Днес отбелязваме 150 години от рождението на Нобеловия лауреат Иван Бунин

Ivan Bunin, Russian author, late 1890s. Bunin (1870-1953) was a short story writer and novelist. He was not a supporter of the Bolsheviks and left Russia after the Revolution, settling in Grasse in the South of France in 1919. In 1933 Bunin became the fir (Photo by Fine Art Images/Heritage Images/Getty Images)

На днешната дата през далечената 1870 г. във Воронеж, Русия, се ражда Иван Алексеевич Бунин – първият руски автор, получил Нобеловата награда за литература през 1933 г.

Първата му продължителна връзка започва, когато Бунин е само на деветнайсет години. Тя е с Варвара Пашченко. След време обаче Варвара се влюбва в приятеля на Бунин – богатия помешчик Арсений Бибиков, и се омъжва за него.

Няколко години по-късно Бунин се жени за Ана Цакни, красавица от гръцки произход, богата, артистична, но твърде разглезена от мъжкото внимание. Единственият им син с Ана умира на петгодишна възраст. Освен детето нищо друго не свързва съпрузите и Бунин неведнъж се оплаква от студеното отношение на съпругата си: „Колко пъти й разкривах душата си, пълна с най-красива нежност – нищо не чувства, като пън.“

След раздялата му с Цакни Бунин среща жената, с която му е съдено да живее до смъртта си. Това е Вера Муромцева, израсла в дворянско професорско семейство, чиито приятели я определят като „родена съпруга на писател”. Тя се съгласява да живее с Бунин в граждански брак, без да са венчани. „Измислих – трябва да се заемеш с преводи и тогава ще ни е приятно да живеем заедно и да пътешестваме – всеки ще си има занимание и няма да ни е скучно“ – така вижда Бунин съвместния им живот и Вера безропотно се съгласява да се раздели с близките си, с ученето, с всички увлечения заради любимия. Трябва да споменем, че двамата дълго време не узаконяват отношенията си, цели 16 години живеят в граждански брак и чак през 1922 г. се венчават.

Голяма част от годините в емиграция семейството на Бунин прекарва в град Грас, недалече от Ница (Южна Франция). И точно там приключва и безметежното им щастие. Бунин среща своята последна страстна любов – Галина Кузнецова. Това е дълбока, всепоглъщаща любов, която дарява Бунин с огромно щастие, раздели и страдания и дава на света множество велики произведения, в които любовта граничи със смъртта, щастието се слива със страданието и от всичко това човек изпитва желание да се смее и да плаче от болка, и знае, че в света на порока и злото съществува и чисто, дълбоко, огромно, искрено, истинско чувство.

Любовта на Иван Бунин и трийсет години по-младата от него Галина Кузнецова е истинско предизвикателство към обществото, още повече че се оформя и доста пикантен любовен триъгълник: съпругът, застаряващата му жена и новата му любов. „Представете си, така живеят – тримата заедно”, обсъждат ги околните. Но това мнение изобщо не интересува влюбените. Мощният наплив на чувства заличава всички граници.

В него има някаква вълшебна сила“ – пише Галина за Бунин в дневника си и признава, че е невъзможно да се устои на тази сила. Истинската любов не избира – така пък Бунин веднъж завинаги определя отношението си към най-силната от всички човешки страсти. Той – писателят и поетът, „певецът на любовта” – изпитва нужда постоянно да подхранва чувствата си, затова се хвърля през глава като във водовъртеж във всяка нова любов.

Тя няма как да не обикне известния писател, увенчан с множество титли и награди. А той я хваща за ръка и не я пуска цели петнайсет години. Бунин забравя за всички неуспехи, за измамите и страданията, които са му причинили бившите му съпруги. Не си спомня и за настоящата си жена, която предано и до самозабрава е вървяла рамо до рамо с него по нелекия жизнен път, забравя за това как му е помагала да се справи през тежките години на емиграция и бедност, граничеща с крайна мизерия… Обезумял от любов, писателят пренебрегва многогодишната й вярност, грижа и доброта, не се интересува, че тя не е в състояние да оцелее без него.

