Да бъдеш онзи, който действително си – Карл Роджърс в Израстването на личността

Каква е целта на живота ми?“, „За какво се боря?“, „Каква е моята цел?“ – това са въпроси, които всички си задаваме понякога в живота, понякога размишлявайки спокойно, друг път в ситуации на мъчителна несигурност или отчаяние. Това са древни въпроси, които всяка епоха поставя. Но това са и въпроси, които всеки трябва да постави на себе си и да отговори по свой собствен начин. Като терапевт съм чувал различни формулировки от страна на клиентите, които в своята личностна криза се опитват да узнаят, разберат или изберат посоката, в която животът им поема.

Нека се опитам да очертая и проясня някои от насоките и тенденциите, които наблюдавам в работата си. В отношенията ми с клиентите целта ми винаги е била да осигуря климат, който да им дава сигурност, топлота, емпатично разбиране. Никога не е било удовлетворително или ефективно да се намесвам в преживяванията на клиента, предлагайки му диагностични или интерпретативни обяснения, нито пък предложения или насоки. Затова вярвам, че източник на установените от мен тенденции е самият клиент.

Без фалшиви маски

Първата стъпка, която обикновено наблюдавам, е, че клиентът демонстрира склонност да се отдалечи – колебливо и изпълнен със страх – от онзи аз, който не е. С други думи, дори все още да няма ясно съзнание към какво се движи, той се отдалечава от нещо. И разбира се, в хода на това той започва да определя, но по негативен начин, какво е.

Първоначално това може да приеме израза единствено на страх от разкриването си пред другите. Както едно осемнадесетгодишно момче каза в едно от първите си интервюта: „Знам, че не съм особено готин, и се страхувам, че и те ще го установят. Затова правя така… Те ще разберат, че не съм толкова готин. Опитвам се просто да отложа този момент възможно най-дълго… Ако ме познавахте, както аз се познавам… (Пауза.) Няма да ви кажа какво наистина мисля за себе си. Това е единственото нещо, за което няма да ви сътруднича… За вашето мнение за мен няма значение какво аз мисля за себе си.“

Ще стане ясно, че самият израз на този страх е част от ставането му такъв, какъвто е. Вместо просто да бъде маска, която все едно е самият той, клиентът се приближава до това да бъде себе си, а именно уплашен човек, който се крие, защото вярва, че е твърде ужàсен, за да бъде видян от другите.

Без „би трябвало“

Друга тенденция от подобен тип е очевидното отдръпване на клиента от силата на образ на онова, което „би трябвало да бъде“. Някои хора интериоризират толкова дълбоко от родителите си идеята, че „трябва да са добри“, че единствено на цената на жестока вътрешна битка са способни да установяват, че се отдалечават от подобна цел. Така млада жена, описвайки лошите отношения с баща си, първо споделя колко много е искала да бъде обичана от него. „Мисля, че от всичко, което съм чувствала към баща ми, онова, което наистина много исках да имам, бяха добрите отношения с него… Толкова исках да го е грижа за мен, но така и не получих това, което наистина исках.“ Тя винаги е усещала, че трябва да отговори на всички негови изисквания и очаквания и това е било „твърде много. Защото, ако отговоря на едно, следва второ, и трето, и четвърто, и всъщност никога не успявах. Беше нещо като безкрайно изискване“. Чувствала се е като своята майка – готова да се подчини, сервилна, полагаща усилия да изпълни изискванията му. „Без да искам изобщо да съм такъв човек. Мисля, че не е хубаво да си такъв, но в същото време като че ли вярвам, че трябва да си такъв, ако искаш да те обичат и да мислят за теб. Но пък кой би искал да обича такъв безинтересен човек?“ Терапевтът отговаря: „Кой наистина би могъл да обича изтривалката си?“ Тя продължава: „Най-малкото не бих искала да бъда обичана от човек, който може да обича изтривалката си!“

Така, макар тези думи да не казват кой знае какво за аза, към който тя може би се движи, умората и негодуванието в гласа ѝ, както и последното твърдение, ясно показват, че се отдалечава от Аз-образа, който трябва да бъде добър, който трябва да се подчинява.

