„Геният” – биографична книга за „доайена на американските редактори“, легендата Максуел Пъркинс

На 30 септември  излиза от печат „Геният” на А. Скот Бърг, образцов биографичен разказ за легендарния редактор на издателство „Скрибнър” Максуел Евартс Пъркинс.

Геният“ (превод: Надежда Розова) ни въвежда зад кулисите на творческото писане и сложните взаимоотно­шения на Макс Пъркинс с едни от най-големите литературни светила на XX век – Скот Фицджералд, Хемингуей и Томас Улф. Като оставим настрана любопитните подробности за редакторската работа, читателят научава много и за неговия личен живот, за турбулентния му брак, за неподкупната му почтеност и ексцентричност, както и за  необичайната му връзка с човек от висшето общество – негово доверено лице в продължение на 25 години. Неуморният визионер, всеотдаен към талантливите в литературата, оживява от страниците на тази превъзходна биография не само като интелектуалец със завиден нюх, познания, размах и дързост, а и като литературен критик, предан приятел и изповедник, като грижовен баща и благороден човек със своите умилителни странности и предпочитания.

Роден на 4 декември 1949 г., Андрю Скот Бърг е всепри­знат автор на биографии. Има пет забележител­ни книги в актива си, като Lindbergh му носи „Пулицър“, а Kate Remembered е водещ бестселър в листата на „Ню Йорк Таймс“ през лятото на 2003 година. „Геният“ се превръща в литературна сензация още с излизането си през 1978 г. и грабва Националната награда за литература на САЩ.

Премиерата на блестящата биографична драма „Геният”, създадена въз основа на произведението на А. Скот Бърг, е сред акцентите в програмата на CineLibri  и ще се състои на 11 октомври от 19:00 ч. в зала 1 на НДК. В кожата на Макс Пъркинс влиза Колин Фърт, Джъд Лоу е Томас Улф, а Никол Кидман е убедителна в ролята на дизайнерката Елейн Бърнстийн. Второто издание на уникалния по рода си кино-литературен фестивал ще се проведе от 5 до 16 октомври в София, Пловдив, Варна и още няколко града в страната. Билетите за „Геният” вече са в продажба на касите на съответните киносалони и на ticketportal.bg.

Кадър от "Геният"
Кадър от “Геният”

Прожекции на „Геният” в столицата:

9 октомври, неделя, Евро Синема, 18:30 ч.

10 октомври, понеделник, кино „Одеон“, 19:00 ч.

11 октомври, вторник, зала 1 на НДК, 19:00 ч.

12 октомври, сряда, кино „Люмиер“, 19:00 ч.

13 октомври, четвъртък, Kултурен център Г8, 19:30 ч.

15 октомври, събота, Дом на киното, 20:00 ч.

Откъс от “Геният”

Истинският талант

Малко след 18 часа в една дъждовна мартенска вечер през 1946 година слаб мъж с прошарена коса седи в любимия си бар на хотел „Риц“ и допива поредното си мартини. Решава, че достатъчно се е подкрепил за предстоящото изпитание, плаща сметката, става, облича палтото и нахлупва шапката си. С натъпкано куфарче в едната ръка и чадър в другата, напуска бара и излиза в пороя, който се излива над Манхатън. Запътва се през няколко пресечки на запад, към малко партерно помещение на Четиресет и трета улица.

