„Червената лястовица” от Джейсън Матюс – Егорова, Доминика Егорова или по-добрият Джеймс Бонд

Книгата, вдъхновила едноименния филм с Дженифър Лорънс, предлага напрегнато действие и вкусни рецепти.

 „Червената лястовица” от Джейсън Матюс – книгата, вдъхновила едноименната екранизация с носителката на „Оскар” Дженифър Лоурънс в главната роля – ще ви отнесе директно в света на международния шпионаж и ще ви покаже, че макар официално да е свършила, Студената война продължава да се води зад кулисите.

Доминика Егорова е принудена да стане агент на СВР – тайната служба, наследила КГБ и обслужваща режима на Владимир Путин. Разузнаването иска да използва красивото ѝ тяло като инструмент. Тя се превръща в „лястовица” – специално обучена съблазнителка, която трябва да измъква чрез секс тайните на американските шпиони.

Съдбата обаче я среща с човек, който може да я измъкне от ада на руското разузнаване и да даде нов смисъл на живота ѝ. Двама души,  от двете страни на невидимата, но все още съществуваща желязна завеса, са изправени пред избора дали да следват правилата и да бъдат част от бездушната система, или да изберат опасния път на любовта.

В „Червената лястовица” ще откриете не само разнообразни човешки портрети, шокиращи обрати, напрегнат съспенс, но и цялостен нов  прочит на шпионския трилър.

Авторът на „Червената лястовица” Джейсън Матюс е ветеран от ЦРУ с огромни познания за Русия и света на съвременния шпионаж. Той предлага на читателите завладяващ роман с поразителни детайли от кухнята на разузнаването и контраразузнаването. „Червената лястовица“ с лекота изкушава читателя емоционално, интелектуално, а и гастрономически. Как? Интересен бонус към достоверността на книгата са истинските готварски рецепти в края на всяка  глава.

 

Откъс:

След дванадесетчасовия си КТО* Натаниъл Наш се беше вкочанил от кръста надолу. Усещаше краката и стъпалата си като дървени по паважа на глухата московска уличка. Отдавна се бе стъмнило, а Нейт продължаваше по дългия и сложен маршрут, предназначен да погъделичка по корема евентуалните му преследвачи, да ги напрегне, да ги раздразни достатъчно, за да се покажат. Но нямаше нищо, дори и помен от хора, които да се придвижват щафетно или последователно един пред друг, нито пък някакво движение зад ъглите на улиците зад него – никаква реакция на ходовете му. Чист ли беше? Или го следеше огромен екип? В природата на Играта фактът, че не виждаш опашка, те кара да се чувстваш по-зле, отколкото, когато се убедиш, че си покрит плътно.

Септември едва беше започнал, а между първия и третия час от обхода му валеше сняг, което му бе помогнало да прикрие измъкването си от колата. В късния предобед Нейт изскочи от движеща се лада комби, карана от колегата му Ливит от бюрото, който, изчислявайки паузата, безмълвно вдигна три пръста, докато завиваха край ъгъла на една странична индустриална улица, пос ле го потупа по рамото. Екипът по проследяването на ФСБ, Федералната служба за безопасност, не забеляза измъкването му през трисекундния интервал и профуча покрай Нейт, скрит зад една снежна пряспа, а Ливит ги отведе нататък.

Нейт бе оставил клетъчния си телефон от търговския отдел на посолството в колата – ФСБ бяха добре дошли да следят сигнала му между московските клетъчни кули през следващите три часа. Когато се изтър каля на паважа, си удари коляното и през първите няколко часа го усещаше схванато, но сега беше точно толкова вкочанено, колкото и всички други части на тялото му.

Докато се свечери, той се беше разхождал, вървял, промъквал, изкачвал и пълзял през Моск ва, без да забележи никаква опашка. Имаше чувството, че наистина е чист.

Нейт беше един от малката група „вътрешни оперативни“ офицери на ЦРУ, обучени да действат под наблюдение на вражески терен. Когато работеше срещу противника на улицата, нямаше съмнения, нямаше интроспекции. Познатият страх от провал или недостатъчно добро представяне изчезваше. Тази вечер той поддържаше двойствен модел на постоянно редуващ се подход и се справяше добре. Игнорирай студа, който се увива около гръдта ти, и напредвай неотклонно. Остани в сензорния балон, остави го да се разширява под натиска.

Зрението му беше остро. Фокусирай се на средно разстояние, оглеждай се за повтарящи се пешеходци и превозни средства.

Отбелязвай цветове и форми. Шапки, палта, коли. Без особено да се замисля, той регистрираше звуците на смрачаващия се град край себе си. Бръмченето на тролейбусите по минаващите горе жици, свистенето на гуми на кола по паветата, хрущенето на въглищния прах под краката. Усещаше горчивия мирис на дизеловите пари и на горящите въглища във въздуха, а от някакъв невидим комин – тежката миризма на варяща се супа от цвекло. Той беше камертон, резониращ в мразовития въздух, настроен,готов за действие, но извънредно хладнокръвен. След дванадесет часа беше достатъчно сигурен: нямаше опашка.

Сверка на часа: 22,17. Две минути деляха двадесет и седемгодишния Нейт Наш от срещата с легендата, перлата в короната, най-ценния източник в колекцията на ЦРУ. Само триста метра от тихата уличка, на която той щеше да се срещне с Марбъл: обигран, изтънчен, на повече от шестдесет години, генерал-майор от СВР, рус ка та служба за външно разуз на ва не, наследила Първо главно управление на КГБ, задграничните шпиони на Кремъл. Марбъл работеше за ЦРУ от четиринадесет години, забележителен период, като се има предвид, че руските източници от Студената вой на оцеляваха средно по осемнадесет месеца.

Зърнистите снимки на загубените агенти в историята щракаха в главата на Нейт, докато сканираше улиците: Пенковски, Моторин, Толкачов, Поляков и други, и други, всичките изчезнали.

Но не и този, поне доколкото зависи от мен. Нейт нямаше да се провали.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.