Дуалогията „Осман” на видния турски писател Беязът Акман с подобаващ финал

След изпепеляваща „Любов” идва време за жестока „Война”… Във втората книга от дуалогията си „Осман” (ИК „Сиела”) турският писател Беязът Акман ни пренася отново в края на XIII век, за да ни разкаже големия финал на историята на създателя на Османската империя, която за векове наред ще е надвиснала като сянка над Европа.

Дългоочакваната втора част на историческия роман „Осман. Любов” от Беязът Акман излезе от печат!

В „Осман. Война” писателят отново ни връща в края на XIII век, когато Анатолия е обхваната от ожесточени войни и непрестанни кръвопролития, а в целия този варварски хаос се появява героят, произхождащ от малко княжество и символизиращ надеждата и справедливостта за своя притиснат в ъгъла народ. Обвитата в митове история на създателя на Османската империя – Осман, продължава с още повече кръвопролития, разчистване на сметки и насилие. Във втория исторически роман от едноименната поредица Беязът Акман проследява борбата на Осман да обедини враждуващите племена и да ги поведе на война с Византийската империя. За целта на храбрия младеж ще му се наложи да превземе крепости, считани за недостъпни, и да се бори със зъби и нокти за своя народ, докато в крайна сметка се изправи срещу несметната имперска армия. Константинопол е готов на всичко, за да съкруши поредния самозванец и да продължи вековната си хегемония. Но колелото на историята вече се е завъртяло…

Преводът от турски на „Осман. Война” е на Елен Кирчева. Корицата е на Фиделия Косева.

Беязът Акман е един от най-известните съвременни турски писатели. Роден е през 1981 г. в Кастамону, Турция. Завършва английски език и литература в университета „Боазичи” в Истанбул, а през 2004 г. заминава със стипендия „Фулбрайт” за САЩ, където защитава докторантура.  С разработките по доктората си е приет като специален изследовател в института „Смитсониън” във Вашингтон през 2010 г. Редовно чете лекции за възприемането на исляма и турците в западната литература в Университета на Илинойс и се изявява като лектор и на международни конференции. Множество негови публикации по темата намират място в авторитетни академични издания, а негови художествени текстове са публикувани в различни турски печатни издания. У нас Акман е познат с историческите романи „Първият ден на света” и „Последният сефарад” , които са част от поредицата „Империята”, за написването на която авторът прекарва пет години в проучвания на исторически източници. Беязът Акман е носител на престижната награда „Яшар Наби” (2003). С „Война” Акман завършва поредицата „Осман”, чиято първа част – „Любов”, излезе на български език през 2018 г.

Откъс от „Осман 2. Война”, Беязът Акман

 

Осман отвори очи заради идващите отвън звуци. Имаше око­ло час до изгрева, небето още не беше просветляло. Звуците идва­ха откъм югозападната част на къщата, от яхъра. От няколко нощи беше все така, откак беше затворил Асил там.

Осман се наметна, мина през килера, слезе по стълбите и тръгна към яхъра. Май всички останали спяха. Всички освен него и Асил…

Като наближи яхъра, думкането се усили. Младият мъж тихо пристъпи с газената лампа в ръце и спря пред помещението, откъ­дето идваше шумът. Вратата се блъскаше, аха да се отвори. Явно животното вътре се изправяше на задни крака и после риташе вра­тата с предните.

Това беше клетката на Асил. От няколко дни той нито яде­ше, нито пиеше вода. Ако продължи така, ще се разболее и умре, каза конярят. Не допускаше никого до себе си, обръщаше с копи­та поставените пред него корита с ечемик и вода. Освен това не позволяваха на Осман да се приближи до него, за да не го ритне или ухапе. Батко му Гюндюз се шегуваше: „По-добре да го беше нарекъл „Бунтовник“ вместо „Аристократ“, а Осман се ядосваше още повече.

Но сега Осман беше категоричен. Повече не можеше да стои и да гледа Асил отдалеч. Смяташе, че ако успее да се доближи до него, ще може да го успокои, но никой не му даваше тази възмож­ност.

Чак досега…

Осман остави газената лампа и хвана ключа на люшкащата се врата. Сърцето му заби лудо. Ами ако с отварянето на вратата животното избяга, помисли си. Или като влезе вътре при него, го ритне като вратата? Кой знае какво можеше да направи такова люлеещо вратата животно на момче?! Осман примираше от страх. Но вътрешният му глас твърдеше, че днес трябва да приключи с това по някакъв начин. Притвори очи, пое дълбоко дъх, отвори вратата и леко се промъкна в мрака вътре. И веднага затвори вра­тата зад себе си.