Почти цяла година влюбените се срещат в малка квартира под наем в Париж. Бунин се разкъсва между Париж и Грас, между жена си и новата възлюбена. Съпрузите дори бурно изясняват отношенията си, след което Бунин заминава за Париж. Но писателят няма намерение да се развежда с жена си. Галина също страда, очаквайки поредната среща с него, и не знае дали този път той ще дойде или не. Всичко завършва с това, че Бунин поставя жена си пред свършен факт: Галина ще живее с тях в качеството си на секретарка, ученичка и осиновена дъщеря. На съпругата му не й остава нищо друго, освен да се съгласи и да затвори очи за отношенията между „учителя и ученичката”. Нека обича Галина… само да му носи радост на душата тази любов – пише Вера в дневника си. Тази неособено типична история за човешки взаимоотношения продължава цели петнайсет години. Можем само да се досещаме как са се чувствали участниците в любовния триъгълник през всичките тези години. Животът ги примирява – две щастливи жени, които делят един любим мъж, и същевременно две нещастни жени, които не могат да го имат всяка единствено за себе си. Те се сприятеляват. Както отбелязват много от изследователите на личния живот на руския класик, отношенията между Бунин и Кузнецова са само платонични.

С времето този триъгълник се превръща в квадрат. Във вилата им се заселва и литераторът Леонид Зуров, когото Вера взема под своя опека. Опеката приключва с предана влюбеност на Зуров във Вера, за което Бунин, естествено, знае. Обстановката се нажежава до краен предел. Не знам как да се държа, за да имаме добри отношения у дома – пише Галина в дневника си. Този начин на живот подхранва чувствата на писателя, но напълно изтощава Галина. А идва време той да вземе и Нобелова награда и Бунин отива да я получи заедно с двете си „жени“.

След връчването на наградата, на път от Швейцария за Франция, семейството на Бунин заедно с Галина се отбива да погостува на писателя Фьодор Степун. Там Галина се разболява и Бунин и съпругата му си заминават, като оставят младата жена на грижите на Степун. Далече от Бунин Галина окончателно се отърсва от страстта си към него. Освен това в живота й настъпва нов период. Какво се е случило в дома на Степун, не се знае с точност. Но именно там Галина се запознава със сестрата на философа – Марго Степун, много странна, волева и силна жена. Когато тя се връща в Грас, Марго тръгва след нея.

Съдейки по всичко, след като преболедува тежко любовта си към Бунин, Галина не иска и не може вече да се влюбва в мъже. В края на май 1934 г. в Грас пристига Марго Степун. Бунин, от една страна, страда заради разрива с Галина, но, от друга, бързо се примирява със загубата и потъва в работата си. След като се разделя със своята „последна романтична награда”, той пише известния цикъл разкази „Тъмни алеи”. Вера до края на живота си остава редом с любимия си и вече не го дели с никого. През последните години от живота си Иван Бунин страда от тежки болести и живее в нищета. Умира на 8 ноември 1953 г. в Париж, Франция.

По повод годишнината от рождението на големия руски писател ви предлагаме откъс от разказа му „Тъмни алеи“, публикуван в новоизлезлия сборник с разкази на издателство „Паритет“ „Толкова различна любов“. Книгата съдържа още разкази на руски класици, част от които са преведени за първи път на български език. Откъст „Тъмни алеи“ на Бунин е любезно предоставен от издателство „Паритет“:

В студения кишав есенен ден по един от големите пътища за Тула, подгизнал от дъждовете и прорязан от множество черни коловози, до дългата сграда, в едното крило на която се помещаваше държавната пощенска станция, а в другото – частна стая, в която човек можеше да си почине или да пренощува, да обядва или пък да поиска само му сгреят самовар, пристигна целият оплескан с кал файтон с открехнат гюрук и тройка най-обикновени коне с вързани на клуп опашки заради калта. На капрата седеше як селянин със стегнато препасан армяк[1], сериозен и със смугло лице, с рядка смолисточерна брада, който приличаше на старовремски разбойник, а във файтона – строен възрастен военен с висока неуниформена фуражка и николаевски сив шинел с права яка от боброва кожа, все още черновежд, но с вече побелели мустаци, които се съединяваха със също такива бакенбарди, и с бръсната брада – цялата му външност говореше за прилика с Александър ІІ, нещо твърде обичайно сред военните през неговото царуване; погледът му също беше изпитателен, строг и същевременно – уморен.

