ПАЗАРИТЕ ЛИ СЕ С БОГ?
Молитвите на съвременния човек, както казва един любим автор, приличат по-скоро на списъци за пазаруване, отколкото на общение с Бога в благодар-ност и възхвала. Сякаш основната цел на молитвеното общение в наши дни е да напомним на Бог какво е Забравил да направи за нас. „Аз нямам вредни навици. Какво ми се полага?“ пита четвъртокласникът Роберт и този простодушен детски въпрос като че ли обобщава в голяма степен нашите очаквания към Бога. Може би вече сте забелязали това в книгите ми, но аз се отнасям с откровено недоверие към проявите на любов, движени само от нуждата. И споделям напълно мнението на К. С. Луис, че тази любов-нужда се обръща към Бога от дълбините на нашата нищета, а не от изобилието на духовния ни живот. „Истинската молитва се ражда от любовта“, казва свети Макарий Велики. Не от нуждата. Нуждата е липса, тя изисква. Любовта се доверява, тя е общение. Вярващият човек не нарежда на Бога, а Му доверява живота си, защото е уверен, че Божието „добро“ е по-доброто за него от онова, което той смята за „най-доброто“ за себе си.
Разбира се, да кажеш на Бог, че се нуждаеш от нещо (не че той не знае), не е недостойно или малодушно. Той е вездесъщ, а ние сме уязвими и понякога имаме нужда от помощта на Някого с по-големи от нашите ресурси, така да се каже. Роптая обаче срещу тази кратковременна религиозност, която приключва с влакчето за Коледа. Роптая срещу „вярата“, в чиято основа стои единствено интересът апетитите на нашето его да бъдат задоволени на всяка цена, по нашия начин. Роптая срещу молитвата, която не търси Бога, а изисква чудесата му.
И съм напълно съгласна с думите на един свещеник:
„Важно е какво търсите в молитвите си – Дарителя или Неговите дарове. Ако търсите просто даровете – оскърбявате Дарителя. Ако търсите само и единствено Дарителя и го търсите с цялото си сърце от любов към самия Него – Той няма да се забави с даровете си.“
ПРЕВЪЗНАСЯТЕ ЛИ СЕ НАД ДРУГИТЕ?
Всъщност, като християнка, най-големите ми страхове са били свързани с това да не развия самочувствие на праведник и да не попадна в плен на иде-ята за собствената си непогрешимост. Знам от личен опит, а и многобройни са свидетелствата на свети хора за това колко е лесно човек да вземе на сериозно собственото си благочестие.
Има един чуден пример от живота на свети Антоний Велики. Някакъв човек му казал:
– Отче, ти си най-великият монах в целия Източен свят.
– Дяволът вече ми е казвал това – отвърнал свети Антоний.
Архимандрит Варнава Янку, един от любимите ми съвременни богослови, обяснява чудесно как се става псевдоправедник – като се вкара човешко разбиране в спазването на Божиите заповеди. В човешкото разбиране за „добро“ се счита това, което се вижда, тоест външното спазване на закона. Не са малко случаите обаче, при които в очите на Бога добродетелта се явява грях, а грехът – добродетел. А това е объркващо за човешката логика, която е склонна да пренася механично в духовния свят човешки норми. Интелектуалният процес, който отсъжда и преценява дали дадено предписание се изпълнява, функционира по следния алгоритъм: „Какво казва законът? Това и това. Нарушил си го? Значи си грешник. Не си го нарушил? Значи си праведник“. В християнството обаче не става въпрос за изпълнение на закони, а за любов. Любовта, а не законът, е призмата, през която се оглежда и оценява всяко човешко действие. Любовта е критерият за познаване на Божията воля: „…който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов (1 Йоан 4:8). Спазването на правилата за благочестие има смисъл само ако е подплатено с любов.
***
С притчи, забавни истории и истински случки, в познатия на читателите духовит стил, но и с дълбоко разбиране, Ивинела Самуилова отново ни провокира да прогледнем за чудото на живота. За да открием как мъдрите послания на християнската вяра могат да бъдат реално прилагани в ежедневието ни, така че в него да има повече смисъл, радост и любов.
Откъс от книгата „Гатанки от небето“ на Ивинела Самуилова, издателство: Хермес
