Джоан Харис се завръща с мистичната любовна история „Шепа врани”!

Горска мистика, фоклорна мъдрост, крехка младост и бурна страст се преплитат в жестока схватка на страниците на новата книга от британската писателка Джоан Харис. „Шепа врани” (ИК „Сиела”) е красива история за любов, загуба и отмъщение, поднесена брилянтно на български език в превод на Богдан Русев, с елегантна корица и оригиналните си черно-бели илюстрации, дело на художничката Бони Хелън Хокинс!

Майсторката на любовни, трилър и фентъзи истории Джоан Харис се завръща по-малко от месец преди Коледа с нова книга! Този път световноизвестната британска писателка няма да описва вкусни захарни изкушения, а ще ни потопи в завладяващ фантастичен разказ, вдъхновен от фолклорните традиции.

Кафявото момиче на Джоан Харис носи пола от пера, наметка от вълча кожа и огърлици от шлифовани камъни. В първата нощ на месец май и втората пълна месечина, когато „една вещица трябва да излезе на странстване”, Кафявото момиче може да бъде „сова, зайка, чучулига, вълчица или видра”, но избира да е лисица. Кафява, бързонога и дива лисица, която ловува със совата, танцува със зайката и плува с пъстървата и видрата.

Шепа врани” е разказ за едно диво безименно девойче, което живее сред вълците, дърветата и билките – Странница без минало. Единственото, което има силата да я примами към тъй различния и измамен свят на Хората е любовта. А когато капанът на този свят щраква зад нея и я откъсва от дивата й природа, изглежда, само желанието за мъст ще е достатъчно силно, за да позволи на Кафявото момиче да избяга…

Следвайки смяната на сезоните, Джоан Харис черпи вдъхновение от природата и фолклора, за да преплете младост и зрялост, страст, мъдрост и мистика и да ги превърне в модерна приказка. Книгата съдържа оригинални илюстрации на художничката Бони Хелън Хокинс, която сама предлага на Харис да илюстрира нейна книга, пъхвайки в ръцете й своя рисунка на известния бог от скандинавската митология Один. Харис веднага разбира, че това е правилният художник за „Шепа врани” и днес българският читател може да се наслади на красивите й илюстрации, допълващи мистичната история на Харис.

Джоан Мишел Силвия Харис (1964) е родом от Барнзли, Южен Йоркшър, Англия. Дете на англичанин и французойка от Бретан, правнучка на популярна знахарка и внучка на собственик на сладкарница, Джоан от малка има влечение към вкусната храна, фолклора и уютната обстановка, които впоследствие изиграват ключова роля за огромния й успех като писател. Едва 10-годишна Харис мечтае да стане писател и започва да пише приказки с елементи от британския и норвежкия фолклор. През 1984 г. завърша бакалавърска степен в колежа „Света Катерина“ в Кеймбридж, следва специализация по „Разчитане на съвременните и средновековни езици“ в университета в Шефилд  (1985) и магистратура в университета в Кеймбридж (1987). Започва да пише усилено, докато работи като преподавател в различни учебни заведения на Острова, а първите й два романа – „Семе на злото” (1992) и „Спи, бледа сестро” (1994), не се радват на особен интерес от публиката. Пробивът идва през 1999 г. със световния бестселър „Шоколад”, който е обявен за  бестселър №1 на „Сънди Таймс“, номиниран е за роман на годината и печели наградата „Creative Freedom”. През 2000 г. по кината тръгва едноименният филм по романа, в чийто актьорски състав срещаме Джони Деп, Жюлиет Бинош, Джуди Денч и др. Следват още литературни хитове от Харис, които оглавяват престижни класации по целия свят.

Днес книгите й са преведени на повече от 50 езика и са носители на множество британски и международни награди. На български език Джоан Харис е популярна още с книгите „Блажени безумци”, „Къпиново вино”, както и „Малка книга за шоколада”, която съдържа съблазнителни рецепти, придружени с примамливи фотографии на аранжираните от стилистката Фран Уорд шоколадови изкушения, и др.