Когато конете спряха, той изпружи от файтона крак във военен ботуш с гладък кончов и като придържаше с ръце във велурени ръкавици пешовете на шинела си, изкачи тичешком стъпалата на верандата.

– Наляво, Ваше превъзходителство! – грубо се провикна от капрата кочияшът и офицерът се приведе леко на прага заради високия си ръст, влезе в пруста и после в стаята отляво.

В стаята беше топло, сухо и спретнато: нова златиста икона в левия ъгъл, под нея – маса, застлана с чисто домашно тъкано платно, около масата – чисто измити пейки; прясно измазаната готварска пещ, която заемаше далечния десен ъгъл, се белееше като нова; близо до нея имаше нещо като миндер, застлан с шарени чулове, който се опираше като до облегалка до печката, а от пещта се носеше вкусна миризма на чорба – на сварено зеле, говеждо месо и дафинов лист.

Пътникът метна шинела си на пейката и така – по мундир и ботуши – изглеждаше още по-строен, после свали ръкавиците и фуражката и уморено прокара бледата си слаба ръка по главата; побелялата му коса, сресана на слепоочията напред, се къдреше леко към ъгълчетата на очите, а по красивото му издължено тъмнооко лице тук-там личаха дребни белези от сипаница. В стаята нямаше никой и той, като открехна вратата към пруста, викна сърдито:

– Ей, има ли някой?

Веднага в стаята влезе тъмнокоса, също черновежда и също все още красива за годините си жена, която приличаше на застаряваща циганка с тъмен мъх над горната устна и покрай страните, чевръста, но пълна, с едри гърди под червената блузка и с триъгълен като на гъска корем под черната вълнена пола.

– Добре дошли, Ваше превъзходителство – каза тя. – Ще благоволите ли да хапнете нещо, или ще наредите самовара да донеса?

Пристигналият хвърли бегъл поглед към закръглените й рамене и пъргавите й крака в червени износени татарски чехли и енергично, малко сопнато отвърна:

– Самовар. Стопанка ли си тук, или само слугуваш?

– Стопанка съм, Ваше превъзходителство.

– Сама, значи, стопанисваш всичко?

– Точно тъй. Сама.

– Че защо така? Вдовица ли си, та сама се занимаваш с това?

– Не съм вдовица, Ваше превъзходителство, а трябва от нещо да се живее. Пък и обичам да шетам.

– Тъй. Тъй. Това е хубаво. Я колко е чисто и спретнато тук.

Жената през цялото време изпитателно се взираше в него с леко присвити очи.

– И чистотата обичам – отвърна тя. – Нали при господари съм расла, как да не умея да се държа прилично, Николай Алексеевич.

Той бързо се изправи, отвори широко очи и целият почервеня.

– Надежда! Ти ли си? – изрече припряно.

– Аз съм, Николай Алексеевич – отвърна тя.

– Боже мой! Боже мой!– каза той, докато сядаше на пейката, и се вторачи право в очите й. – Кой би могъл да си помисли! Колко години не сме се виждали? Трийсет и пет има ли?

– Трийсет са, Николай Алексевич. Сега съм на четирийсет и осем, а вие май отивате към шейсет?

– Нещо такова… Боже мой, колко странно!

– Какво странно има, господарю?

– Ами всичко, всичко… Как не разбираш!


[1] Дългопола шаечна зимна дреха. – Б. пр.