Идва смяната и на легендарния „Дневен патрул” – втора книга от поредицата на Сергей Лукяненко е вече на пазара

5/5

Във втора книга от хитовата поредица говорят Тъмните! А те определено имат какво да разкажат.

Всяка история може да бъде разказана по много различни начини. Особено когато Балансът между Тъмнината и Светлината е заложен на карта…

След като бяхте част от смяната на светлия „Нощен патрул”, дойде време и за гледната точка на безмилостния „Дневен патрул”!Защото от 18 юни 2020 на пазара може да откриете дългоочакваното ново издание на книга втора от хитовата поредица на руския писател Сергей Лукяненко.

Различните – владеят магията и живеят редом с нас, без да подозираме. Тяхното и нашето оцеляване зависят от спазването на Договора, гарантиращ мира. Нощният патрул следи силите на Мрака, а Дневният надзирава слугите на Светлината.
В Москва обаче балансът е нарушен.
Светлите магове печелят победа след победа, а Тъмните отстъпват.

В тази сложна игра, в която няма как да има победител, се оказват намесени млада вещица, запратена на детски лагер на Черно море, един Различен без минало, но с огромна сила, както и съдебен процес, който напълно ще промени хода на историята. 

А щастливият край за света изглежда повече от невъзможен.

Напрегнат, епичен и изпълнен с неочаквани обрати,  „Дневен патрул” няма да разочарова почитателите Лукяненко. Нещо повече, тази книга ще ни покаже гледната точка на онези Различни, които ценят свободата повече от всичко и са готови да платят всяка цена, за да я постигнат. А читателят сам трябва да реши на чия страна ще застане.

Сергей Лукяненко е един от майсторите на руската фантастика. Носител е на наградите „Старт“ (1993), „Меч Руматы“ (1995 и 1997), „Интерпресскон“ (1995 и 1996), „Аелита“ (1999), а творбите му, сред които и филмираната „Нощен патрул”, „Чернова”, „Белова”, „Геном”, се превръщат в едни от знаковите творби на миналия век.

Откъс от „Дневен патрул“, Сергей Лукяненко

Входът на блока беше под всякаква критика. Кодовата брава беше счупена и не работеше, по пода се търкаляха угарки от евтини цигари. Стените на асансьора бяха покрити с неграмотно надраскани графити, в които думата „Спартак“ и мръсните псувни се срещаха еднакво често. Бутоните бяха прогорени с цигари и грижливо залепени с втвърдена дъвка.

И вратата на апартамента на четвъртия етаж беше същата тъжна картинка: някаква останала още от съветски времена тапицерия и евтини алуминиеви цифри, едва крепящи се на криво завитите винтове.

Наташа се подвоуми за миг, преди да натисне звънеца. Би било смешно да се надява на каквото и да е при идването си тук. Щом си толкова оглупяла, че си решила да прибегнеш до магии – отвори вестника, включи телевизора, послушай радиото. Сериозни фирми, опитни екстрасенси с чужбински дипломи… Пак си е мошеничество, то се знае. Но поне ще си сред сериозни хора и в приятна обстановка… а не в този приют за неудачници.

Въпреки това тя натисна звънеца. Дожаля ѝ за времето, изгубено в градския транспорт.

Няколко минути апартаментът не даде признаци на живот. После се дочу шумът на припрени стъпки – характерната походка на бързащ човек, чиито стари размъкнати пантофи падат от нозете му на всяка крачка. За миг евтината миниатюрна шпионка притъмня, после изтрака металната брава и вратата зейна.

– О, Наташа? Заповядай, влез…

Никога не си беше падала по хората, които моментално минават на „ти“. Не че тя самата не предпочиташе този стил на общуване, но си беше редно първо да се иска разрешение, нали така?

А жената, която ѝ отвори вратата, вече я дърпаше безцеремонно за ръката да влезе вътре, при това с изражение на толкова искрено гостоприемство върху застаряващото ѝ, покрито с крещящ грим лице, че Наташа дори нямаше сили да протестира.

