Чудесата идват в „Малкото хотелче на име „Коледа”

„Малкото хотелче на име „Коледа” – дебютен роман от американската авторка Колийн Райт – носи духа на класическите и любими коледни филми „Наистина любов”, „Принц за Коледа” и „Ваканцията”.

„Малкото хотелче на име „Коледа” – очарователната история от Колийн Райт, носи духа на класическата романтика в себе си. С идването на коледните празници героите само трябва да повярват отново в чудесата – и в любовта – за да докажат отново на читателите, че истинската романтика все още е тук.

Снежна буря довява на прага на малък семеен хотел група случайно закъсали на пътя хора. Непознатите нямат нищо общо помежду си, но дали романтичният уют под преспите на Ню Ингланд няма да стопли сърцата точно навреме за Коледа?

Малко хотелче, далеч от света, изглежда като перфектното място за прекарване на празниците. Моли има нужда от тишина и спокойствие, за да завърши новата си книга, защото от месеци страда от писателски блокаж. Появяването на Маркъс обаче – красив вдовец с две малки дъщери – може би е точно каквото ѝ трябва за ново вдъхновение.

Хана се надява на зимна сватба като от приказките, но годеникът ѝ внезапно разваля годежа два дни преди събитието. Съкрушена от разбитото си сърце, Хана търси утеха и закрила. За щастие, приятелят ѝ от детство Люк – пристигнал в града точно преди бурята, за да помага на семейството си по празниците – може би има всички необходими отговори.

Джийн и Тим се борят да свържат двата края и да успеят да поддържат хотела отворен – и охладнялата си връзка топла. Дали непредвидените проблеми от виелицата ще запалят нов огън?

Тихо падащият сняг и огрените от звездна светлина преспи носят точното количество романс и уют, необходими за да превърнат „Малкото хотелче на име „Коледа” в незабравима история. В духа на класическите романтични комедии „Наистина любов”, „Принц за Коледа” и „Ваканцията”, които неотменно гледаме всяка Коледа, романът на Колийн Райт е съвременна приказка за надеждата и любовта.

Из „Малкото хотелче на име „Коледа”

Люк отвори вратата със замах и остави куфара на поставката за багаж, сякаш тежеше колкото кашон с пера.

Одри потъна върху голямото двойно легло, което бе покрито с красиво шалте с цветовете на среднощно небе.

– Имаш ли нужда от нещо, мила? – каза Хана.

– Само от малко време – каза Одри. – Ще се оправя.

– Знам – каза Хана.

– Това е тегаво – каза Люк, докато Хана затваряше вратата зад себе си. – Да са разделени за празниците.

– Толкова се радваше, че ще дойде – каза Хана.

– Това си е проблем обаче – каза Люк. – Че искат да са заедно. Толкова много двойки не са сигурни, че продължават да се харесват.

Хана отвори вратата на стаята си и той внесе куфара ѝ, оставяйки го до леглото.

– Мерси – каза Хана.

– Разбира се – отвърна Люк.

Когато стигна вратата, се обърна.

– А ти как си? – попита.

– Аз? – каза Хана изненадана. – Добре съм. Малко съм изнервена.

– Но не много – каза Люк усмихнат.

Хана се засмя, докато се опитваше да пренебрегне голямата топка нерви, която бе станала нейна постоянна компания през последните няколко седмици.

– Не – каза тя. – Не много.

– Това е добре – каза Люк.

Погледна я малко по-дълго, като че не можеше да реши дали да каже още нещо. После наведе глава.

– Добре – каза той. – Желая ви и на двамата само най-доброто.

– Благодаря – каза Хана. – На теб също. Весела Коледа.

– Весела Коледа – каза Люк и затвори вратата зад себе си.

Хана остави палтото си на стола до вратата, скочи на леглото и се остави да потъне в меките му обятия.

Точно когато започваше да усеща как напрежението се изсмуква от меките завивки, телефонът в палтото ѝ започна да звъни.

С малко усилие успя да стане и да се дотътри до вратата, за да си вземе телефона, преди да спре да звъни – селфито ѝ от лятото с Тревор точно след като ѝ бе предложил, светеше на екрана.

