Повече от шейсет години неуморно и без прекъсване Карл Лагерфелд дава образна представа за духа на времето. „Мистерията Лагерфелд“ (превод: Галина Меламед, стр. 192) е посветена на неговия собствен образ, живо лого в черно, сиво и бяло, което озарява целия свят. Неговата несравнима проницателност, талантът му да преминава с лекота през различни епохи са го превърнали в уникален творец, сам рисуващ всеки от моделите, които ще се покажат в декори, замислени като кутии за бижута. Не само светът на модата следи внимателно творчеството на Карл Лагерфелд. Неговата аура се разпростира и по-далече от модните подиуми. Той се е превърнал в икона – мит, който олицетворява цяла епоха от историята на модата. Успехът му се дължи на добре овладяното изкуство да съществува само в настоящето, опирайки се на миналото, да запазва нестабилно равновесие, което му позволява да бъде едновременно модерен и извън времето. Да бъде вечен. Разбира се, зад легендата стои човекът. И историята му. Не може да се говори за едното без другото.

Лоран Ален-Карон е френски журналист и автор на дванайсет документални филма за телевизионното предаване на Лоран Дьолаус „Един ден, една съдба“. Сред тях е и филмът за Лагерфелд, озаглавен „Да бъдеш и да изглеждаш“. „Мистерията Лагерфелд“ е своебразно продължение на филма, създадено в сътрудничество с журналиста Патрик дьо Синти. Кайзерът на модата сам казва: „Искам да съм като привидение, което се появява и изчезва.“ Но кой се крие зад най-прочутите в света тъмни очила? Какви са историята и миналото на този мъж, който винаги е искал да живее само в настоящето?

Зрителите на петия кино-литературен фестивал CineLibri ще имат възможност да се насладят на документалния филм „Карл Лагерфелд: Да бъдеш и да изглеждаш”, посветен на кръстника на голямата мода! Билетите са вече в продажба онлайн и на касите на киносалоните: https://www.cinelibri.com/karl-lagerfeld-da-bydesh-i-da-izglezhdash/

Откъс от „Мистерията Лагерфелд“, Лоран Ален-Карон

В сътрудничество с Патрик дьо Синти

ПРЕДГОВОР

Не минава и ден без неговото пресбюро да не обяви нова съвместна инициатива, нов архитектурен проект, нова колекция. Повече от шейсет години неуморно и без прекъсване Карл Лагерфелд вдъхновено дава нова образна представа за духа на времето.

Неговата несравнима проницателност, талантът му да преминава с лекота през различни епохи са го превърнали в уникален творец, който сам рисува всеки от моделите, които ще се покажат в декори, замислени като кутии за бижута.

Не само светът на модата следи внимателно творчеството на Карл Лагерфелд. Неговата аура се разпростира и по-далече от модните подиуми. Лагерфелд се е превърнал в икона, в мит. Той олицетворява цяла епоха от историята на модата.

Лагерфелд е германец, но именно във Франция е взел решението да стане Карл, цялостен образ, създаден по негово собствено желание, живо лого в черно, сиво и бяло, което озарява целия свят.

Успехът му се дължи на добре овладяното изкуство да съществува само в настоящето, опирайки се на миналото, да запазва нестабилно равновесие, което му позволява да бъде едновременно модерен и извън времето. Да бъде вечен.

Разбира се, зад легендата стои човекът. И историята му. Не може да се говори за едното без другото. Ако искаме да ги разкрием, трябва да се върнем към началото на една ослепителна и единствена по рода си кариера. Да предадем духа на местата и да нахвърлим портрета на личността.

СКРИТ В СТРАНИЦИТЕ

По улиците се развяват бандероли. В квартала се подготвят манифестации. През юни 2016-а слънцето огрява площада на Бастилията и озарява фасадата на Операта. Вътре, недалеч от сцената почти не се чуват шумовете на града, заглушават ги тежките черни завеси. Хладно е. Внезапно в дъното на кулисите се откроява силует. За да не се спъне, мъжът, който си мисли, че не го наблюдават, за миг сваля тъмните си очила. В очите му има някаква тъга и смут. Той се отправя към светлинното петно, очертано от сцената. Журналистите, които го чакат повече от час, вече са го забелязали. Изваждат камерите, размахват микрофоните, запалват прожекторите. Мъжът слага очилата си и тръгва напред, обстрелван от светкавиците на фотоапаратите.

Карл Лагерфелд, папата на модата, творецът, който работи за „Шанел“, за „Фенди“ и за собствената си марка, е дошъл да присъства на репетициите на балета на Джордж Баланчин, „Брамс-Шьонберг квартет“, за който е създал костюмите по молба на директора на Парижката опера Бенжамен Милпие. Носи бяла риза, черна вратовръзка, вталено сако и обичайната си опашка „катоган“. Идването му напомня появата на видение. От средата на залата той наблюдава хореографията, обграден от най-близките си съветници. Стои прав, погледът му не се отклонява от танцьорите. Не е махнал тъмните си очила.

