Да се потопим в истонско „Безумие“ с Робърт Маккамън

5/5

Робърт Маккамън ни повежда на ново шеметно приключение с романа „Безумие“ (ИК „Изток-Запад“)

След като убива човек в миг на безумие и сляпа ярост, Дан Ламбърт – отчаян, болен от левкемия и разкъсван от мрачни спомени ветеран от Виетнам – е принуден да избяга от закона в обширните тресавища на Луизиана. Но по петите му е не само полицията; преследва го и най-причудливият екип от ловци на глави, кръстосвал някога тази земя: един смахнат имитатор на Елвис Пресли и бивш участник в представление с изроди – безмилостен двуглав мъж с три ръце.

Докато бяга към тресавищата в търсене на спасение и изкупление, Дан среща млада жена, която е предприела подобно пътуване. Също като него Ардън Халидей носи голямо бреме – грозен родилен белег, който обезобразява половината от иначе красивото ѝ лице. Наранена от погледите, съжалението и отвращението, тя е тръгнала да дири Сияйното момиче – легендарна духовна лечителка, която да я отърве от белега и от страданията ѝ.

Събрани от обстоятелствата, те обединяват сили, за да се спуснат заедно в опасно пътешествие през мрачни територии, населени с крадци, убийци, наркопласьори и алигатори – една одисея, която ще ги отведе до мистериозните дълбини на човешкото сърце… и ще им припомни защо си струва да се живее.

Робърт Маккамън (р. 1952) е американски автор на бестселъри. Пише хоръри, трилъри, научна фантастика, фентъзи и исторически романи, а много от произведенията му са отличени с престижни награди като „Брам Стокър“, „Локус“ и Световната награда за фентъзи.

Роден е на 17 юли 1952 г. в Бирмингам, Алабама, в семейството на Джак Маккамън, музикант, и Барбара Бънди. След развода на родителите си е живял с баба си и дядо си в Бирмингам. Получава бакалавърска степен по журналистика от университета на Алабама през 1974 г. След дипломирането си пише реклами за вестници и списания в Бирмингам. Покрай работата си започва да пише и романи. Първият му роман – „Baal“, е публикуван през 1978 г. и е приет добре от читателите и критиката. След излизането на третия му роман – „The Night Boat“, той напуска работа и се посвещава на писателска кариера. Бързо става известен с романите си „Мистериозно завръщане“, „Лебедова песен“, „Мое“ и „Момчешки живот“. Голяма част от сюжетите му се развиват в дълбокия Юг на САЩ.

През 1985 г. един от разказите му – „Nightcrawlers“, е екранизиран в епизод от сериала „Зоната на здрача“. Произведенията на писателя почти винаги са в списъците на бестселърите. Те са преведени на много езици и са издадени в над 5 милиона екземпляра по света.

Робърт Маккамън живее със семейството си в Бирмингам, Алабама.

Откъс от „Безумие“ на Робърт Маккамън (превод от английски: Коста Сивов)

Адският сезон беше настъпил и въздухът миришеше на горящи деца.

Тази миризма беше причината Дан Ламбърт да се отврати от сандвичите с изпечено на скара свинско. До август 1969 – годината, в която навърши двайсет – любимата му храна беше хрупкаво по краищата барбекю, потопено в сладникав червен сос. След единайсетия ден от този месец вече му се повръщаше от мириса на печено свинско.

Дан Ламбърт караше на изток по Седемдесета улица в Шривпорт под ослепителното сутрешно слънце. То се отразяваше в капака на сивия пикап и направо пронизваше очите му, като по този начин засилваше хроничното му главоболие. Той познаваше тази болка и прищевките ѝ. Понякога му се нахвърляше като някакъв изверг с чук, а друг път като хирург с много остър скалпел. В най-лошите моменти го връхлиташе като тежкотоварен камион и на него му оставаше само да преглътне раздразнението си и да лежи, докато не възвърне контрола над тялото си.

Не беше лесно, умирането.

През този август от лятото на 1991 г., което беше едно от най-горещите в дългата история на Луизиана от адски сезони, Дан бе на четирийсет и две. Въпреки това изглеждаше с десет години по-стар, а изпитото му, сбръчкано лице беше като картина на непрестанната му борба с болката. Това беше битка, която не можеше да спечели. Дори да знаеше със сигурност, че ще живее още три години, едва ли щеше да се зарадва. Караше я ден за ден. Някои от тях си ги биваше, а други не струваха пукната пара. Дан обаче не беше от хората, които се предават лесно пред трудностите. Баща му, пораженецът, не беше отгледал пораженец. И този факт сам по себе си му вдъхваше сили. Така че той продължаваше да шофира по правата като стрела Седемдесета улица, покрай молове, паркинги и заведения за бързо хранене. Караше под съпровода на безмилостното слънце и миризмата на избити невинни.

