Джок Полфрийман – убиецът-герой

Джок Полфрийман - убиец

Странна порода сме ние. Носим тениски на Че Гевара – човек,  убивал жени и деца в името на великата си революция. Пабло Ескобар е лидер на мнение и еталон за подражание на хиляди млади и не толкова млади хора. Нищо, че той е удавил в кръв собствената си държава,  а зверствата биха изплашили дори чеченците. Споменаваме и друг убиец с умиление. Наричаме го с приятелския израз ,,Бай Тошо’’, нищо, ще почти всеки у нас има дядо, баба, чичо или друг роднина, копал собствения си гроб в Белене, Ловеч или друг лагер на смъртта. Хитлер и Сталин все още живеят в сърцата ни, нищо, че нямат нищо общо с нас. Нищо, че според ,,Моята борба’’ ние щяхме да сме следващите, които да станат на сапун или пепел веднага след евреите и инвалидите. 

Разбира се, хората продаващи героична украска на убийци едва ли са чели ,,Моята борба’’ или реални исторически справки за изброените убийци. Всъщност едва ли и четат често. Защото четенето предполага мислене, а мисленето е опасно. 

Джок Полфрийман е поредният осъден убиец, който ние правим герой само защото паметта ни или е кратка, или изцяло липсва. Готови сме да осъдим всички други, но убиеца, ах, убиеца – той да е жив. 

Днес сутринта ми започна с коментари относно снимка на убиеца Джок Полфрийман, говорещ с роден политик. Срещнали се случайно и си разменили няколко думи. Това не важно. Шокът дойде, когато видях коментарите относно човека с петолъчка и юмрук на гърба. Прилагам само един, който може лесно да обобщи всички. Скрил съм самоличността на коментиращия. Защо ли? Защото някой ден тези хора може би ще се срамуват от коментарите си. 

Независимо от коментарите, този убиец вече е на свобода. Той реши да остане в България за да стане активист, борещ се за правата на гражданите… за да си го върне на нас, на системата, на хората. Всеки ден, в който той прави своите изяви, показва среден пръст на целия ни народ. Показва ни колко сме жалки. Стокхолмския ни синдром прави от нас, жертвите на диктатори, убийци и политици,  да харесваме насилниците си. Да ги въздигаме на пиедестал и да им се кланяме. А всеки, дръзнал да мисли, е осъждан от масата като нетолерантен, неразбиращ, вехт в разбиранията си, примитивен и расист. 

И като казах жертви… само за 11-те месеца от началото на годината у нас са били убити 24 жени при домашно насилие. Няма връзка? Напротив. Когато боготворим своите убийци, ние се научаваме да ги каним в къщите си, да се правим семейства с тях, да търпим шамарите им, да понасяме униженията… Защото няма разлика между убиеца на свобода, домашния насилник, бай Тошо, Хитлер, Сталин, Ескобар и Че Гевара. Всички те са един и същи продукт, реализиран в различно време и с различна опаковка. Но все пак същият…