Да си остане между нас – разказ на Христина Дилева

5/5

Вратата на гаража беше заключена с катинара. Всичко вътре беше подредено, почти точно както беше, когато те влязоха, с изключение на буркана. Косачки, лопати, маркучи, и дори колата. Чувалът със син камък беше при тях. 25 килограма. Доволни от отлично свършената работа, се насочиха обратно към къщата, за да върнат ключа на мястото си, като оставиха чувала пред гаража. Щяха да го вземат на тръгване. Целта на кражбата беше постигната.

Ето какво се случи. Монката и Фори бяха приятели от старо време, когато имаше къде по-вкусни кренвирши. От малки бяха свикнали един с друг и споделяха с охота неволите на живота. Родителите и на двамата им имаха доверие, защото те бяха доказали колко отговорни деца, а евентуално и младежи бяха. Не бяха отличници, но пък им спореше във всичко, с което се захващаха. Обичаха да променят интересите си и винаги го правеха екипно. Затова беше съвсем очаквано да търсят приключения и възможности, когато му дойде времето. И то дойде. Те грабваха шансовете, които им предлагаха нещо ново. Занимаваха се с много неща, от градинарство през озвучаване на културни събития, че чак до физика.

Така животът отведе Монката и Фори в малкото селце Зетьово през един топъл юнски ден. Трябваше да се срещнат с човека Чавдар, на когото трябваше уж да помогнат с планирането на двора му. Удариха на камък, човекът не се появи цял ден.


Смрачи се, а те нямаха кола. Превоз до Айтос, който беше най-близкият по-голям град, също нямаше. Примириха се със съдбата, взеха си по една бира от единственото магазинче в селцето и седнаха на една пейка в импровизирания площад. Бирата им се услади. Последва я още една, след това още една…и докато се усетят, те вече бяха пияни. А не бяха хора, които държаха на пиене. Проблемът със скуката, която щеше да ги налегне неизбежно, който по-рано им изглеждаше неразрешим, намери своето решение.


– Абе, Монка… дай да направим нещо, което не сме пробвали досега – Фори започна с идеите пръв. Главата го цепеше, но не съжаляваше за стореното.
– Ти казваш, аз помагам – от своя страна Монката искрено се забавляваше от факта, че Фори, въпреки мизерния си външен вид, с който се беше сдобил през последните няколко часа, търсеше приключение.
– Да крадем! – отговори първия с доволна усмивка. Очите и на двамата светнаха още повече.


Избраха си скромна едноетажна къща с гараж. Огледаха внимателно, доколкото обстоятелствата им го позволяваха. Виеше им се свят, но чистият нощен въздух ги беше освестил. Тухлената ограда не беше висока и дупките, които уж трябваше да дават вид на орнаменти, им помогнаха. Веднъж озовали се в двора, нашите хора решиха, че би било добре да почукат на някой прозорец, да проверят има ли някой в къщата. Имаше само един възрастен човек, по тяхна нетрезва преценка поне на 60, който спеше достатъчно дълбоко, за да не обърне внимание на почукванията. На нощното шкафче до леглото освен чаша вода бяха оставени слуховите апаратчета. Добро начало, си казаха, и влязоха в тясното коридорче, което водеше до стая, която явно беше хол, с малък телевизор и кухня в дъното. Поогледаха вътре, колкото да сеуверят, че човечецът спи спокойно. Не искаха да го будят в 2 сутринта по такъв повод. Зад вратата имаше малка ракла. Мястото ѝ им се стори особено непрактично, но забравиха за това в момента, когато видяха ключовете. Не знаеха за какво биха им послужили, но ги взеха.

Омръзна им стаичката, затова излязоха навън, като внимаваха за шума, който вдигат. Уличната лампа осветяваше приятно дворчето, и те решиха да разгледат. Имаше засадени домати, краставички, ягоди. Отстрани на тях високи овошки като че ли скоро щяха да дадат плодове. Изглеждаше, като да е добре поддържан този двор. Заобиколиха къщата и стигнаха до гаража. Видяха катинара и тогава се досетиха за ключовете. Монката ги изкара от джоба си. Фори ги грабна нетърпеливо, разгледа катинара прецизно, пробва един ключ, който влезе точно, и го отключи. Вратата на гаража се отвори лесно и двамата влязоха. Затвориха и светнаха лампата. Пред тях се разкри цяла гаражна приказка. От огромните рафтове, прилепени до стените, примамливо ги гледаха компоти. Монката не се двоумя дълго и награби гладно един огромен буркан корнишони. Хрупайки, двамата ни герои продължиха да разглеждат пространството. Освен дворни приспособления и храна имаше и една кола. Форд Фиеста, често срещан модел, червен. Сетиха се, че имат да крадат чак когато бяха изяли цялото съдържание на буркана. Измиха го на малката мивка и го оставиха до няколко други празни. И се спряха. Не знаеха какво да откраднат, не го бяха мислили.


И както обикаляха, Фори се спъна в един чувал. Хвърли му един поглед. На чувала пишеше “Син камък. Опаковка 25 кг”. Ето какво щяха да си вземат.
– Монка, измислих го. Син камък ще е – Фори беше развълнуван.
– Че за какво ни е син камък? – Монката го изгледа стреснато. Очакваше много, но чак пък такава идея не беше очаквал.
– Че как бе, колега, ще го използваме за…ъъъъ…химични експерименти.

На Монката не му беше нужно повече, за да се навие. Вдигна чувала без помощта на другарчето си в престъплението, и излезе с него навън. Фори се увери, че всичко останало е чисто и е на мястото си, загаси лампата и заключи вратата на гаража. Чак тогава Монката остави тежестта пред него. Беше удовлетворен от доброто решение, което бяха взели. На Фори също му беше весело. Двамата решиха да върнат ключовете на мястото им, а чувала да оставят там, където е. Гаражът беше разположен по-близо до оградата и щеше да им е по-лесно да напуснат мястото на местопрестъплението. В хола мъжът все още спеше, не изглеждаше като да е помръдвал изобщо. Монката остави ключовете и прилежно затвори след себе си.


На сутринта Фори и Монката, дружно хванали чувала, се качиха на първия рейс, който водеше към града. Чавдар, който ги беше довел до това селце, все щеше да ги потърси отново, ако се нуждаеше от тях. Те искаха да се приберат час по-скоро в родната си София, да се наспят и да действат по следващата си голяма страст – ключарството. Чувала щяха да продадат в първия агро магазин, който намерят.

25 килограма син камък и без това създаваха прекалено много излишна химична работа.

Автор: Христина Дилева

Прочетете и разказа Father’s dream на същия автор.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Pinterest
WhatsApp