„Фонтани на мълчанието” от Рута Сепетис – слънчева Испания под диктатурата на Франко

Любов и премълчани тайни се преплитат във „Фонтани на мълчанието” от Рута Сепетис, а една снимка има силата да изтръгне от корен цели семейства.

Авторката на носителя на приза „Young Adult Fiction” на Goodreads за 2016 г. „Сол при солта”Рута Сепетис  – се завръща на български език с нова стряскаща и едновременно с това вдъхновяваща история за Испания под диктатурата на генерал Франко„Фонтани на мълчанието”.

Годината е 1957 и Гражданската война продължава да хвърля злокобната си сянка върху Испания. Политиката на генерал Франко и могъщата католическа църква са създали общество, в което жените са малко повече от притежание, медицинската грижа е крайно недостатъчна, а симпатизантите на републиканците – опоненти на Франко – откупват политическата си вина с робски труд. Страх и бедност са завзели улиците.

Независимо от това знойното испанско слънце привлича чуждестранни бизнесмени от богати държави като Америка с обещанието за безоблачно време, хубаво вино и екзотика. Луксозният хотел „Кастеяна Хилтън” в Мадрид има особена притегателна сила за американските туристи. Младата испанка Ана, която работи като камериерка в него, се запознава с Даниъл – син на петролен магнат от Тексас, който се стреми към печалба от новите политики на диктатора.

За разлика от баща си, Даниъл – с помощта на своя фотоапарат – се заема със задачата да покаже грозното лице на Испания, което режимът се опитва да укрие. А новозародилото му се приятелство с Ана бързо прераства в любов. Но действията на двамата млади заплашват крехката сигурност не само на семейството на Ана, но и на всички около тях. И когато Даниъл прави снимка, която никога не е трябвало да съществува, той е притиснат в ъгъла и поставен пред трудно решение, което ще определи съдбите на двамата за десетилетия напред.

Наситен с неочаквани обрати, „Фонтани на мълчанието” разкрива мрачната и проядена сърцевина на Мадрид под яркото испанско слънце. Рута Сепетис изгражда облика на изолираното, обхванато от параноя общество след Гражданската война в антиутопичните краски на съвременни класики като „Разказът на прислужницата” (Маргарет Атууд). Базирана на исторически събития, нежна и тъжна, „Фонтани на мълчанието” остава с читателя дълго след отгръщането на последната страница.

Откъс от „Фонтани на мълчанието”, Рута Сепетис

Те чакат на опашка за кръв.

Лъчите на ранното юнско слънце огряват редицата от жени пред el matadero. Ветрилата се разтварят и започват да се веят, отвръщайки на топлината на Мадрид и на носещата се от кланицата миризма на разрязана плът.

Кръвта ще бъде използвана за morcilla. Тя трябва да бъде претеглена внимателно. Ако е прекалено много, наденицата става мека. Ако не е достатъчно, наденицата се рони като суха пръст.

Рафаел избърсва ножа в престилката си, а мислите му са на мили от кървавицата. Той се извръща бавно от опашката и вдига лице към небето. В ума му денят е неделен. Часовникът показва шест часа. Време е.

Тръбата изсвирва и слага началото на танца пасо добле на арената.

Рафаел стъпва върху огрения от слънцето пясък.

Той е готов да се изправи пред страха.

Испанският диктатор генералисимус Франсиско Франко седи в централната ложа на арената. Наричат го „El Caudillo” – водача на армиите по Божията воля. Франко поглежда надолу към арената. Очите им се срещат.

Ти не ме познаваш, генерале, но аз те познавам.

Аз съм Рафаел Торес Морено и днес не ме е страх.

***

– Рафа!

Контрольорът го плясва по мокрия врат.

– Сляп ли си? Не виждаш ли, че има опашка? Престани да мечтаеш. Кръвта, Рафа. Дай им кръвта, от която се нуждаят.

Рафа кимва и се обръща към клиентите. Виденията му от арената изчезват бързо.

Дай им кръвта, от която се нуждаят.

В ума му нахлуват спомените от войната. Отново чува онзи тих насмешлив глас, който превръща мечтите в кошмари. Не си забравил, нали, Рафа?

