Бестселърът „Без изход” от Тейлър Адамс излиза на български език малко след обявената предстояща екранизация

Хитро замисленият и безкомпромисен трилър в духа на Агата Кристи и Джеймс Патерсън.

Отвлечено малко момиченце, затворено в чужд ван. Без път за бягство, без обхват на телефона, без помощ и без оръжие. Какво би направил?

Бестселърът „Без изход” на Тейлър Адамс, изкачил се бързо в книжните класации на американския и английския пазар, излиза на български език с логото на изд. „Сиела” и в превод Камен Велчев на дни след като “20th Century Fox” обявиха, че Скот Франк най-вероятно ще бъде сценарист на едноименната екранизация. 

            Дарби Торн е студентка, запътила се сама през Скалистите планини, за да стигне възможно най-бързо до болницата, където оперират майка ѝ. Снежна буря обаче блокира проходите и се налага тя да отбие и да прекара нощта в крайпътен заслон високо в планината  заедно с четирима непознати.

Историята, започваща като класически хорър филм, се превръща в истински кошмар, когато Дарби разбира, че в една от колите на паркинга, в кучешка клетка, е заключено 7-годишно момиче.

Кой е престъпникът е какво възнамерява да прави с жертвата си? Колко време ще трябва да чакат помощ?

Тейлър Адамс поднася майсторски изпипано четиво в духа на Джеймс Патерсън и Агата Кристи, което успява да пречупи добре познатите жанрови клишета и да разплете мистерията пред очите на читателя история, пълна с неочаквани обрати, държаща в напрежение от първата до последната страница.

История, която ще ви остави „Без изход”.

„Каква кутия, пълна с фокуси! Този пълнокръвен трилър, мрачен и целенасочен, може да съперничи на Агата Кристи по идейност и на Джеймс Патерсън – по скорост. Бърз, хитър и безкомпромисен”

Ей Джей Фин, автор на бестселъра „Жената на прозореца”

„Без изход” е всичко, което искам от един трилър: хитро замислен, безкомпромисен и безсрамно напрегнат. Обратите в сюжета избухват като поредица от добре заложени експлозии и напрежението никога не спада. Бях направо размазан. „Без изход” е адски добре прекарано време.”

Джо Хил, автор на „Пожарникаря”

Из „Без изход” от Тейлър Адамс

***

Виждали ли сте един? Значи сте виждали всички.

Продълговатата постройка (фоайе, тоалетни, може би ма­газинче или кафене, управлявани от доброволци) се бе сгушила между огънатите от вятъра ели и скосените канари. Пилон за знаме без знаме. Дънер на старо дърво, наподобяващ огромен барабан. Няколко бронзови статуи, заровени до кръста, веро­ятно в чест на някой местен лекар или пътешественик, израбо­тени с парите на данъкоплатците. Паркинг встрани, на който колите се броят на пръстите на едната ръка, вероятно на закъ­сали или загубили се като нея шофьори, чакащи пристигането на снегорина.

Откакто бе излязла от Боулдър, Дарби бе подминала десет­ки места за отдих като това. Някои по-големи, някои по-добри, всички до едно по-малко изолирани от това. Съдбата обаче явно бе избрала за нея именно това.

„Уморени ли сте?“ я питаше една синя табела? „Вътре ви чака безплатно кафе.“

До нея една по-нова с орела от емблемата на Департамента за вътрешна сигурност от ерата на Буш: „Видяхте нещо? Каже­те нещо“.

Последната табела бе с Т-образна форма. Насочваше ка­мионите и кемперите вляво, а по-малките превозни средства вдясно.

Дарби почти я прегази.

На предното стъкло вече имаше дебел слой сняг, дясната чистачка също бе напът да откаже, затова тя свали стъклото и с ръка изчисти едно кръгче пред себе си. Все едно да се ориенти­раш през перископ. Дори не си направи труда да намери място за паркиране, защото очертаните линии надали щяха да се по­кажат преди март, и спря Синичък до сив ван без прозорци.

Изгаси двигателя. Загаси фаровете.

Тишина.

