14 цитата от “Орисия” на Стефан Стефанов

orisia_koritsa

Чували сме приказката „не съди за книгата по корицата“. Е, аз съгреших и отсъдих. Семплата червена корица на „Орисия“ със своята съвсем скромна златиста шевица бе достатъчна, за да ме спечели. Въобще не знаех кой е Стефан Стефанов. Това първата му книга ли е, има ли други, това всъщност роман ли е, поезия ли е, автобиография ли е, какво е?

Шевицата на корицата ми каза достатъчно. Както и заглавието. Каквото и да се криеше в книгата, то със сигурност щеше да се преплита с българския фолклор – ясен знак, че нещо трудно може да се обърка. В моя ум всичко свързано с народната ни култура е възвишено. Не само заради това, че си е наше, а за това, че то идва от едни по-тежки и смутни времена и се синтезирало в себе си мъдростта на обикновения селяк. Оная простичка като бял ден истина и нагласа към живота, която прави бъдещето по-светло. Тя смалява ежедневните тревоги и ни отваря очите сутрин и ги затваря вечер, успокоявайки умовете ни. Тая истина е едновременно плодът и коренът на фолклора и това ѝ е най-голямата сила.

За Стефан Стефанов и в момента нищо не мога да ви кажа. А и не е нужно, защото всеки прочел „Орисия“ ще го възприеме по различен начин. И за сюжетите на разказите в книгата няма да влизам в детайли. Авторът си е свършил работата, ако успее да развълнува читателя. Мен ме развълнуваха много неща, които открих в „Орисия“. Не се сдържах и си драсках бележки и си подчертавах директно върху книгата (винаги го правя и то с най-чиста съвест). Не ме ли накарате да драскам по книгата ви, то книгата ви отива директно в кофата за боклук.

„Орисия“ бе орисана да избегне тази съдба, поради редица причини. Лекият изказ на автора така унася читателя, че не се усещаш как си преполовил този сборник. Образите са силни, отличителни, всеки от тях има специфична реч, диалозите са кратки, а думите падат точно на място. Героите казват каквото има да се казва – ни повече, ни по-малко. Те са събрали в себе си цялата наша човешка и българска същност и в действията и в думите си са едновременно дръзки и плахи.

В анонса на гърба на книгата пише, че тя е в духа на Хайтовите „Диви разкази“. Ще се позволя да не се съглася. При Стефанов не усетих света и духа на Хайтов. При Стефанов видях Талев. Особено в разказа „Грамада“. Почти съм убеден, че действието се развива в Македония. Слънцето печеше твърде жарко, за да не е в Македония.

Не знам как се пише ревю на книга, затова просто ще споделя с вас някои от любимите ми цитати от „Орисия“. Нека те да говорят вместо мен:

1. Думите ѝ са звънчетата, които пеят, захващат го за стъпалата, за кръста, за глезените и бедрата и го дърпат, влачат го по снега към Калина. Тези звънчета са ключ за всяка врата, пламъчета, от които бяга всеки мрак. Те звънтят като монети и този звън тегли всяко сърце и всеки иска да го чува още и още. Но не и Никола. […] с ламя ще се бори Никола за думата си. Ковал я е тая дума години наред, бил я е в бой, мил я е в сълзи и калил я е в кръв. Тя вече тежи повече от него самия и това е, ако ще земята и небето едно в друго ей сега да се ударят. Никога не е имал дом той, малко другари е имал и тях вече ги няма, невеста също няма, само едната дума има, та не я скършва Никола. – из „Живот за връщане“

2. То зависи от теб докъде искаш да отидеш. Чак тогава жената може да ти помогне или да те забави, ама не може да те върне! – „Богатството на богатия“

3. А и как се лъже някой, когото обичаш – все едно да загребеш два пъти от себе си и да го хвърлиш в дупката, от която няма връщане. Веднъж е грях, че лъжеш себе си, и втори път, че лъжеш някого, който те обича. – „Богатството на богатия“

4. Пуши лулата си дядо Петре, почуква с върха на тояжката по земята и току насочва заострения ѝ край към селото. „Който е посегнал на чуждото – мисли си старецът и мърда с палците на краката си, – накрая ще загуби и своето.“ – „Трите предсказания на дядо Петре“

5. И сякаш те виждат за първи път как животът тече като река, гледат я скрити зад грамадата или зад дуварите на дворовете си, но те не са в тази река и не знаят будни ли са, сънуват ли… – „Грамадата“

6. Защото всичко, дето е хубаво и работа върши, всичко, дето го има и ходи по земята, всичко това с любов е правено, Бориле! Омразата не ражда! – „Грамадата“

7. Кръвчицата на селото изтича в земята и в нея изчезва, сякаш да полее черното цвете на страха на тия хора, за да цъфне то пред очите им. – „Грамадата“

8. Смеят се, както никога не са се смели тези хора, защото толкова леко не им е било – толкова леко, колкото когато утре вече може да няма какво да тежи. – „Грамадата“

9. Откак се помня, навсякъде е имало бейове, каймаками и заптиета! Сега няма нито един! И това е добре за децата, Бориле! Бог им даде да видят какво е без господар! […] Аз затова съм тука! За тях! Да гълтат, колкото може, повече въздух като свободни хора, па дано се накърмят с него! – „Грамадата“

10. – Искаше справедливост и ред – казва тихо Борил. – Но нямаш да си платиш за тях. Те не струват пари. – „Грамадата“

11. На грешен човек прошката нищо не струва. „Грамадата“

12. Сега си ковете името и или хората ще го пеят в песните си, или децата ви ще го носят със срам това име. – „Грамадата“

13. Ако е тръгнала да съска змията, не можеш да я спреш. Само можеш да ѝ метнеш камък отгоре, по-голям. – „Слуга на слугите“

14. Ние имаме нива – казваше брат му. – Цялата ни нива е в бурени. Все по-малко плод вадим от нея. Ние имаме тая нива, а без нея нямаме нищо. Затова и ако трябва – цялата нива да се запали, само да я изчистим! – „Слуга на слугите“

Кога за последно четохте книга, в която главните герои носят имената – Калина, Райна, Борил, Страхил, Постол, Самуил, Върбан, Янкул, Рангел или Койна? Ако е било много отдавна, то „Орисия“ ви дава възможността да поправите грешката си.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.