5 книги за абсурда на войната

И тъкмо тишината е причината, задето образите от миналото будят не толкова желания, колкото тъга – една огромна, безпределна печал.“

Ерих Мария Ремарк

9 май е специален ден за Стария континент. На тази дата отбелязваме Деня на Еропа, посветен на мира и единството на европейските народи, края на Втората световна война на територията Стария континент през 1945 г. и поставянето на основите на Европейския съюз чрез речта на френския министър на външните работи Робер Шуман през 1950 г. в Париж. Като човек, който вярва, че за войната трябва да се говори и чете, за да не се повтаря никога повече тя, реших в Деня на Европа да ви представя няколко книги, посветени на абсурда на войната.

Кланица 5“, Кърт Вонегът

В средата на февруари 1945 г. Кралските военновъздушни сили на Великобритания и Военновъздушните сили на САЩ бомбардират опустошително Дрезден. В резултат загиват поне 22 000 души (историците спорят за точния брой цивилни жертви), а градът е сринат със земята. По време на бомбардировките присъединилият се две години по-рано към американската армия Кърт Вонегът е в Дрезден като военнопленник, заловен от германците през приключилата преди по-малко от месец Арденска офанзива. 22-годишният Вонегът оцелява бомбардировките благодарение на това, че като военнопленник е държан в кланица, която била добре вкопана в земята. Събитието е толкова травмиращо за американския писател, че години наред той не успява да говори за ужаса от преживяното. Така,  24 години по-късно – през 1969 г., на бял свят се появява една от най-великите антивоенни книги в историята на човечеството – „Кланица 5“, която носи името на кланицата, в която Вонегът е останал жив.

снимка: Емилия С. Николова

Разказвайки успоредно, но в хаотичен ред историите на Били Пилгрим и Килгор Траут, „Кланица 5“ е едновременно научнофантастичен роман, който включва пътувания във времето, и автобиографичен разказ. С отличителния си хумор и неподражаем стил Вонегът ни отвежда ту на планетата Тралфамадор, ту в Дрезден по време на бомбардировките.

Романът е и екранизиран през 1972 г. Режисьор на филма е Джордж Рой Хил („Butch Cassidy and the Sundance Kid“ (1969), „The Sting“ (1973) и др.), а в главните роли са Майкъл Сакс, Рон Лейбман и др.

Пред всяко място имаше самобръсначка, кърпа, пакетче ножчета за бръснене, един шоколад, две пури, десет цигари, сапун, кибрит, молив и свещ. Само свещите и сапунът бяха от германски произход. Помежду им съществуваше призрачно непрозирно сходство. Англичаните не знаеха и не можеха да знаят, че свещите и сапунът бяха направени от мазнините на стопени евреи, цигани, педерасти, комунисти и други врагове на държавата.
Това е положението.
*

Отбой в полунощ“, Уилям Уортън

Публикуван за първи път през 1982 г. в САЩ, „Отбой в полунощ“ е третият роман на Уортън, написан с голяма доза интелигнетен хумор и издържан в духа на „На Западния фронт нищо ново“ от Ремарк и „Параграф 22“ на Хелър. Действието в книгата се развива в (околията на) изоставен замък в Арденските гори в последните месеци от Втората световна война и разказва историята на шестима млади американски войници с високо IQ, които имат задачата да следят за евентуално германско настъпление.

снимка: Емилия С. Николова

Самият Уортън, който участва във Втората световна война, е зачислен първоначално към инженерно звено, а впоследствие е прехвърлен в пехотна дивизия, в която е ранен тежко по време на Арденската офанзива. Интересен факт е, че въпреки топографията в романа, Уортън казва, че е написал „Отбой в полунощ“, подтикнат от клането в Ми Лай от 16 май 1968 г. (военно престъпление на части от американската армия, които избиват и изнасилват няколкостотин цивилни жители, сред които множество жени и деца, в малки селца в провинция Куанг Нгай в Южен Виетнам по време на Виетнамската война).

По книгата има и филмова адаптация от 1992 г. под режисурата на Кийт Гордън (епизоди от „Fargo“ (2015-2020), „Dexter“ (2009-2013) и др.) и с участието на Итън Хоук, Гари Синийс и др.

Когато казвам „загубихме“, искам да кажа „бяха убити“. В армията никой никога не признава, че има убити от нашата страна. Те са или „загубени“ – като Кристофър Робин; или „дадени“ – може би „продадени“? – или пък „падат“ в артилерийски огън като, да речем, при бейзболен мач.

На Западния фронт нищо ново“, Ерих Мария Ремарк

Когато говорим за абсурда на войната няма как да не споменем творчеството на големия Ремарк. Едва ли има по-известен антивоенен роман от „На Западния фронт нищо ново“. Излязла за първи път през 1929 г. в Германия, емблематичната книга ни връща в калните и кървави окопи на Първата световна война, за да ни разкаже чрез историята на Паул Боймер – alter ego на самия Ремарк – тъжната и осъкатена съдба на Изгубеното поколение, на тези, които са „излишни за самите себе си“, „защото във военщината има твърде много измама, несправедливост и низост“. Всъщност заглавието на романа е фраза, която се използвала при рутинно съобщаване за затишие по време на военните действия. Затова Ремарк се спира точно на нея – тя е в ярък контраст със случващото се на Западния фронт.

