Излезе от печат третата книга от поредицата „Саксонски хроники” на известния британски писател Бърнард Корнуел! Романът „Повелителите на Севера” (ИК „Сиела”) пленява с мащабните конфликти около раждането на Англия и с майсторски изградените си персонажи, а историята е директно продължение на „Последното кралство” и „Бледият конник”, но може да се чете и самостоятелно в прохладните летни вечери.

Вълнуващата сага за създаването на Англия – „Саксонски хроники” от изтъкнатия британски автор на исторически романи Бърнард Корнуел – продължава с романа „Повелителите на Севера”, който е вече в книжарниците. В новата книга историята на вдъхновения от реалността персонаж Утред, чиито подвизи познаваме добре от „Бледият конник”, се заплита. Лишеният от собственост и владения лордски наследник на Нортумбрия хвърли силите си в помощ за победата на саксонците над датските нашественици при Етандун. След тежките битки и саможертви, най-накрая настъпва часът за завръщането на героя у дома. Неговият дълг към доведената му сестра, която е в плен на жестокия Кяртан, го принуждава да й се притече на помощ, но дали тази хапка няма да се окаже прекалено голяма за неговата уста? Утред научава по трудния начин, че предизвикателството да се изправиш срещу такъв противник е далеч по-голямо, отколкото е очаквал – особено, ако си сам, без верни другари и силни съюзници. Северът се превръща в арена на бунтове, хаос, страх и коварно предателство. Предателство, което неизбежно ще запрати безстрашния войн обратно към Уесекс, където той ще се срещне отново с Алфред Велики – неблагодарния крал, с когото Утред привидно бе разчистил сметките си…

Умело написан и пленяващ с достоверността и автентичното пресъздаване на образите и на епохата, „Повелителите на Севера” е важно допълнение към съкровищницата на историческата художествена литература на Стария континент. Книгата разкрива ключови парчета от пъзела, формирал европейската култура и цивилизация, без да се изкушава от прекалени волности и без да навлиза във фантастичното, но неизменно поддържайки интереса на читателя до зрелищния финал. Романът съдържа и подробен списък с географските имена, употребени от Бърнард Корнуел и съобразени с  периода – англосаксонската епоха.

Бърнард Корнуел (1944) е роден в Лондон в семейство на канадски пилот и британка от Кралските военновъздушни сили. Завършва London University, а след като преподава за кратко, намира работа в BBC Television, където работи цели 10 години. Там той среща бъдещата си съпруга – американката Джуди, при която се пренася. Изпитвайки затруднения да получи зелена карта, Корнуел решава да пише книги, за да изкарва прехраната си в САЩ – дейност, за която не е необходима работна виза. Така Корнуел дава старт на писателската си кариера, а днес историческите му романи са световно признати. Поредицата „Саксонски хроники” се радва и на екранизация – сериалът „Последното кралство”, чийто първи сезон тръгва по BBC America през 2015 г. и продължава по BBC 2 за втория. След третия сезон, който излиза изцяло под шапката на Netflix в края на 2018 г., предстои и четвърти, чийто снимки започнаха през април тази година.

Преводач на „Повелителите на Севера” от английски език е Деян Кючуков, а автор на корицата е Дамян Дамянов.

*

Бърнард Корнуел пише най-добрите бойни сцени, които някога съм чел.

Джордж Р. Р. Мартин

 

Откъс от „Повелителите на Севера”, Бърнард Корнуел

Баща ми обичаше да казва, че наглостта на скотите няма край. Те имаха претенции към земите на Бебанбург и преди да дойдат датчаните, семейството ми постоянно се сражава­ше с тях. Като дете ме бяха учили, че шотландските племена са много, но двете най-близки до Нортумбрия са самите ско­ти, в момента предвождани от Аед, и онези от Страт Клота, които живееха на западния бряг и никога не припарваха до Бебанбург. Затова пък нападаха Кумбраланд и преди две го­дини Хардикнут, решавайки да ги накаже, бе повел малка армия към планините на север. Там Еохайд му беше устроил засада и го бе убил, а сина му бе поробил.