По протежение на улицата имаше двайсетина ресторанта за барбекю и именно от комините на кухните им се носеше тази миризма на печено месо, която се издигаше в знойното небе. Часът беше малко след девет, а термометърът пред луизианската банка „Френдшип“ показваше трийсет градуса. Небето беше безоблачно, но по-скоро бяло, отколкото синьо, сякаш цветът му бе избледнял. Слънцето приличаше на лъскава калаена топка и обещаваше поредния непоносим ден в щата. Вчера температурата беше стигнала до трийсет и девет градуса, а днес щеше да стане достатъчно горещо, за да се изпържи яйце на асфалта. През няколко дни валяха следобедни дъждове, но те само мокреха улиците. Калните води на Ред Ривър течаха през Шривпорт до блатистия район на Луизиана, а въздухът трептеше над по-големите сгради, които се пъчеха като стоманеносиви великани на хоризонта.

Дан спря на червен светофар. Спирачките на пикапа изпищяха леко; имаха нужда от нови накладки. Миналата седмица го наеха да смени дъските на една веранда и от работата изкара достатъчно пари, за да си плати месечния наем и сметките и да му останат няколко долара за храна. Не стигаха обаче за всичко. Вече беше пропуснал две вноски за пикапа и трябваше да се срещне с господин Джарет, за да измислят нещо. Господин Джарет, управителят на кредитния отдел на Първа търговска банка, му влизаше в положение и му даваше отсрочка.

Болката беше точно зад очите. Тя живееше там като някакъв рак отшелник. Дан се пресегна към задната седалка, взе бялото шишенце с „Екседрин“ и го отвори. Изсипа две хапчета на езика си и ги сдъвка. Светофарът светна зелено и той потегли към Долината на смъртта.

Дан беше облечен в ръждива на цвят риза с къси ръкави и сини дънки с кръпки на колената. Оредяващата му кестенява коса беше сресана назад под избелялата синя бейзболна шапка и падаше върху раменете му – ходенето на фризьор въобще не беше в челните позиции на списъка му с приоритети. Имаше светлокафяви очи и поддържана брада, в която сивото преобладаваше. На лявата си китка носеше часовник „Таймекс“, а краката му бяха обути в здрави, но захабени кафяви работни обувки. На дясната му предмишница се мъдреше синкаво-зеленият призрак на татуирана змия – спомен от някогашното едро хлапе, което заедно с приятелите си беше прекалило с евтините, но силни коктейли през една от вечерите им в Сайгон. Онзи млад мъж отдавна го нямаше, но татуировката остана. Змиеукротители, точно такива бяха. Не се страхуваха да пъхат ръцете си в дупките на джунглата и да вадят всеки ужас, спотаил се в тях. Тогава още не знаеха, че целият свят е една змийска дупка и че змиите в него стават все по-големи и по-опасни. И понеже бяха устремили поглед към бъдещето, така и не разбраха, че змиите не дебнат само в дупките си, но и в окосените ливади на Американската мечта. Първо се заемаха с краката ти, като се увиваха около глезените ти, за да те забавят. След това влизаха в тялото ти, омаломощаваха те и те караха да се страхуваш, за да си лесен за убиване.

Дан Ламбърт се беше смалил през годините от онази така ярка в съзнанието му нощ в Сайгон. В най-добрите си дни беше висок метър и осемдесет и осем и тежеше деветдесет и шест килограма, по-голямата част от които бяха мускули. По онова време смяташе, че може да яде куршуми и да сере стомана. Сега тежеше седемдесет и седем килограма и му се струваше, че не е повече от метър и осемдесет и три. Лицето му толкова беше измършавяло, че бе заприличал на онези стари виетнамци, които се свиваха изплашени в колибите си като наритани улични кучета. Скулите му стърчаха, а брадичката под брадата му беше станала остра като отварачка за консерви. Причина за това бяха нередовните му хранения – рядко ядеше по три пъти на ден – и болестта му.

Гравитацията и времето бяха титанични убийци, помисли си Дан, докато шофираше по окъпаната от слънчевите лъчи магистрала, а ризата на гърба му беше потна и залепнала за седалката. Гравитацията те караше да се смаляваш, а времето те вкарваше в гроба и дори Змиеукротителите не можеха да се справят с такива страховити врагове.