снимка: Емилия С. Николова

С препратка към „Отбой в полунощ“, героите в романа на Уортън четат и обсъждат „На Западния фронт нищо ново“ и до такава степен припознават абсурда, в който живеят 20 години по-късно, че дори отец Мънди не е разбрал, че Паул Боймер и другарите му са немци.

В края на 2020 г. се появи новината, че стрийминг платформата Netflix планира нова екранизация на „На Западния фронт нищо ново“ с режисьор Едуард Бергер („Patrick Melrose“ (2018), „Jack“ (2014) и др.) и с участието на прекрасния германски актьор Даниел Брюл. Филм, който мнозина очакваме с притаен дъх.

Едного търсим напразно цели два дни. Сигурно лежи по корем и не може да се обърне. Иначе не може да се обясни защо не го намираме; когато някой вика с уста, залепена о земята, е трудно да се налучка посоката.

Параграф 22“, Джоузеф Хелър

След като темата е абсурдът на войната няма как да пропуснем книгата, чието заглавие е станало нарицателно за абсурд по целия свят. Писан в продължение на 8 години, романът „Параграф 22“ излиза в САЩ през 1961 г., а 9 години по-късно е филмиран от режисьора Майк Никълс („Who’s Afraid of Virginia Woolf?“ (1966), „The Graduate“ (1967) и др.) с участието на Алън Аркин, Боб Балабан и др.

Подобно на Вонегът, Уортън и Ремарк, и Хелър участва в Световна война. През 1942 г. се присъединява към военновъздушните сили на САЩ, а две години по-късно е изпратен на фронта в Италия, където извършва 60 успешни бойни летателни мисии. За разлика от другите трима писатели обаче, след края на войната авторът на „Параграф 22“ определя себе си по-скоро като герой.

снимка: Емилия С. Николова

Чрез своя Йосарян и безкрайните му опити да избегне бойните си пилотски мисии, като надхитри системата, Джоузеф Хелър повдига големия въпрос на „Параграф 22“: какво прави един нормален човек в общество, в което всички са ненормални?

Осмивайки по неповторим начин войната, „Параграф 22“ е и своеобразна критика на бюрократичната система. А очевидно Хелър се е справил блестящо и с тази мисия на романа си, след като днес заглавието на книгата му се използва, като синоним на „порочен кръг“ и ситуация без изход.

В известен смисъл човекът от контраразузнаването имаше късмет, защото извън болницата войната още продължаваше. Хората полудяваха и получаваха медали. По целия свят, от двете страни на огневата линия, момчета си жертваха живота за нещо, което им казваха, че е тяхна родина, и никой не възразяваше, най-малко тези, които жертваха младия си живот.

1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико”, Ориана Фалачи

Тази книга не само не е художествен поглед над войната, а брутален документален разказ за смъртта и еталон за журналистика. В сборника „1968“ на Ориана Фалачи са събрани нейни текстове, репортажи и интервюта от повратната година, в която известната журналиска обикаля целия свят и отразява редица събития, променили хода на световната история. И макар в Европа да свързваме 1968 г. с Пражката пролет (пряко следствие от разделението на блокове след Втората световна война), Фалачи така и не успява да стигне до Чехия, за да отрази лично случващото се от мястото на събитията. По-голямата част от годината тя прекарва в другия край на света, прекачвайки се от военни самолети на хеликоптери, гази в трупове на мъртви виетконгци и дори на няколко пъти избягва смъртта на косъм, докато отразява Войната във Виетнам. Именно това описва подробно Фалачи в „1968“** – книга, която звучи като роман, но всъщност е вцепеняваща хроника.

снимка: Емилия С. Николова

-Не слизайте там.

Прецених разстоянието зле и скочих точно на това място, затънах в нещо меко. Чух ядосания му глас:

-По дяволите, казах ви да не скачате там!

После се усетих, че кракрата ми са върху трупа на един виетнамец, едва-едва покрит с пръст. Тук труповете са навсякъде, след три дни и половина още не са ги погребали всичките, въпреки че методът е бърз: хвърляш ги в окопа и после го зариваш с пръст.

В едно от есетата си, публикувани в сборника „Как виждам света“, Алберт Айнщайн пише: „Истинската стойност на човека се определя най-вече от това до каква степен той е успял да се освободи от самия себе си.“ В този ред на мисли поставям финал алегорично с песента „People Are People“ на изключителните Depeche Modе…

*Използваните цитати са от съответната книга в превод от английски език на Владимир Филипов („Кланица 5“), Христина Кочемидова („Отбой в полунощ), Боян Атанасов („Параграф 22“), в превод от немски на Емилия Драганова („На Западния фронт нищо ново“) и в превод от италиански на Иво Йонков („1968“).

**Както става ясно и от заглавието, в „1968“ с текстове на Ориана Фалачи можем да прочетем също за други ключови събития от тази преломна година – интересни разговори на журналистката със свидетели на убийствата на Мартин Лутър Кинг и на Боб Кенеди, нейната хроника на първото пътуване до Луната, за възхода на Ричард Никсън, за тежките инциденти на Площада на трите култури в Мексико и др.

Инструмент за вашия дигитален маркетинг и seo оптимизация - BoomSEO