Лампата беше останала отвън и пламъкът й трептеше. Кога­то се озова вътре, Осман си помисли, че ще пукне от страх. Не виждаше нищо в тъмното. Отпред усещаше дишането на животно­то, но не можеше да определи разстоянието помежду им. Поне то спря да се движи. Това беше добър знак.

Осман постоя известно време, без да помръдне и без да про­говори. Когато очите му посвикнаха с тъмното, се срещнаха с тези на животното. Погледът на Асил блестеше като огън в мрака. Ярко. Докато го гледаше в очите, Осман се успокои и неизвестно как всичките му притеснения изчезнаха.

След проглеждането в тъмнината младежът забеляза белега на главата му като опашата звезда, червеникавия като останалата козина перчем и щръкналите уши. Главата на животното беше на четири педи над тази на Осман.

Осман бавно извади от джоба взетата на идване от килера ябълка. Ръката му бавно се придвижи напред. Осман приближава­ше ябълката до устата на животното и леко пристъпваше напред. Конят сякаш вдигна глава. Май предизвикателството не му се по­нрави. Осман спря, после бавно продължи напред.

– Не ме е страх от теб – каза.

Животното леко обърна глава и изви очи към него.

Осман продължи:

– Зная, че си гладен. И ти не бива да се страхуваш от мен. Аз съм ти приятел.

Асил подуши нещото в ръката му, опитвайки се да разбере какво е, колебливо доближи устни, но после се отдръпна.

– Хайде – призова го Осман, – хайде, не бой се.

Доближи ябълката още малко до муцуната на животното и за­чака.

Ето че се получаваше, Асил залепи нос до ябълката, страхли­во я грабна от ръката му и се отдръпна.

Осман гледаше как щастливо я дъвче със снежнобелите си зъби. Използва момента, доближи се плътно до него и го докосна за пръв път. Кожата му беше като кадифе. Усети, че животното се успокоява от допира и ледовете между тях се топят.

– Татко казва, че птицата съществува чрез крилете, а воинът – чрез коня – каза тихо Осман. – Ти ще бъдеш моите криле. В теб отново ще открия крилете на изчезналия Феникс. С теб ще летим, докъдето можем да стигнем. Ще препускаме, докъдето можем да достигнем! Ще те покажа на Рабия. Много ще те хареса!

Осман галеше челото на животното и продължаваше да му говори:

– С теб ще покорим целия свят. Ти ще стъпиш първи там, къде­то никой не е стъпвал. Ще бъдеш светликът ми в мрака, надеждата ми в лятото, кракът ми в снега, лодката ми в реката, проходът ми в непроходимите планини, Асил. Ти пръв ще видиш местата, които никой не е виждал. Ти ще бъдеш моят вятър!

Докато говореше, Осман си спомняше думите на баща си за конете. „Камилата е създадена от пустинята, кравата – от водата, овцата – от въздуха, а конят – от вятъра, синко“, казваше Ерту­грул бей. „Франките гледат говеда, монголите – свине, а тюрките – коне, сине. Ние ги опитомихме, ние ще ги направим съвършени. За тюрките конете са като луната за небето, момчето ми.“

Осман погледна звездния белег на челото на коня и линията под него. Това определено беше опашата звезда. Осман можеше да се закълне, че конят е дошъл от небето заради него. По друг начин не можеха да се обяснят красотата и силата му. Толкова жизнен на тази възраст кон какъв ли щеше да стане, като порасне? Какъв дъжд, кал или скала щяха да го спрат?

Асил носеше всички особености на добрите коне, за които му беше говорил Ертугрул Гази. „Конят – казваше Ертугрул бей – трябва да клекне ниско, та господарят му лесно да се качи, да го носи дни наред, но юнакът да не се умори. Копитата му трябва да бъдат силни и яки, та с лекота да преминава през камъни, скали, сняг и кал, хълбоците му трябва да са широки, а шията тънка, та леко да преодолява препятствията. Носът трябва да е широк, за да не се задъхва, като препуска като мълния.“ Докато оглеждаше коня, Осман разбираше колко добър избор е направил.

После баща му беше добавил: „Но това не е достатъчно, синко. Най-важното е извън тези качества. Амбицията, страстта, сърце­то… предаността към господаря“. За момент Осман се беше замис­лил дали баща му говори за коне или за хора. Но сега усещаше, че Асил притежава всичко това. Сякаш беше предусетил тъкмо това му качество. Да, това беше усещането при първата им среща.

Но когато настъпеше утрото и Осман го яхнеше, щеше отново да се замисли дълбоко дали не е направил погрешен избор.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.