Мина през белезникавия дим, който се носеше от комина на „Хънгри Бобс Барбекю Шак“, където готвачът печеше хубавичко месото за посетителите, които щяха да се изсипят за обяд. Едната му гума попадна на дупка и кутията с инструменти издрънча в каросерията. В нея имаше чукове, пирони, нивелири и триони – всичко необходимо за един дърводелец.

На следващото кръстовище Дан зави надясно и пое на юг през район със складови помещения. Това беше един свят на телени огради, товарни рампи и тухлени стени. Жегата между сградите беше като хваната в капан и обещаваше да мъсти. На почти празния паркинг отпред бяха паркирани шест пикапа и два или три леки автомобила. Дан видя няколко мъже, които разговаряха помежду си. Единият седеше на сгъваем стол и четеше вестник, а шапката му с емблема на Си Ей Ти хвърляше частична сянка върху лицето му. До една от колите стоеше мъж, на чийто врат висеше табела с ръкописен надпис:
„ЩЕ РАБОТЯ ЗА ХРАНА.“

Това беше Долината на смъртта.

Дан влезе в паркинга и изгаси двигателя. Отлепи подгизналата си риза от седалката, прибра шишенцето с лекарството в джоба си и слезе от пикапа.

– Ето го и нашия човек Дан! – провикна се Стив Лайнам, който говореше с Деръл Гленън и Къртис Ноуъл. Дан вдигна ръка, за да ги поздрави.

– Добро утро, Дан – обади се Джо Йейтс и свали вестника в скута си. – Как е положението?

– Все още съм на крака – отвърна той. – Поне така смятам де.

– Нося студен чай. – На земята до сгъваемия стол на Джо стояха пластмасова кана и пакет картонени чаши. – Ела при мен.

Дан се присъедини към него. Наля си чаша студен чай и приклекна, за да се възползва от сянката на приятеля си.

– Тери си спечели билет – каза Джо и му предложи няколко страници от вестника си. – Един човек дойде преди около десет минути. Търсеше работник за слагане на гипсокартон. Избра Тери и тръгнаха да работят.

– Това е добре. – Тери Палмитър имаше жена и две деца, които да изхранва. – Този човек каза ли, че по-късно може да се нуждае от още хора?

– Трябвал му работник само за гипсокартона. – Джо присви очи срещу слънцето. Той беше слаб мъж с груби черти на лицето и нос, който бе счупен и сплескан от силен удар с юмрук в миналото. Идваше в Долината на смъртта вече повече от година, също като Дан. През повечето дни Джо беше изключително дружелюбен, но имаше и такива, в които само седеше замислен и мрачен и не искаше никой да му се мярка пред очите. И той, като останалите, които идваха на това място, не разкриваше много за себе си, но Дан беше научил, че – също като него – някога е бил женен, а после се е развел. Повечето от мъжете не бяха от Шривпорт, а от други градове. Те бяха скиталци, дошли заради обещанията за работа, и за тях пътищата на картата не водеха от един град в друг, а до следващия насмолен покрив, измазана с хоросан стена или дървена конструкция за къща, направена от толкова пресен чам, че по него още се стичат жълти сълзи. – Господи, днес ще е голяма жега – каза Джо, наведе глава над вестника си и продължи с четенето и чакането.

Дан отпи от студения чай и усети как на тила му изби пот. Не искаше да зяпа, но погледът му постоянно се връщаше към мъжа с написаната на ръка и изпълнена с отчаяние табела. Той беше с пясъчноруса коса, навярно наближаваше трийсетте и бе облечен в карирана риза и мръсен гащеризон. Все още беше с момчешка физиономия, на която бяха започнали да се изписват следите от истински глад. Младият мъж напомни на Дан за някого, когото познаваше преди много време. Сети се и за името му – Фароу. Изгони спомена и той си замина като неприятната миризма на печено месо.

– Я скивай тука, Дан. – Джо потупа с палец една статия във вестника. – Един от експертите по икономика на президента твърди, че кризата е свършила и всички ще си стъпят на краката до Коледа. Казва, че строителството вече се е увеличило с трийсет процента.

– Не думай – отвърна Дан.

– Тука е пълно с всякакви графики, които показват колко щастливи трябва да бъдем. – Той ги показа на Дан, който погледна неразбираемите колони и стрелки и отново погледна мъжа с табелата. – Аха, нещата определено се оправят навсякъде, нали? – Джо кимна и отговори на собствения си циничен въпрос: – Да, сър. Лошото е, че са забравили да кажат на работническата класа.

Share on facebook
Facebook
Share on twitter
Twitter
Share on linkedin
LinkedIn
Share on pinterest
Pinterest
Share on whatsapp
WhatsApp