Интервю: Делиян Маринов разказва за писането и връзката с обществото

Делиян Маринов
Фотограф: Денислав Стойчев

Днес ще ви запознаем с автора на няколко книги Делиян Маринов. Къде е границата между измислица и реалност, какво се върти в главата на писателите и защо литературата има място в дигиталния свят, разберете в следващото интервю.

Публиката те познава като автор на няколко фентъзи романа, последният от които е “Убиец на герои”. Кажи ни какво значи да си писател в 21-ви век?

Здравей и благодаря за интервюто! В 21-ви век да си писател значи широк диапазон от неща. Най-малкото, всеки човек приема авторите по различен начин. Срещал съм хора, които са изумени от това, че се занимавам с литература, и които веднага проявяват интерес към нещата, за които пиша и такива, които се усмихват с насмешка, надигайки многозначително вежда. Моето лично мнение е, че има изключително голяма разлика между – това, което представляват на масово ниво писателите в днешно време и това, което по принцип трябва да бъдат. Имам дълбоки наблюдения над родното литературно пространство и с притеснение отбелязвам тенденциозната трансформация на много писатели в търговци.

В творбите ти често се прокрадват препратки към ежедневни социални проблеми. Стремиш ли се умишлено към това или е трудно човек да избяга от реалността?

Според мен всеки автор малко или много попива от заобикалящата го среда. Въображението се разпростира, да, но винаги има основи, върху които стъпва. Несъзнателно придобитото влияние пък е още по-голямо. Реалността е в нас и ние я представяме. Още повече – придаваме ѝ една още по-нова и задълбочена форма. Има автори от миналото с интересни призма и възгледи. Литературата, която са ни оставили като наследство е интригуващ прозорец към времето, в което са живеели. Към тогавашната им реалност, с ежедневните социални проблеми. Там, където учебниците не са достатъчни, идва ролята на литературата.

Тук, обаче се отваря и отговорността, която всеки автор има. Какво точно ще представи. Защото в реалност като нашата, с напреднали средства за комуникация, актуалните теми се менят прекалено бързо и доста важни просто потъват, а ефектът им е като бомба със закъснител. И в бъдеще като изригне ще постави хората в положението, в което сме ние самите в момента. Историята се преповтаря по някакъв странен начин.

Съвременните автори имаме едва ли не дълг към света, в който живеем. Той се изразява в това да пресъздадем настоящето с фокус върху нещо наболяло и сериозно. И така да се опитаме да спомогнем за разрешаването на някакъв назряващ проблем или да контрираме появата на такъв. Сигурно за много, думите ми звучат архаично и доста от тях ще си кажат – „ама тя литературата е за забавление, не за набавяне на още тежки емоции. Стига проблеми”. Аз смятам, че не е задължително сериозната литература да е задължително тегаво четиво. Тя може да има много нотки, включително и хумористична. Тук вече всичко зависи от майсторството на конкретния автор. Доколкото написаното ще е балансирано от всяка една страна. Няма писател сред всички велики имена, за които ще се сетите, чието произведение да е просто така, заради нищото. Зад всяко стои идея, кауза и какво ли още не, което да се вдъхне на читателя. Това е магията на книгите. Срещата с алтернативната реалност! Аз затова съм и фантаст. За да се представят нещата още по-забъркано!

Какво те кара да пишеш? А какво може да те откаже?

Интересното е, че в момента не съществува институт, държавно заведение или орган, който да се грижи за еволюцията на общочовешките въпроси и проблеми и развитието на съвременните индивиди, посредством тях. При условие, че живеем в либерално време, с основни ценности свобода и избор, някои ще се запитат – „Че защо ни е? Всеки определя животът си!”. Аз като политолог обаче не съм съгласен, защото знам как работят съвременните социални и рекламни инженери. Политическият маркетинг е сериозно усъвършенстван от Едуард Бернайс, който е племенник на Зигмунд Фройд. Известният PR експерт е приложил много от познанието на известният психолог в собствените си занимания. Именно на него търговската индустрия в днешно време дължи печалбите си! Малко или много светът, който ни заобикаля и попиваме визуално, а цялото количество информация, което поемаме и нямаме възможност да обработиме, ни влияе на психиката.

Освен, че доста екзистенциални въпроси се задълбочават, а много нови се получават. Взаимоотношенията стават все по-динамични и за да се справяме действаме често автоматизирано. Дори по житейския път! И нямаме изградена система, по която да рефлектираме на този хаос. Ето защо смятам, че авторите можем да сме точно хората, които да се погрижат за това. Чрез книгите. Да обличаме наблюденията си в интересни сюжети. Не е задължително да се говори за социален проблем. Може и да е общочовешки!

Това ме кара да пиша – грижата за човешкото. Някои ме наричат изкривен идеалист и сбъркан хуманист. Няма значение. Няма какво да ме откаже. Повечето автори се отказват поради финансовия фактор, защото ако не си комерсиален, не изкарваш кой знае колко пари. А често финансираш и сам печатът си. Аз обаче изкарвам пари с двете си ръце, за да може умът ми свободно да се изразява без да се притеснява за средствата.

Сборникът ти с разкази “Последните българи” оставя смесени чувства у читателя – гняв, тъга, безнадежност, но от друга страна обрисува реалността, такава каквато я виждаме. Какво предизвиква в теб този сборник две години след неговото излизане?