– Уцелваш момента – каза тя. – Одри току-що си отиде в стаята. Как си?

– Добре, добре – каза Тревор.

Хана въздъхна облекчена.

– Опасявах се, че ще имаш проблеми – каза тя. – Одри преди малко се чу с Джаред и той няма да успее да стигне навреме за сватбата. Бурята е затворила всички летища в северозапада, така че той не може да мръдне. Ти къде си?

– В Бостън – каза Тревор.

– Бостън? – повтори Хана, докато умът ѝ бързо пресмяташе. – Нямаше ли да тръгваш тази сутрин. Кофти трафик?

– Не съм тръгнал още – каза Тревор.

Хана усети как се надигаше силно раздразнение в нея. Тревор винаги променяше плановете в последния момент. Побъркваше я и той го знаеше. А сега променяше всичко в седмицата, когато трябваше да се оженят.

– Защо? – каза тя. – Кога ще стигнеш тук?

– Хана – започна Тревор.

Нещо в тона му накара раздразнението ѝ да се превърне в леден страх.

– Какво? – каза тя.

От другата страна имаше само мълчание.

– Тревор? – каза тя. – Там ли си?

– Няма да дойда.

– Няма ли да дойдеш? – отвърна Хана, а невъзможността да повярва на думите му се бореше с яд в гласа ѝ.

– Твърде много е – каза той. – Твърде скоро.

– Твърде скоро? – повтори тя. Всеки път, щом отговаряше като папагал, ѝ се струваше, че гласът ѝ се повишава. – Тревор, заедно сме от шест години.

– Една сватба е много по-различна от това да сме заедно – каза Тревор със снизходителната сериозност на телевизионен експерт по взаимоотношения. – Всичко се случва много бързо.

– Тревор, ти си този, който искаше да се ожени тази година – напомни му Хана.

– Знам – каза Тревор. – Мислех си, че веднъж щом мине сватбата, няма да се чувствам така…

– Как Тревор? – каза Хана.

– Уплашен – тихо каза той.

За известно време Хана не каза нищо, за да успее да осмисли всичко.

– Какво наистина се опитваш да кажеш?

– Че не съм сигурен, че ти си жената, за която трябва да се оженя – каза Тревор.

– Ако наистина се чувстваш така, защо ми предложи тогава? Защо отне шест години от живота ми?

– Не само това чувствам – каза Тревор.

Хана поклати глава, беше ѝ невъзможно да повярва какво се случва.

– Какво друго чувстваш? – настоя тя.

Както обикновено, веднага щом тя се разпалваше, Тревор се стягаше и се превръщаше в парче лед.

– Няма значение…

– Заслужавам обяснение. Няма да се измъкнеш и да избягаш без.. – гласът ѝ се пропука.

– Виж – каза той, – очевидно си разстроена.

– Много си наблюдателен – отвърна Хана.

– Не мисля, че е добра идея да говорим, като си в такова настроение.

– Настроение? – каза Хана, а гневът започваше да ври в гласа ѝ. – Тревор, ти току-що развали годежа ни. Два дни преди сватбата. Никога не съм настоявала за това. Ти искаше да се ожениш. Щом си имал съмнения, трябваше още отдавна да ми кажеш, преди кетъринга и цветята, и всичко останало. Това е просто… – гласът ѝ се предаде, когато сълзите започнаха да парят по бузите ѝ. – Най-егоистичното и най-страхливо нещо, което някога си правил.

– Ами.. – каза Тревор с уморен и отдалечен тон, – има ли още нещо, което имаш да ми кажеш?

Хана погледна снимката им на телефона и грейналото му лице, но толкова много мисли и чувства нахлуха изведнъж, че не успя да ги подреди в думи.

– Не – каза тя.

– Добре – каза Тревор с достатъчно самодоволство, за да ѝ покаже, че е спечелил този път. – Тогава, предполагам, трябва да те оставя.

– Предполагам, че да – каза Хана.

Но тя остана на телефона, докато той затвори.

После хвърли телефона на леглото и отиде до прозореца.

Притисна дланите си в студеното стъкло, за да се успокои, и погледна навън към двора, за да види нещо по-различно, но така силно валеше, че нищо не успя да види.