„Блъф” от Георги Стоянов – да измамиш мафията

Георги Стоянов; снимка: Мариана Жижанова

Дебютният роман на българина, живял в Одеса, проследява пътя на едно обикновено момче към върховете на престъпните структури.

В края на 80-те години на XX век Украйна поема своя път към демократичното развитие. Но това е и времето на разпределяне на територии на влияние в областта на наркотрафика и хазарта между различните групировки на украинската мафия. Настава времето на онези, които нямат никакви скрупули и задръжки…

Именно в тези размирни времена се развива действието на завладяващия трилър „Блъф” от Георги Стоянов – дебютния роман на младия автор, обещаващ да се превърне във водещото име на жанровата литература у нас.

Одеса, 1980 г. – бащата на малкия Юри изчезва безследно. Малко по-късно умира и майка му. Останало съвсем само, невръстното момчето се опитва да изкарва прехраната си по честен начин, докато не разбира, че единственият начин да успееш в свят, пълен с мошеници, където измамата се е превърнала в начин на живот, е да търгуваш с надеждата на хората.

Оказал се въвлечен в безмилостна руска рулетка с безбройните си врагове, Юри ще се опита да отвоюва своето място в жестокия и до милиметър разпределен периметър на властта в сянка.

Лошото на игрите с мръсни правила е , че тези „правила“ могат да се обърнат и срещу този, който ги прилага. И Юри скоро ще го разбере.

Брутален, изпълнен с неочаквани обрати и майсторски написан, „Блъф” от Георги Стоянов ще ви увери, че „пътят към ада е постлан с добри намерения.” Важното е да заложиш на правилната карта. И да си готов да загубиш всичко.

А на 27 март 2019 г. заложете на сигурно, като станете част от микрокосмоса на едно импровизирано украинско казино. От 19:00 ч. в DaDa Cultural Bar (ул. „Георги Бенковски” 10) ще се опитаме да разкрием „Блъф”-а на Георги Стоянов. Очаквайте неочакваното с актьора Юлиан Петров („Скъпи наследници”, „Камъни в джобовете”).

П. П. Всякакви оръжия са забранени.

За жива печалба не продавай злато, храни, стоки – продавай Надежда”

Из „Блъф” от Георги Стоянов

 

Руслан беше отпуснал удобно туловището си на големия стол, който страдалчески поскърцваше под натиска на сериоз­ната тежест. Охранителната кабинка – неговото работно място – бе оборудвана с 9 монитора, 8 от които следяха обстановката в комплекса. Вниманието му в момента обаче беше отдадено на средния, където вървеше игрален филм с напрегнато дей­ствие в болница. Разказваше за човек, прекарал месеци в кома, и за необходимостта от вземане на решение дали да се прибег­не до хуманно приспиване или не. Клетникът нямаше роднини и не беше посочил свой близък, който да направи важния из­бор в такъв момент, и това усложняваше ситуацията до крайна степен. Руслан не бе толкова затормозен от сюжета на филма, колкото от играта, която мислено играеше сам със себе си – да реши кого той самият евентуално би натоварил с тази отговор­ност, ако нещата касаеха него. В ума си търсеше точния човек, който, ако, не дай боже, се наложи, да реагира адекватно и да освободи душата от тялото.

Майка му? Абсурд. Не би запазила самообладание, щеше да бъде напълно съкрушена. Неефективна. Баща му? Дори не знаеше дали проклетият алкохолик е жив. Васил или Дима, ко­легите? Може би най-близките му хора в момента. Не. Вместо решение щяха да заплашват лекарите с побой и мъст или ще опитат да подкупят някого, от когото смятат, че зависи да жи­вее. Хора без нужния подход и интелект. Последното важеше и за момичето, с което бе имал подобие на връзка в последните месеци. Сети се и за един свой братовчед, умно и намахано копеленце, определено. Можеше и да свърши работа. Обаче много се надуваше, играеше го важен адвокат и прекаляваше. А и не бяха толкова близки. По-скоро не. Изненада се колко е трудно да се намери човек за такова съдбовно решение.