Вътре го очакват трийсетина млади мъже и жени. Записали са се на курс по книгоиздаване, за който Нюйоркският университет е поканил като лектор Кенет Д. Маккормик, главен редактор на „Дъбълдей“. Всички изгарят от нетърпение да си намерят място в света на книгоиздаването и посещават ежеседмичните семинари, за да увеличат шансовете си. Повечето вечери има неколцина закъснели, но днес Маккормик забелязва, че присъстват всички и точно в 18,00 вече са се настанили. Знае причината. Лекцията тази вечер ще бъде посветена на редактирането и той е успял да убеди най-уважавания и влиятелен редактор в Америка да „каже няколко думи по въпроса“. Максуел Евартс Пъркинс не е известен на широката публика, но е ключова фигура за хората от света на книгите, своеобразен герой. Защото е ненадминат редактор. На млади години е открил велики нови таланти – Ф. Скот Фицджералд, Ърнест Хемингуей и Томас Улф – и е залагал кариерата си на карта заради тях, отправяйки предизвикателство към наложените вкусове на по-старите поколения и променяйки коренно американската литература. Свързан е с една компания – „Чарлс Скрибнър и синове“ – в продължение на трийсет и шест години и през това време нито един редактор в друго издателство не е успял дори да се доближи до рекордния му успех да открива талантливи писатели и да издава произведенията им. Неколцина от учениците на Маккормик са признали пред него, че тъкмо блестящият пример на Пъркинс ги е привлякъл към книгоиздаването.

Маккормик призовава към тишина, като тупа с длан сгъваемата маса пред себе си, и започва занятието с описание на работата на редактора. Обяснява, че за разлика от преди тя вече не се свежда до коригиране на правописа и на пунктуацията, а става дума по-скоро за решение какво да издадеш, как да се добереш до материала и какво да направиш, за да осигуриш максимален брой читатели. Маккормик заявява, че Макс Пъркинс е ненадминат и в трите. Литературната му преценка е оригинална и необикновено проницателна, а той се слави с умението си да вдъхновява всеки автор да прояви най-доброто, на което е способен. Пъркинс е по-скоро приятел на писателите, отколкото взискателен наставник, и им съдейства по всевъзможни начини. Помага им да изградят структурата на книгите си, ако се налага; измисля заглавия, съчинява сюжети; действа като психоаналитик, като утешител на нещастно влюбените, като брачен съветник и като мениджър на кариерата им, заема им пари. Малцина редактори преди него са работили толкова много по ръкописите, но той никога не изменя на своето верую: „Книгата принадлежи на автора“.

В някои отношения, намеква Маккормик, Пъркинс е крайно неподходящ за професията: правописът му е ужасен, пунктуацията му е особена и според собственото му признание чете „бавно като вол“. Литературата обаче е за него въпрос на живот и смърт. Веднъж пише на Томас Улф: „Нищо не може да бъде толкова важно, колкото една книга“. Отчасти защото Пъркинс е невероятен съвременен редактор, отчасти защото авторите му са знаменитости и отчасти защото самият той е донякъде ексцентричен, за него се носят безброй легенди, в повечето от които има голяма доза истина. Всеки в курса на Кенет Маккормик е чувал поне един спиращ дъха разказ как Пъркинс открива Ф. Скот Фицджералд или как съпругата на Скот, Зелда, на волана на семейния автомобил, веднъж полита заедно с редактора в естуара Лонг Айланд Саунд; или как Пъркинс принуждава „Скрибнър“ да заемат на Фицджералд хиляди долари и го спасява от банкрут. Говори се, че Пъркинс се съгласил да издаде първия роман на Ърнест Хемингуей, „Слънце изгрява“ – нещо нечувано – а когато пристигнал ръкописът, едва не изгубил работата си заради нецензурния език на текста. Друга любима история за Пъркинс е за любопитния му разговор с крайно консервативния издател Чарлс Скрибнър относно неприличните думи във втория роман на Хемингуей, „Сбогом на оръжията“. Говори се, че Пъркинс нахвърлял проблемните думи, които искал да обсъди – „лайно“, „пикня“, „чукане“ – в настолния си календар, без да обърне внимание на надписа отгоре: „Задачи за деня“. Старият Скрибнър случайно мярнал списъка и отбелязал пред Пъркинс, че здравата е загазил, щом му се налага да си напомня да върши тези работи.