Преводът на „Шепа врани” от английски език е на Богдан Русев. Адаптацията на корицата е на Фиделия Косева.

 

Откъс от „Шепа врани”, Джоан Харис

Аз не съм селска девойка. Аз съм кафява, бързонога и дива. Аз ловувам със совата, тан­цувам със зайката и плувам с пъстървата и видрата. Никога не влизам в селото – освен като лисица или плъх. Селото е опасно за на­шия род. Ако им се отдаде възможност да го направят, Хората ще ни убият. Но тази нощ е друга. Кръвта ми пее от лова. Затова не бър­зам да си тръгна изпод глога, изпълвам се с уханието на младата трева и се вслушвам в далечните гласове от поляната.

От пътеката до високия глог се разнася шум от стъпки. До дървото на феите спира селска девойка с коси, светложълти като иг­лика. Дървото на феите – така го наричат Хората, макар и да не знаят нищо за Феерия, тяхната страна. Но все пак има талисма­ни – заешка кост; име, избродирано на парче червен бархет – които може да използва дори една селска девойка. А в първата майска нощ, на светлината на пълната месечина, дори една селска девойка може да се възползва от животворящата сила на лятото, ако окачи любовен талисман на дървото на феите.

 

Дървото на феите е глог. Разкривено и усукано, старо като Старото Време, наполо­вина погълнато от имел, то се издига сред ка­менния кръг, който някои Хора наричат пръс­тена на феите. Всяка година си казвам: може би тази година ще умре. Но всяка година от пропуканите възлести клони избликват бле­ди пъпки. Дървото на феите не губи надежда. Цветовете му не издържат и една седмица. Но година след година, то оживява и ражда една шепа алени плодове.

Девойката носи талисман. Девойките ви­наги носят талисмани. Любовен талисман или може би заклинание, за да стане по-красива. Наблюдавам я от живия плет, докато го връзва на мястото му. Сенките, които хвърлят камъните на феите, потрепват на лунната светлина.

Тази нощ тя ще сънува своя младеж, не­спокойна на девственото си ложе. Може би ще се събуди и ще види ярката майска месечина, която прекосява небето покрай прозореца на стаята й. А утре, или на следващия ден, той ще я види застанала там – девойка, която вече е виждал много пъти, но за пръв път я за­белязва сега – и ще се зачуди как е възможно да е бил толкова сляп, че да не я познае по-рано.

Когато девойката си тръгва, аз прибирам талисмана. Тя ще реши, че феите са го взели. Парче червен плат, с цвят на кръв, може би откъснато от фуста, вдянато в шлифован кръгъл камък с дупка по средата. Едно време и аз имах такъв вълшебен камък, но отдавна го изгубих. Къде ли го е намерила селската девой­ка? Колко ли време й е било нужно да изброди­ра заклинанието на светлината на свещта? На кого ли е било името, което е промълвила, докато е стягала възела в края на конеца?

Разглеждам мъничките шевове. Пет мал­ки букви, избродирани с копринена нишка. Са­мата аз не умея да чета думи. Нямаше кой да ме научи. Но познавам буквите; тези вълшебни знаци, които говорят от страницата или дори от гроба. В тях има сила – сила, която дори Хората не разбират напълно. Буквите ­имат значение. От тях могат да се направят думи. А с думите може да се направи почти всичко – закон, хроника, лъжа.

Името в буквите е У-И-Л-А-М. Това е името, което му е дала неговата майка. Това е името, което ще прошепне неговата любима в ухото му, в тъмното. Това е името, което ще изсекат на надгробния му камък, когато го заровят в земята.

Аз нямам име. Странниците нямат нито име, нито господар. Когато умра, никой няма да издигне надгробен камък. Никой няма да по­ръси мястото с цветя. Когато умра, аз ще се превърна в хиляди създания: буболечки и чер­веи. И така ще продължа да странствам, зави­наги, до Края на Световете. Такава е съдбата на странниците. И ние не бихме избрали нищо друго.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.