– Една приятелка ми каза, че Вие… – поде тя.

– Да, знам, знам, мило – заръкомаха домакинята. – О, ама не се събувай, моля те, тъкмо се канех да чистя… или не, сега ще ти намеря едни чехли.

Наташа се огледа, с мъка прикривайки отвращението си.

Антрето не че беше тясно, а по-скоро адски задръстено с боклуци. Малката, най-много трийсетватова крушка горе на тавана едва мъждукаше, но и това не прикриваше общата разруха. Закачалката беше затрупана с дрехи, имаше дори палто от ондатра – за радост на молците. Разлепеният линолеум на пода беше в безличен сив цвят. Сигурно домакинята отдавна се канеше да почисти.

– На тебе Наташа ли ти викат, дъще? Аз пък съм Даша.

Даша беше по-възрастна от нея с около петнайсет-двайсет години. Поне. Тази жена можеше да ѝ бъде майка, макар че да не дава Господ… Разплута, с мръсна коса без блясък, олющен, набиващ се на очи лак на ноктите, избелял пеньоар, разпадащи се чехли, обути на бос крак. По ноктите на краката също блещукаше лак – ама че вулгарно изглеждаше. Боже Господи!

– Вие врачка ли сте? – попита Наташа. И възкликна наум: „Каква съм глупачка!“.

Даша кимна няколко пъти в знак на съгласие. Наведе се и измъкна от купчината струпани в безредие обувки гумени чехли. Най-идиотската от човешките приумици – с безброй стърчащи навътре гумени бодли. Мечтата на йогата. Една част от тези гумени гвоздеи отдавна бяха изпопадали, което впрочем не беше повод човек да се чувства по-комфортно.

– Обуй се! – радостно предложи Даша.

Наташа като хипнотизирана изу сандалите си и обу чехлите. Сбогом, чорапогащник. Сигурно ще се сдобие с чифт бримки. Какво от това, че марката е не каква да е, а „Омса“, при това с ликра. Всичко на този свят е менте, измислено от хитри глупаци. А умните хора кой знае защо се хващат на въдицата.

– Да, врачка съм – уведоми я Даша, която бдително контролираше процеса на обуването. – На баба си съм се метнала. И на майка си. Те гледаха, за да помагат на хората, такива сме си ние от нашето семейство… Да отидем в кухнята, Наташа, че в стаите е разхвърляно…

Като се проклинаше наум за пореден път, Наташа тръгна след домакинята. Кухнята оправда очакванията ѝ. Камара немити чинии в мивката, зацапана кухненска маса, от която при появата им някъде под плота мързеливо се скри хлебарка. Лепкав под. Прозорците, то се знае, не бяха видели парцал от пролетта, плафониерата бе омазана от мухите.

– Сядай. – Даша ловко измъкна под масата табуретката и я издърпа на почетното място – между масата и хладилника, конвулсивно потреперващ „Саратов“.

– Благодаря, предпочитам да постоя права. – Наташа твърдо реши да не сяда. Табуретката ѝ се видя още по-несигурна от масата или пода. – Даша… Дария?

– Дария.

– Дария, всъщност аз само исках да разбера…

Жената сви рамене. Щракна копчето на електрическия чайник – може би единствения предмет в кухнята, който не изглеждаше така, сякаш е изровен от някоя боклукчийска кофа. Погледна Наташа.

– Да разбереш? А какво толкова има да се разбира, мило? То и така и така всичко си се вижда като на длан…

За миг Наташа изпита неприятното, мъчително усещане, че светлината в кухнята не е достатъчна. Всичко посивя, болезненото роптаене на хладилника и шумът от преминаващите по близката широка улица утихнаха. Тя избърса челото си, покрито с ледени капчици пот. Всичко е от горещината. От лятото, жегата, дългото пътуване в метрото, тъпканицата в тролея… Защо не взе такси? Хубаво, освободи шофьора, отпрати го да си върви с колата – беше те срам дори да намекнеш накъде и защо си се запътила. Но какво ти пречеше да си хванеш такси?