Много истории за Пъркинс са свързани с необуздания творчески процес и темперамента на Томас Улф. Говори се, че Улф пишел „За времето и реката“, облегнал своето близо двуметрово тяло на хладилника и използвайки горната част на уреда за писалище, а всеки изписан лист препрочитал и хвърлял в дървен сандък. Говори се също, че накрая трима здравеняци отнесли тежкия сандък при Пъркинс, а той някак успял да оформи въпросното излияние в книга. Всички в курса на Маккормик са чували и за шапката на Максуел Пъркинс, прословутата изтъркана федора, която той носи по цял ден, вътре и вън, и я сваля от главата си чак преди да си легне.

Докато Маккормик говори, живата легенда се приближава към залата на Четиресет и трета улица и тихо влиза. Маккормик вдига поглед, съзира приведената фигура в дъното, млъква по средата на изречението и поздравява госта. Курсистите се обръщат да видят за пръв път най-прочутия редактор в Америка.

Той е на шейсет и една години, висок е близо метър и осемдесет и тежи седемдесет килограма. Чадърът, който носи, изглежда, почти не е успял да го предпази – вир-вода е и шапката е провиснала над ушите му. Издълженото и тясно лице на Пъркинс излъчва розово сияние, което омекотява изпъкналите му части. В средата на лицето се мъдри волеви червендалест нос, прав почти до върха, където се извива надолу като клюн. Очите му са пастелно сини. Улф ги е описал като „преливащи от чудата мъглива светлина, с нещо от далечното морско време в тях, очи на моряк от Ню Ингланд, плаващ с месеци на клипер към Китай, в които се таят някакво удавничество, морски дълбини“.

Пъркинс съблича подгизналия си шлифер и остава по негладен костюм от меланж с жилетка. После очите му се стрелват нагоре и той сваля шапката си, под която се показва гъста стоманеносива коса, вчесана назад от клиновидното очертание в средата на челото му. Макс Пъркинс не се интересува особено какво впечатление създава, и толкова по-добре, защото тази вечер отначало прилича на търговец с храни и зърно от Върмонт, пристигнал в града с официалните си неделни дрехи, подгизнали от дъжда. Застава пред хората в стаята, наглед леко смутен, и му става още по-неловко, когато Кенет Маккормик го представя като „доайена на американските редактори“.

Пъркинс за пръв път говори пред такова множество. Всяка година получава десетки покани, но отказва всички. Първо, защото слухът му е отслабнал и той страни от големи групи хора. И второ, защото е на мнение, че редакторите на книги трябва да остават невидими. Смята, че публичното им признание би подкопало вярата на читателите в автора и увереността на писателя в собствените му способности. Нещо повече, преди да получи поканата на Маккормик, Пъркинс не вижда смисъл да обсъжда професията си. Трудно можеш да откажеш на Кенет Маккормик, една от най-способните и харесвани личности в света на книгоиздаването, който също изповядва разбиранията на Пъркинс относно скритото присъствие на редактора. А може би Максуел Пъркинс е усетил колко много са отнели умората и тъгата от собственото му дълголетие и е решил, че е по-добре да предаде знанията си, преди да е станало твърде късно.

Удобно подпъхва палци в ръкавната извивка на жилетката си и подема с леко дрезгавия си благовъзпитан глас:

– Първото, което трябва да запомните – казва той, леко извърнат от слушателите си, – е, че редакторът не допълва книгата. В най-добрия случай той е слуга на писателя. Никога не си придавайте важности, защото редакторът само излъчва енергия. Той не създава нищо.

Пъркинс признава, че е предлагал сюжети на автори, които дотогава не са имали собствена идея, но твърди, че подобни книги обикновено не са най-добрите им произведения, макар понякога да се радват на финансов успех и на признанието на критиката.

– Най-доброто произведение на един писател е изцяло негово дело – заявява той. Предупреждава курсистите, че редакторът не бива да вмъква собствената си гледна точка в авторовото произведение, нито да променя автора.

– Съвсем просто е – казва Пъркинс. – Не опитвайте да превърнете Марк Твен в Шекспир или Шекспир в Марк Твен. Защото в крайна сметка редакторът може да извлече от писателя само онова, което той носи в себе си.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.