– Защо не е убил и теб? – попитах.

– Трябваше – съгласи се с усмивка Гутред, – но отнача­ло не знаеше кой съм, а докато разбере, жаждата му за кръв вече бе преминала. Затова просто ми тегли един хубав бой, а после каза, че ще съм негов роб. Обичаше да ме гледа как му чистя нощното гърне. Идеята бе да ме унизи допълнително, разбираш ли?

– Като те направи домашен прислужник?

– Защото е женска работа – поясни Гутред. – Но си има­ше и хубава страна. Прекарвах цялото си време сред моми­чета, което ми допадаше.

– И защо избяга от Еохайд?

– Не съм. Гелгил ме купи от него. При това плати доста скъпо – рече с гордост младежът.

– Защо, за да те продаде на Кяртан? – попитах.

– О, не! Канеше се да ме продаде на свещениците от Кеър Лигалид! – той кимна към седмината мъже в раса, отървали кожата заедно с него. – Спазарили се за мен предварително, но Гелгил качил цената, а после те се натъкнали на Свен, който естествено ги пленил. Баща му Кяртан искаше да ме върне обратно в Дънхолм, а Гелгил не смееше да му се оп­ълчи, така че всички бяхме обречени, докато ти не се появи.

Това не бе съвсем лишено от смисъл и аз продължих да разпитвам, докато не сглобих цялата история. Оказваше се, че Гелгил, известен и от двете страни на границата като тър­говец на роби, бе купил Гутред от Еохайд за безбожна сума не защото струваше толкова, а защото свещениците го бяха наели да го стори.

– Двеста шилинга, осем вола, два чувала малц и един обкован със сребро рог, толкова платиха за мен – заяви с достойнство младежът.

– И на Гелгил не му се е досвидяло?

– Той играеше само като посредник в сделката. Парите не бяха негови.

– А чий?

– На свещениците. Трябва да са опоскали среброто от цял Кумбраланд.

– Но защо Еохайд се е съгласил да те продаде?

– Защо не, на толкова висока цена?

– Нали е убил баща ти. Твой дълг е да му отмъстиш и той чудесно го знае.

– Мисля, че ме харесваше – отвърна Гутред и аз му по­вярвах, защото в него наистина имаше нещо харизматично. Гледах го всеки ден и присъствието му не носеше нищо ос­вен щастие, а в неговата компания целият живот изглежда­ше някак по-ведър. – До самия край ме караше да му чистя гърнето, но престана да ме рита всеки път, щом се наведях. А също обичаше да си говорим.

– За какво?

– О, за всичко! За боговете, за времето, за лова и рибо­лова, за това как се прави хубаво сирене, за жените… Той не ме считаше за боец и всъщност бе прав. Естествено, аз съм крал и като такъв трябва да предвождам хората си, но не ме влече. Еохайд ме накара да се закълна, че никога няма да тръгна на война срещу него.

– И ти се закле?

– Разбира се! Аз също го харесвах. Може да му отвли­чам добитъка и да убивам всички мъже, които изпрати в Кумбраланд, но това не е война, нали?

И така, Еохайд бе прибрал парите на църквата, а Гелгил бе отвел Гутред на юг в Нортумбрия, но вместо да спази условията на сделката и да го предаде на свещениците, бе свърнал на изток, преценявайки, че може да спечели пове­че, ако го предложи на Кяртан. Свещениците бяха тръгнали по петите му, настоявайки да си приберат стоката, и тогава всички заедно се бяха натъкнали на Свен, който пък бе ви­дял собствен шанс да спечели от Гутред. Младежът бе син на Хардикнут и законен наследник на Кумбраланд, което означаваше, че струва значителен откуп. Свен бе планирал да го отведе в Дънхолм, където несъмнено е щял да убие божиите служители. Но се бях появил аз с лице, увито в че­рен плат, и ето че сега Гелгил бе мъртъв, Свен прогизнал в пикня, а Гутред – свободен.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.