Напоследък се връщам към него без дори да искам. Говорим с разни хора – на работа, в университета, случайно срещнати в БДЖ и т.н и хоп, като задълбаем по социална теми… Стигаме до тази за селата. Аз естествено разказвам за сборника. За трудностите, за цензурата…”Последните българи” е концепция, която навява в мен гняв, тъга и объркване, но от друга страна ми дава някаква сила. Защото все пак е успешно реализиран проект. Благодарение на близките хора, които ме подкрепиха и най-вече на издателство „Гаяна” и Явор Цанев, благодарение на който разказите са така добре изгладени. Всяка трудност трябва да повиква воля в нас да се борим и да се опитваме да еволюираме още повече откъм умения и мислене!

последните българи
Снимка: Милен Колев

Има ли нещо, което те плаши?

Дразни ме това, че доста неща се схващат грешно в днешно време. И имам предвид не от моя гледна точка, а от перспективата на самото нещо. Идеологии, религии, мисли на известни личности, езикови фрази… Ще спра да изброявам, защото те наистина са толкова много! Проблемът не е само в забързания свят и автоматизацията на разума. Плаши ме това, че търсим знанието, „заготовката”, а не познанието, тоест извлеченото знание, минало през собствения мисловен апарат. Плаши ме как разрастването на информацията ще отдалечава все повече хората, тъй като степените на информираност ще се увеличават и все повече хора ще са несъгласни един с друг, защото с публичността на мнението, се запознаваме с все повече гледни точки. Объркването е пълно, а назрява и още един проблем. Че предвождани от Егото, гледните точки маршируват офензивно. Опитваме се взе повече да убеждаваме в своето, вместо да дискутираме. Аз вярвам, че ако има универсални истини, всяка една от тях е отделен пъзел, чиито парченца са у всеки един индивид. Плашещо е, ако се замислим също колко парчета са пръснати или отречени, заради нечие убеждаване. Но в същото време има все още надежда и възможност хората да се свържат отново. Каквато е идеята всъщност на обществото.

Знаем, че изкуството се храни с всякаква храна. Каква е твоята диета? –

Наблягам на здравословното, което за съжаление не винаги е крайно вкусно. Не и за рецепторите, които целенасочено търсят само удоволствието от консумацията. Сравнението на изкуството с храната за мен е изключително акуратно, защото, ако приемем, че това, което консумираме всеки ден под формата на всякакви ястия и продукти захранва тялото, то това, което четем, гледаме или слушаме – захранва духът и умът ни. Съответно, както на пазара могат да се срещнат всякакви полезни и вредни храни, така и в културната среда имаме достатъчно произведения, които макар и да ни привличат с лъскава опаковка и добра реклама, в същината си са по-скоро вредни за нас. Ето защо хигиената на четене е крайно нужна. Векът, в който живеем се характеризира с крайният човешки стремеж към опростяването и улесняването на живота. Поради тази причина е толкова популярен и фаст фууд-ът във всяко едно отношение. Моята диета е да имам умереност, но и в същото време да си позволявам крайности. Един вид самозалъгване. Абе, аз уж съм спрял с нещо, ама си знам, че ще си го нарушавам от време на време. Точно така действам с изкуството. Чета, слушам и гледам задълбочени и сериозни неща като концепция и оставяни усещания, но си имам и време за простотийки и канцерогенни културни продукти за разтоварване на ума.

По-трудно се пише разказ или по-трудно се пише роман?

По-трудно се пише, когато човек задълбае в една от двете форми. Според мен, ако дълго сме залегнали над роман или пък от доста време сме в серия разказ след разказ, идва моментът, когато се изморяваме. Заради поддържането на самата форма. Нуждата от разнообразие ни е изключително привична. Ето защо аз лично ги редувам. Работя известно време над някой по-мащабен проект, а после си давам почивка и разказите сами се пишат. Проектът, с който се занимавам сега е точно такъв. Книга с разкази-новелети, които обаче са концептуално свързани и създават цял роман.

Живеем в смутни времена, би ли цензурирал творчеството си, ако в един момент то стане политически некоректно?

Може би точно това трябва да се случи , за да стане въобще някоя книга интригуваща и масово популярна в момента. Живеем във време на културна сингулярност. Пренаситени сме с изкуство, което не можем да изконсумираме, а в сферата на литературата е направо безнадеждно. С всички автори, които излизат и за които научаваме. Ето защо, може би, нещо, което би излязло без име или дори апокрифно, би имало по-голям шанс да привлече и без това пръснатото във всякакви посоки внимание на публиката.

Как виждаш себе си като автор и човек след 13 години?

Виждам се като човек обиколил много места и преминал през много житейски ситуации. Тоест, успешно продължаващ по пътя на себепознанието и откриването. За да представляваме най-добре духът на времето си, авторите трябва да познаваме колкото се може повече аспекти на живота. Този въпрос сериозно ме замисля какви ли ще са нещата, за които ще пиша. То много зависи как се е променил светът. И какви ще са следващите повеи вдъхновение.

Не знам как точно се виждам като автор и човек след 13 години. Но се виждам бодро изправен. В движение. С нова задача. С ясно съзнание за това, което е било преди и с уверен поглед напред! С надявам се много будни хора. Навсякъде около себе си. Като всеки фантаст смятам, че космосът ни очаква. Трябва само да спрем самоунищожението си тук. И да насочим внимание и сили натам. За да дадем шанс на човечеството. Няма значение в какво сме се превърнали, а в какво имаме възможност да се превърнем тепърва!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.