След по-малко от час отново се качва на сцената. Заобиколен е от журналисти и отговаря на въпросите им. Владее се съвършено; за него това е нещо повече от навик. В продължение на няколко минути премерените му отговори следват един след друг. Сякаш дава интервю в края на едно от своите ревюта. Зад него се изправя огромното тъмно платно, което е създал за декора. То представлява замък, потънал в мъгла, вдъхновен от спомените за места, където е бил. В този следобед на сцената на „Опера Бастий“ се срещат два привидно противоположни свята: съвременността на модната икона, чиято слава не отстъпва на известността на поп звезда, и носталгичното завръщане към един отиващ си свят. Всъщност те са тясно свързани. Единият крие другия. Обединява ги тъгата на погледа. Зад „марионетката“ в черно и бяло, с която Кайзерът обича да се сравнява, се крие сложна история, много по-загадъчна и неясна, отколкото изглежда.

Връщайки се в сянката на кулисите, Лагерфелд сякаш изчезва зад непрозрачната завеса на собствената си легенда. Журналистите знаят, че трябва да изключат камерите и микрофоните. В тази неизучена и невидима зона винаги кръжи някаква мистерия, която често предизвиква страх.

Творецът се качва в колата си и потегля в неизвестна посока.

Апартаментът му се намира на левия бряг на Сена. Както всяка нощ бялата светлина, идваща от него, може да освети реката. Непрозрачните прозорци никога не се отварят. Никой не може да проникне в тайното леговище. Зад старите камъни на зданието се спотайва скривалище от триста квадратни метра, обзаведено ултрамодерно. Нещо като космически кораб. Като във филм, вдъхновен от Стенли Кубрик, сиви, бели и сребристи мебели, в кухнята хладилник от инокс, пълен с кока-кола лайт, сякаш чакат собственика си от няколко хиляди години. Единствена следа от скорошно посещение: купчина листа, книги и вестници, чийто безпорядък нарушава линиите на футуристичния декор. Апартаментът може да изглежда строг, но всъщност е функционален. „Това е място, където спя, къпя се и работя“, уточнява Карл Лагерфелд. Върху една от масите от кориан има чифт тъмни очила, а малко по-далеч и две кожени ръкавици. „Представете си Карл в тишината на спалнята си без черни очила, подвижна яка и катоган… Какво остава? Никой не знае. Той живее маскиран. И много трябва да внимава този, който иска да махне маската му“, предупреждава бившата модна редакторка на „Фигаро“ Жани Саме.

Карл Лагерфелд има свои навици. „Предпочитам вечер да се прибирам у дома, в това е предимството на частните самолети. Почтен човек съм, не обичам да спя навън! А го правя и заради Шупет“. Деформираната сянка на свещената бирманска котка се очертава на пода. Но дали стопанинът ѝ наистина е вкъщи тази вечер? Карл винаги се справя блестящо: никога не е там, където целият свят очаква да е. Паната от матово стъкло покрай стената се отместват и разкриват огромна библиотека. Стотици произведения са поставени едно върху друго от пода до тавана. Книгите са неговият живот, четенето е „тежка болест, патологична обсесия“, от която не иска да се лекува. Творецът, който чете по двайсетина книги едновременно, притежава няколко библиотеки в цял свят, във всеки случай толкова, колкото и къщи. Но от тристате хиляди книги с рисунки или фотографии, от романите и философските творби на три езика само малък брой произведения никога не го напускат. Те са парчета от история, едновременно въображаема и преживяна. Тайнствена нишка свързва „Думите“ на Сартр, „Горещо лято“ на Едуард фон Кайзерлинг със стихотворенията на Катрин Поци. Ако се проследи, ще стане ясно как се е създала легендата за Кайзера, този романов герой, съчинен с мастилото на дните.

Сред тези книги една от първите е „Беатрикс“ на Балзак… Към десетгодишната си възраст малкото германче пожелава да чете романа, който стои на видно място в библиотеката в семейната къща. Майка му Елизабет му отговаря, че трябва да научи френски. Карл научил френски и след като прочел историята, тя го заинтригувала. „Помня Беатрикс в ложата, с шал от розов муселин, с който крие бръчките по врата си – на 32 години. Казах на мама: „И защо тази идиотка носи шал?“.

На нощната масичка има друга книга, „За Германия“. Думите на Мадам дьо Стал извикват далечни образи, от друга страна, от друго време, които също са и негови. Това минало, толкова често изтривано с едно махване на ръка, може би не е толкова далеч.