Ръцете є още трепереха. Остатъчен адреналин от първото поднасяне. Стисна ги в юмруци, първо дясната, после лявата (вдишай, преброй до пет, издишай) и се загледа как по предното стъкло продължаваха да се трупат снежинки. Точно за десет секунди кръгчето, което бе изчистила, вече го нямаше. След тридесет бе запечатана зад стена от потъмняващ лед, осъзнала с кристална яснота факта, че до утре по обед няма как да стигне до Прово, щата Юта. Този оптимистичен план се крепеше на допускането, че ще си е пробила път през виелицата в прохода Бекбоун преди полунощ, след което към 3 часа през нощта ще е стигнала Върнал за освежаваща дрямка. Сега наближаваше 8 вечерта. Дори да не спираше за сън или по малка нужда, пак нямаше да успее да говори с майка си преди първата операция. Тази възможност бе „Затворена за неопределено време“, точно като поредния планински проход, за който я информираше при­ложението на телефона є.

След операцията.

Чак тогава.

В хондата се възцари пълен мрак. Освен по предното стък­ло, снегът се бе натрупал отвсякъде и бе превърнал колата в арктическа пещера. Провери iPhone-а си, като примижа при острата светлина. 9% батерия и нулев обхват. Последният есе­мес, който бе получила, все още стоеше отворен. Първия път го бе прочела на магистралата край Джипсъм, профучавайки със 140 км/час покрай покрития с тънък лед тротоар. На трепере­щия в ръката є екран пишеше: „В момента е добре“.

„В момента.“ Плашещо уточнение. Като това дори не беше най-плашещото в текста.

Девън, по-голямата сестра на Дарби, мислеше в емотико­ни. Есемесите и постовете є в Twitter страдаха от тежка фор­ма на алергия към пунктуацията. Човек оставаше бездиханен в напъните си да открие някакъв рационален смисъл в изблиците от пустословие. Не и тук. Девън бе решила да напише с букви „добре“ и да сложи точка в края на изречението. Тези подроб­ности изгаряха съзнанието на Дарби като язва. Нищо очевид­но, но намек за случващото се в болница „Юта Вали“. Нещо, което определено не е „добре“, но няма как да бъде изразено чрез клавиатурата.

Само четири тъпи думи.

В момента е добре.

Ето я и нея, Дарби, второродната издънка, хваната в капа­на на мястото за отдих в подножието на върховете на прохода Бекбоун само защото се е опитала да изпревари Снегокалип­сиса, погълнал Скалистите планини, и се е провалила. Кило­метри над морското равнище, затрупана от сняг в своята хонда „Сивик“ със счупени чистачки, телефон почти без батерия и есемес, който бавно прогаря съзнанието є.

„Мама е добре в момента.“ Каквото и да значеше това, по дяволите.

Като малко момиче бе запленена от смъртта. Все още не бе губила баба или дядо, така че за нея смъртта бе абстракция, нещо, което да посетиш и опознаеш като турист. Обичаше от­печатъците от надгробни камъни. Залепяш оризова хартия към плочата и търкаш с пастел или черен восък, за да снемеш под­робен отпечатък. Красота. Колекцията є съдържаше стотици, някои от които дори в рамка. Няколко безименни. Няколко зна­менитости. Миналата година бе прескочила ограда в Денвър, за да се сдобие с отпечатъка от гроба на Бъфало Бил. Дълги години вярваше, че тази є малка странност, това младежко ув­лечение по смъртта, ще я подготви за реалността и първия и истински сблъсък с нея.

Не я беше подготвила.

Поседя още малко в тъмната кола, като четеше и препрочи­таше думите на Девън. Осъзна, че остане ли в този леден ковчег насаме с мислите си, ще се разплаче, а Бог є беше свидетел, последните двадесет и четири часа бе ревала достатъчно. Ня­маше да се откаже. Нямаше отново да потъне в това тресавище. Позволи ли му, то щеше да я погълне, точно както Синичък бе затънал в дебелия сняг на километри от всяка човешка помощ.

Вдишай. Преброй до пет. Издишай.

Напред.

Прибра iPhone-а в джоба си, откопча предпазния колан, на­влече върху пуловера един дълъг шлифер с качулка с емблема на Boulder Art Walk* и тръгна с надеждата, че освен обещание­то за безплатно кафе, в това местенце ще има и интернет.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.