Любопитно е колко много клиенти установяват, че са се чувствали принудени да се възприемат като лоши и именно от тази нагласа се отдалечават. Думите на млад мъж показват недвусмислено подобно движение. Той казва: „Не знам как стигнах до идеята, че да се срамувам от себе си е толкова уместно чувство… Да се срамувам от себе си беше просто начинът, по който трябва да бъдат нещата… имаше свят, в който да се срамувам от себе си беше най-подходящият начин да се чувствам… Ако си нещо, което другите не одобряват, то тогава предполагам, че единственият начин да имаш някакво самоуважение е да изпитваш срам от онази част от теб, която не одобряват…“
„Но сега категорично отказвам да действам от тази гледна точка… То е все едно съм убеден, че някой е казал: „Начинът, по който трябва да стават нещата, е ти да се срамуваш от себе си – затова прави го!“ И приемах това дълго, дълго време, казвайки си „добре, това съм аз!“. Но сега съм се изправил срещу този някой и му отговарям: „Не ми пука какво казваш. Няма да се срамувам от себе си!“ Очевидно е, че този клиент се отказва и отдалечава от идеята за себе си като лош и заслужаващ единствено срам.

Отдалечаване от стремежа да отговаряш
на чужди очаквания

Мнозина клиенти установяват, че се отдалечават от културните изисквания по отношение на тях. В настоящата ни индустриална култура, както Уайт убедително подчертава в последната си книга, съществува огромен натиск всички да придобием качествата, които се очаква да има „човекът – елемент от организация“. Той трябва да действа изцяло като част от групата, да подчинява индивидуалността си, за да задоволи груповите нужди, да се превърне във „всестранно развит човек, който управлява всестранно развити хора“.

В наскоро завършено проучване на студентските нагласи в САЩ Джейкъб обобщава откритията си по следния начин: „Общият ефект на висшето образование върху ценностите на студентите е изграждането на нагласа на приемане на набор от стандарти и нагласи, характерни за мъжете и жените в САЩ, завършили университет… Въздействието на този опит е… в социализирането на индивида, в рафинирането, шлифоването или „моделирането“ на ценностите, така че той лесно да пасне на групата на американците с висше образование.“

В разрез с този натиск към подчиняване аз съм установил, че когато клиентите са в ситуация на свобода, те проявяват склонност към несъгласие и проблематизиране на тенденцията организацията, университетът или културата да ги моделира по определен начин. Един клиент коментира разгорещено: „Толкова дълго се опитвах да живея според чуждите разбирания, които за мен нямаха никакъв смисъл, наистина. Някак си чувствах, че съм повече от това, на някакво ниво.“ Така той подобно на другите се дистанцира от външните очаквания.

Отдалечаване от стремежа
да удовлетвориш околните

Установих, че много хора се формират, опитвайки се да удовлетворят околните, но нека повторя – когато са свободни, те се дистанцират от тази своя идентичност. Така един клиент – мъж с добра професия, – коментирайки терапевтичния процес, през който е преминал, казва: „Накрая усетих, че просто трябва да започна да правя онова, което аз искам, а не онова, което мисля, че би трябвало да правя, и въпреки онова, което другите мислят, че следва да правя. Това е пълно обръщане на целия ми живот. Винаги съм чувствал, че трябва да правя неща, защото това се очаква от мен, или по-важното – за да накарам хората да ме харесват. Край с това! От сега нататък ще бъда просто аз – богат или беден, добър или лош, рационален или ирационален, логичен или нелогичен, известен или безиз­вестен. Благодарение на вас преоткрих смисъла на думите на Шекспир „бъди на себе си във всичко верен“.

В този смисъл би могло да се каже, че по някакъв негативен начин клиентите дефинират целта и стремежите си, откривайки в контекста на свободата и сигурността, която им дава терапевтичното отношение, някои от пътищата, по които не биха искали да вървят. Те предпочитат да не се крият, да не крият чувствата си от самите себе си и от значимите други. Те не искат да бъдат нещо, което „би трябвало“ да бъдат, независимо дали то се задава от родители или от култура, независимо дали се дефинира позитивно или негативно. Те не искат да моделират себе си и поведението си, така че просто да удовлетворят другите. Иначе казано, клиентите избират да не бъдат нещо, неавтентично, наложено отвън, определено от другите. Те осъ­знават, че не ценят подобни цели или стремежи дори винаги досега да са живели според тях.

