

– Ами ако са само деветстотин?

– Съгласни сме на девет десети.

Гората се разшири, ние минахме през един мост и се поне­сохме между картофени ниви.

– Девет часът е – каза гърбоносият. – Къде смятате да но­щувате?

– Ще пренощувам в колата. Магазините ви до колко часа работят?

– Магазините са вече затворени – каза гърбоносият.

– Може в общежитието – каза брадатият. – В моята стая има свободно легло.

– До общежитието не може да се отиде с кола – каза гърбо­носият замислено.

– Да, наистина – каза брадатият и кой знае защо, се засмя.

– Колата може да се остави до милицията – каза гърбоно­сият.

– Глупости – каза брадатият. – Аз дрънкам глупости, а ти повтаряш като папагал. Как ще влезе той в общежитието?

– Да, да, дявол да го вземе – каза гърбоносият. – Един ден не работиш и забравяш тези неща.

– Защо да не го преобразим?

– Стига, стига – каза гърбоносият. – Това да не ти е ди­ванът. Нито ти си Кристобал Хунта, нито пък аз…

– Не се тревожете – казах аз. – Ще пренощувам в колата, не ми е за пръв път.

Изведнъж страшно ми се прииска да си поспя на чаршафи. Вече четири нощи бях спал в спалния чувал.

– Слушай – каза гърбоносият, – хо-хо! Конакокошкрак!

– Правилно! – възкликна брадатият. – Ще го настаним на Лукоморие!

– Но моля ви се, ще преспя в колата – казах аз.

– Ще пренощувате в къща – каза гърбоносият, – на сравни­телно чисти чаршафи. Трябва някак си да Ви се отблагодарим…

– Няма бакшиш да Ви даваме – каза брадатият.

Влязохме в града. Заредиха се солидни старинни огради, дебели срезове от гигантски почернели греди, тесни прозор­ци, украсени с резба и дървени петлета на покривите. Мярна­ха се няколко мръсни тухлени сгради с железни врати, видът на които събуди в паметта ми полупознатата дума „хамбари“. Улицата беше права и широка и се наричаше булевард „Мир“. Пред нас, близо до центъра, се виждаха двуетажни сгуробетон­ни къщи с незаградени градинки.

– Следващата пресечка надясно – каза гърбоносият. Вклю­чих мигача, намалих и завих надясно. Уличката беше обрасла с трева, но пред една вратичка се беше сгушил нов запорожец. Номерата на къщите бяха заковани над вратите и цифрите едва личаха върху ръждясалата ламарина на табелките. Уличката се наричаше изящно: ул. „Лукоморие“. Тя беше тясна и сгушена между тежките старовремски сгради, правени сигурно още по времето, когато тук са скитали шведски и норвежки пирати.

– Стоп – каза гърбоносият. Ударих спирачките и той от­ново чукна носа си о цевта на пушката. – Сега ще направим следното – каза той, като потърка носа си. – Ще ме почакате, а аз ей сега ще отида и ще уредя всичко.

– Наистина не си струва – казах аз за последен път.

– Без приказки. Володя, дръж го на мушката.

Гърбоносият се измъкна от колата, наведе се и се шмугна в ниската вратичка. Зад високата сива ограда не се виждаше къща. Портите бяха наистина феноменални като в локомотив­но депо, окачени на ръждиви железни баглами по десетина ки­лограма едната. Четях учуден табелките. Те бяха три. На ляво­то крило на портата строго блестеше солидна синя табелка от дебело стъкло със сребърни букви:

НИИЧАВО

Колиба на кокоши крака

Паметник на соловецката старина

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.