Емоциите като учебен предмет

Ставаме свидетели на странна игра, в която участват петнадесет петокласници, седнали по турски на пода. Когато учителят извика името им, те не отговарят с дежурното училищно „тук!“, а казват някакво число, което определя как се чувстват – едно е потиснатост, десет – водопад от енергия. Днес духът е висок: – Джесика. – Десет: кипя от живот, петък е. – Патрик. – Девет: вълнувам се, малко съм нервен. – Никол. – Десет: умиротворена и щастлива. Това е час по „науката за самия мен“ в училището „Нуева“, уютно разположено в някогашната резиденция на семейство Крокър – династията, основала една от най-големите банки в Сан Франциско. Днес сградата, наподобяваща миниатюрна версия на операта в града, е частно училище, което предлага обещаващ курс по емоционална интелигентност. „Науката за самия мен“ изучава чувствата – нашите собствени и онези, които се проявяват при връзките ни с другите. Предметът по самото си естество изисква учителите и учениците да се съсредоточат върху емоционалната тъкан на живота на детето – фокус, напълно пренебрегван във всяка друга класна стая в Америка. Стратегията тук включва да се използват напреженията и травмите в живота на децата като тема на деня. Учителите говорят за съвсем реални случки – за това, че някой е бил наранен, защото са го отхвърлили, за завист и спорове, които могат да прераснат в сбиване. Както казва Карън Стоун Маккоун, създател на „науката за самия мен“ и основател на „Нуева“, „не можем да изолираме ученето от чувствата на децата. Емоционалната грамотност е също толкова важен предмет, колкото и математиката и четенето“375. „Науката за самия мен“ проправя пътя на идея, която се разпространява из училищата от океан до океан. Имената на курсовете варират от „социално развитие“ до „жизнени умения“ и „социално и емоционално образование“. Някои се опират да идеята на Хауърд Гарднър за множествената интелигентност и използват термина „лична интелигентност“. Общата нишка във всички тях е целта им да повишат нивото на социалната и емоционалната компетентност на децата като част от стандартното образование, а не просто като нещо, което се подхвърля от време на време на онези от подрастващите, които се смятат за „трудни“. Целта е да се развие набор от умения и познания, жизнено важни за всяко дете. Курсовете по емоционална интелигентност се коренят в движението за „образование на чувствата“ през шестдесетте. Тогава са смятали, че психологическите и мотивационните уроци се усвояват по-добре, ако са свързани с непосредствен личен опит в онова, което се преподава като суха материя.

Следователно движението за емоционална грамотност обръща понятието за „възпитание на чувствата“ с краката нагоре – вместо да използва чувството, за да възпитава, то възпитава самото чувство.

Много от тези курсове и скоростта, с която се разпространяват, се дължат на обхватните програми за превенция, всяка от които е насочена към конкретен проблем: пушене, дрога, бременност, отпадане от училище, а напоследък – и насилие. Интервенциите, чиято цел е да се справят с конкретни дефицити в емоционалните и социалните умения, пораждащи проблеми като агресия или депресия, могат да се окажат особено ефикасни. В повечето случаи обаче те са създадени от психолози под формата на експерименти. Следващата стъпка е уроците от тези силно индивидуализирани програми да се обобщят и да се превърнат в превантивни мерки за всички ученици в страната, като се водят от обикновени учители. Този по-сложен и ефикасен подход за превенция включва информация за проблеми като СПИН или наркотици и се поднася на учениците точно в периода, в който те започват да се сблъскват с тях. Основният му предмет обаче е едно незаменимо умение, което може да подпомогне разрешаването на всяка една от тези конкретни дилеми: емоционалната интелигентност. Това ново начало за емоционалната грамотност в училищата превръща емоциите и социалния живот в учебни предмети, и вече не позволява на системата да се отнася към тези мигове от живота на детето като към незначителни и досадни, а когато стане така, че те доведат до емоционални взривове, да се задоволява с това да праща детето при училищния психолог или при директора. Самите часове може би на пръв поглед са скучни, та какво остава да дават истинско решение на драматичните проблеми, с които се опитват да се справят. Това обаче се дължи на факта, че също както при доброто домашно възпитание, уроците трябва да са малки, но значими, и да са разпределени в определен период от време. Ето как се усвоява емоционалното обучение: с непрекъснатото повтаряне на едни и същи преживявания мозъкът ги отразява под формата на все по-стабилни невронни пътеки, превръщайки ги в навици, които да се прилагат в моменти на изпитания или болка. И макар и ежедневната форма на уроците по емоционална грамотност да изглежда скромна, нейните плодове – достойни човешки същества – са по-важни за нашето бъдеще от когато и да било преди. Повече информация по темата можете да намерите в книгата "Емоционална интелигентност" на Даниъл Голман - издателство "Изток-Запад"