– Какво правиш, теле? – прекъсна мислите му Женя, който нахълта в кабинката.

Женя, с прякор Къдравия, беше дясната ръка на боса, за ко­гото работеше Руслан, и не пропускаше да провери лично поне веднъж на ден дали охранителят си е на поста.

Последният разпалено го въведе в сюжета на филма и му обясни казуса. И двамата замълчаха за минута.

Георги Стоянов; снимка: Мариана Жижанова

– Доста шибан въпрос, вярно – заключи Женя и извади ци­гара.

– Аха. Ти? Кого би избрал?

– Де да знам. Сложна работа…

Двамата отново потънаха в размисъл, от който ги откъсна раздвижване в картината на първия екран. Три познати коли приближаваха портала. Руслан и Женя се спогледаха.

– Него! Него бих избрал – каза Женя с усмивка, кимайки към колите навън. Намигна на Руслан, отвори вратата и с бодра крачка се запъти към основната сграда.

Шефът се прибираше. Разбира се, определено шефът. Това е отговорът! – каза си Руслан. Космите по внушителните му ръце настръхнаха, макар всичко да бе на игра и във въобра­жението му. Почувства се поласкан и изпълнен с умиление от мисълта, че човек като шефа ще се ангажира с негови лични неща. А дали наистина би се ангажирал? Да, щеше. Защото би било важна ситуация и защото шефът беше и точен наред с всичко останало. Освен това Руслан беше сред най-старите в бригадата. Доверен и ценен служител, на „ти” с него. Успокои се. Късметлия съм, помисли си. Едва ли в целия свят съществу­ваше по-подходящ човек за такава задача. Шефът щеше да под­ходи хладнокръвно, да проучи и узнае всичко необходимо, да прецени наличните шансове и да действа. Да събере мнения и експертизи от компетентни хора. Ако трябва, ще ги позлати. Ако трябва, ще ги избие. Едно беше сигурно – при този залог нямаше карта с по-големи шансове за успех от шефа.

Развълнуван от тази мисловна игра и горд от крайния ре­зултат, охранителят ентусиазирано излезе от кабинката, го­ тов да посрещне кордона. Първата кола спокойно влезе през портала, чиито врати се отваряха дистанционно, и го подмина. Втората управляваше Виталий, отскоро началник на охраната и съответно ръководител на Руслан. Шефът очевидно беше в третата този път. Често сменяше колите. Руслан не можеше да бъде сигурен заради тъмните стъкла. Виталий спря и свали стъклото.

– Какво става, теле, всичко наред ли е? Качи се горе на терасата с бинокъла да поогледаш наоколо. След 30 минути шефът излиза пак. Сам.

– Как сам бе, глупости! – отвърна Руслан с типичния си писклив глас, придаващ комичност на огромната му фигура.

– Като ти казвам сам, значи сам. Не философствай! Така иска.

– И никой няма да го вози даже? – попита Руслан, докато колата потегляше. В отговор получи отрицателно размахване на пръст през затварящото се стъкло.

Отиде за бинокъла и бавно, пуфтейки, се заизкачва по стълбите към най-високата външна тераса, за да хвърли рути­нен поглед на пустите поля около къщата.

От дълго време не се беше случвало. Шефът наистина из­лезе сам. Шофираше една от колите, прибрали се преди малко. Намигна му приятелски и колата бавно подмина кабинката, да­вайки време на външните порти да се отворят докрай.

Успех, Юри… Успех и късмет, където и да отиваш, как­вото и да правиш‘‘, пожела мислено Руслан и изпълнен с уми­ление, сърдечно махна с ръка на шефа. Излезе навън и непод­вижен проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. Обзе го необяснимо чувство на тревожност.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.