Към себеопределяне

Но какъв е позитивният опит на тези клиенти? Ще се опи­там да опиша няколко аспекта на посоката, в която те се насочват.

На първо място, клиентът се насочва към повече автономия. С това имам предвид, че той постепенно избира целите, които той иска да постигне. Така става по-отговорен по отношение на самия себе си. Той решава кои дейности и форми на поведение имат смисъл за него и кои нямат. Мисля, че тази тенденция към себенасочване прекрасно личи от приведените примери.

Не бих искал да създавам впечатлението, че клиентите ми поемат по този път уверено и по категоричен начин. Несъмнено това не е така. Свободата да бъдеш себе си е свобода, плашеща с отговорността, която носи, и клиентите се приближават към това състояние предпазливо, със страх и без никаква увереност в началото. Не твърдя също така, че те винаги правят разумни избори. Да умееш отговорно да се самонасочваш означава да правиш избори и след това да вадиш поуки от последиците. Клиентите намират това за отрезвяващ, но и вълнуващ опит. Както един от тях казва: „Чувствам се уплашен, уязвим и изгубил всякаква подкрепа, но също така чувствам и някакъв устрем или сила вътре в мен.“ Това е стандартната реакция, когато клиентът поеме по пътя на самостоятелното ръководене на живота и поведението си.

Към личностна промяна

Второто ми наблюдение е трудно да бъде формулирано поради липса на подходящи думи. Клиентите започват да се приближават към състояние, в което придобиват процесуалност, флуидност, изменчивост. Не се тревожат, когато откриват, че всеки ден са различни, че невинаги изпитват едно и също към дадено събитие или човек, че не са консистентни. Те са поток и изглеждат по-удовлетворени, оставяйки се на този неспирен ход на нещата. Стремежът да правят заключения и да пребивават в постоянни състояния се редуцира.

Един клиент казва: „Нещата със сигурност се променят, при положение че дори вече не бих могъл да предвидя собственото си поведение. Преди това беше нещо, което можех да направя. Сега не знам какво ще кажа след минута. Човече, това е такова чувство… изненадан съм, че казах всичко това… Виждам нещо ново всеки път. Това е приключение, ето какво е – приключение в непознатото… Започвам да се наслаждавам на това, радвам му се, радвам се дори на всички онези стари негативни преживявания.“ Тук ясно се вижда, че той започва да оценява себе си като флуиден процес – първо в рамките на терапевтичните сесии, но след това и в живота си. Не мога да не си спомня описанието, което дава Киркегор за автентичното съществуване на човека: „Съществуващият индивид е в процес на постоянно развитие… и мисленето му е процес. С него е така… както е с писателя и неговия стил; защото стилът на писателя не е нещо окончателно завършено – той „раздвижва водите на езика“ всеки път, когато започва да пише, така че и най-обикновената фраза, която се ражда, за него носи свежестта на ново начало“. Мисля, че това прекрасно улавя спецификата на посоката, в която клиентите се движат – разгръщане на процес от възможности, а не застиване в състояние на вече постигнати цели.

Откъс от книгата “Израстването на личността” на Карл Роджърс, издателство “Изток-Запад”.

Карл Роджърс (1902–1987) е бащата на хуманистичното направление в психологията, известно още като „трета сила в психологията“ наред с психоанализата и бихейвиоризма. Книгата му „Израстването на личността“ е призната за шедьовър в областта на психотерапията. Това е така, защото в нея се демистифицира тайната на психотерапевтичния процес и за пръв път открито се публикуват протоколи от терапевтичните беседи вместо интерпретации на преразказани случаи от практиката. Новаторски е и опитът на Роджърс да прилага научни методи за изследване на процеса и резултатите от психотерапията. С тях той доказва, че по-важни от експертното знание на психотерапевта са неговата искреност, безусловно приемане и емпатия към човека, потърсил психологична помощ.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.