Той не е забравил.

***

Не би могъл да сбърка този силует.

Лачени мъже с лачени души.

Гражданската гвардия. Той ги нарича тайно „Гарваните”. Слугите на генералисимус Франко са се появили на улицата.

– Моля ви, махнете се от тук – прошепва Рафаел от скривалището си под дърветата.

Над главата му отеква плач на бебе. Той поглежда нагоре и вижда Хулия, която е застанала до отворения прозорец и държи в ръцете си малката им сестра. Откъм вътрешността на къщата прогърмява гласът на баща му:

– Затвори прозореца, Хулия! Заключи вратата и изчакай да се върне майка ти. Къде е Рафа?

– Тук съм, тате – прошепва Рафаел, чиито крачета са свити в коленете и са притиснати до тялото му. – Ей тук.

Баща му се появява на вратата. Гарваните се появяват на бордюра на тротоара.

Проехтява изстрел. Избухва пламък. До него долита писъкът на Хулия.

Той се вцепенява. Въздухът не му достига.

Не.

Не.

Не.

Те хващат отпуснатото тяло на баща му за едната ръка и започват да го влачат.

Papá!

Вече е прекалено късно. Когато викът се изтръгва от гърдите му, Рафа осъзнава, че скривалището му е разкрито.

Към него се стрелват чифт очи.

– Синът му е зад онова дърво. Хванете го.

***

Рафа примигва, опитвайки се да отпрати болезнените спомени и да скрие с усмивка тъгата в душата си.

Buenos días, señora. Какво желаете? – пита той клиентката.

– Кръв.

Sí, señora.

Дай им кръвта, от която се нуждаят.

Вече повече от двайсет години Испания дава кръв. Понякога Рафа се чуди дали все още е останала кръв за даване.

***

Това е лъжа.

Със сигурност е лъжа.

Знам какво си направила.

Ана Торес Морено е на долния от двата подземни етажа, където се намира стаята на обслужващия персонал. Тя накъсва на парчета малкото листче, слага парчетата в устата си и преглъща.

Откъм фоайето долита глас:

– Побързай, Ана. Те ни чакат.

Докато преминава през лабиринта от каменни стени без прозорци, Ана си налага да се затича. Налага си да се усмихне.

Голата крушка хвърля слаба светлина върху лавицата. Ана зърва малкия комплект с принадлежности за шиене и го слага в кошницата. Тя настига Лоренса в подножието на стълбището.

– Изглеждаш бледа – прошепва Лоренса. – Estás bien?

– Да – отвръща Ана.

Винаги казвай, че си добре, особено когато не си добре, напомня си тя.

Появява се устата на стълбището. Един кристален полилей блещука и им маха откъм пищната зала.

Двете с Лоренса влизат в крак и поемат по мраморния под на фоайето с усмихнати лица. Ана прехвърля в ума си списъка. Мъжът от Ню Йорк ще поиска вестник и кутия кибрит. Жената от Пенсилвания ще поиска допълнително лед.

Американците обичат леда. Някои твърдят, че в кухните им има пълни с кубчета лед кутии. Може би наистина е така. Ана е виждала реклами за домакински уреди в лъскавите списания, които гостите на хотела забравят в стаите си.

Хладилник! Лавици от неръждаема стомана, възможност за контролиране на температурата.

Всичко, което е извън границите на Испания, е загадка за Ана. Гостите не подозират, че тя чува всяка тяхна дума. Снове напред-назад, изпълнявайки бързо молбите им, за да не им даде възможност да излязат от собствения си свят и да надникнат в нейния.

Хулия, която е главата на тяхното семейство, непрекъснато ѝ напомня:

– Много си доверчива, Ана. Разкриваш прекалено много неща за себе си. Трябва да мълчиш.

Ана е уморена от мълчанието, от въпросите, на които не е получила отговори, и от тайните, които пази. Тя мечтае да се раздели с кръпките, от които е съставен животът ѝ. Мечтае за ново начало. Мечтае да напусне Испания. Но сестра ѝ е права. Оказва се, че мечтите ѝ се опасни.

Знам какво си направила.