– Мъжът ти те е зарязал, Наташенка – изгука Дария. – Преди две седмици. Изведнъж – събрал си е багажа в куфарчето и си е тръгнал. Без кавги и разправии. Оставил ти е апартамента и колата. За да иде при една млада пачавра с черни вежди, дето си пада по чужди мъже… ама и ти не си престаряла, дъще.

Този път Наташа дори не реагира на обръщението „дъще“. Трескаво се мъчеше да се сети какво е казала и какво е премълчала пред приятелката си. За „черните вежди“ май не беше споменала нито дума. Макар че оная наистина е мургава и чернокоса… Наташа усети как отново я обзема безумен, заслепяващ гняв.

– Знам и защо си е тръгнал, Наташенка… Извинявай, че ти викам „дъще“, ти си силна жена, свикнала си да си изкарваш прехраната с ума си, но всички вие сте като родни дъщери за мен… Нямахте деца, Наташенка. Нали?

– Да – прошепна Наташа.

– И защо така, мила? – Врачката поклати глава с упрек. – Той иска дъщеря, нали?

– Да, дъщеря…

– Да му беше родила – сви рамене Дария. – Ето, аз имам пет. Двете големи започнаха работа за военните. Едната се ожени, гледа си детето, другата учи. И малкия калпазанин… – Тя махна с ръка. – Седни, седни…

Наташа неохотно се настани върху табуретката, здраво стискайки чантата върху коленете си. Каза, опитвайки се да вземе инициативата:

– Така се стекоха обстоятелствата. Бих му родила дете, но не бива да си провалям кариерата заради това.

– Правилно. – Врачката не понечи да спори. Потри лицето си с длани. – Твоя воля… И сега, какво, искаш да си го върнеш? А той точно затова си е тръгнал. Онази другата вече е заченала от него… а и много усилия е положила. Изслушала го е, съжалила го е и в леглото добре се е представила… Мъжът ти е бил свестен, всяка ще пожелае такъв. Искаш ли да си го върнеш? Наистина ли искаш?

Наташа стисна устни:

– Да.

Врачката въздъхна.

– Може и да си го върнеш… може.

Тонът ѝ изведнъж се промени, стана тежък, потискащ:

– Само че ще бъде трудно. Да си го върнеш е лесно, по-трудното ще е да го задържиш!

– Въпреки това го искам!

– Всеки от нас си има своя магия, дъще. – Дария се наведе през масата. Очите ѝ сякаш пронизваха Наташа. – Простичка, отколешна, женска. Ти със своите амбиции съвсем си я забравила, а не е трябвало! Нищо. Ще ти помогна. Само че ще се наложи да свършим всичко на три етапа.

Тя лекичко почука с юмрук по масата.

– Първо, ще ти дам любовно биле. Това не е голям грях… Билето ще върне мъжа ти вкъщи. Че ще го върне – ще го върне, но няма да го задържи.

Наташа кимна неуверено. Разделянето на врачуването на „три етапа“ изглеждаше неуместно – особено от тази жена в този апартамент…

– Второ… Детето на съперницата ти не трябва да се ражда. Ако се роди – няма да задържиш мъжа си. Ще се наложи да се върши голям грях, да се трови невинен плод…

– Какви ги говорите! – потрепна Наташа. – Нямам намерение да ходя в затвора!

– Не става въпрос за отрова, Наташенка. Просто ще разперя ръце – врачката наистина разпери ръцете си, – а после ще плесна с длани… Ето я цялата работа, ето го и целия грях. Какъв затвор?

Наташа мълчеше.

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest
Share on whatsapp
WhatsApp