За жените, пристрастяването към храната и Бог

0
113

„На единадесет години бях като оголен нерв. Струваше ми се, че самият факт, че заемам място на семейната маса от червено дърво, бе причината за омразата между родителите ми и насилието между тях. Те се замеряха с предмети, напускаха къщата, не се прибираха с часове или дни. Майка ми изглеждаше като рус вариант на София Лорен. Брат ми беше сякаш изваден от филм, а аз имах топчесто лице, мазна коса и глезени като топузи. Дори миришещият на мръсни чорапи Робърт Грейди не ме покани да танцуваме на завършването на шести клас!“

„Ако като възрастни продължаваме да вярваме, че болката ще ни убие, ние все още гледаме през очите на крехката личност, която някога сме били, и разчитаме на изключителната защита, която сме си били изработили: бягството. Пристрастяванията са начин да напуснем себе си, преди да ни напуснат, защото вярваме, че ако не се дистанцираме незабавно от чувствата си, болката ще ни убие.“

„Да имаш близко взаимоотношение с някого и да отказваш да капитулираш пред любовта, защото не искаш да се отдадеш на нещо, което накрая ще изгубиш. Това е да живееш в ада: да откажеш да обичаш, защото искаш играта да свърши по различен начин. Да мечтаеш живота да е различен, а не какъвто е. Това се нарича и напускане без да напуснеш. Умиране преди да си умрял. Сякаш част от сърцето ти толкова негодува срещу вероятността да се разбие от любов, че първо разбива самия теб. Има ли друго наименование за такъв тип поведение?“

„На втория ден всичко крайно ми дотегна. Мислех си: „Това вече го знам, това са елементарни неща. Не ми е мястото тук и нищо няма да получа“. Исках да си тръгна. После обаче осъзнах, че отегчението ми всъщност представляваше съпротива срещу вероятността да остана със себе си. Това прозрение ме съкруши. Внезапно видях, че същото състояние на досада изпълва целия ми живот. Пренебрежението, с което се отнасях към нещата, ме караше да гравитирам около едно разбиране за духовност, която е лесна, достъпна и приятна. То ме предпазваше от нещата, които не знам. В досадата няма загадъчност. Няма вълнение от откритието. Няма истински живот.“

„Когато видя за пръв път хората, които идват на моите семинари, сякаш виждам същите убеждения, изразени в отношението им към храната. Те като че вярват, че ако се самобичуват със строги диети, ще компенсират нещо в себе си, което не е наред по рождение, някаква тяхна покварена същност. Отслабването се превръща във въпросния Тест. Свалянето на килограми става тяхната религия. Те трябва да страдат, да се унижават и измъчват, трябва да се впускат в безкрайни диетични лишения, защото само така ще могат да се очистят, да се осветят и да се спасят.“

„Когато учиш хората да уважават тялото си и да се вслушват в него, най-трудно е да преодолееш убеждението им, че в тялото няма нищо, достойно за уважение. Те не могат да открият в него нищо читаво и незасегнато от поквара. Затова когато им кажа да се отпуснат и да се доверят на себе си, на тях им се струва, че им казвам да се хвърлят на зверовете. Сякаш ги оставям в лапите на една дива, освирепяла и пропаднала част от личността им.  Един ден просто приех, че може и да си живея до края на живота си изкривена.“

„По време на семинара осъзнах колко много усилия полагам да компенсирам това, което съм. Колко съм се мъчила да се преборя с това, което съм смятала за лошо. Разбирам, че няма човек, който да не е съвършен дълбоко в себе си – че всяко бебе се ражда с ненакърнен усет за това, кое е то. В нервната ми система обаче сякаш е вложен специфичен уклон: трябва да компенсирам това, което съм. Не мога да се вслушвам в импулсите си, защото ако те са мои (на тази, на която нещо не ѝ е наред), значи не са автентични, а покварени. Ето защо трябва да правя обратното на това, което искам, защото ако нещо ми е тежко и ме кара да страдам, то със сигурност е правилно. Трудността и страданието някак ще изчистят петното и ще възстановят низката ми същност. Толкова голяма част от копнежа ми да се „отрезвя“ идва от желанието ми да бъда добра. Сякаш на небето има някаква майка, която наблюдава какво правя и ми пише шестици за това, че всяка сутрин ставам да медитирам, че толкова много работя върху себе си, че продължавам усърдно години наред. Чувствам, че трябва да разбера колко от нещата, които правя, целят да изразя себе си и колко – да се „поправя“. Колко от действията ми са продиктувани от жизнерадост и колко целят да се сдобия с нещо, което не вярвам, че притежавам, за да стана някой, който не вярвам, че съм. Вече се уморих да преследвам нещо и все да не го стигам. Предавам се. Това звучи страшно. Напомня ми момента, когато се отказах от диетите. Почувствах се така, сякаш съм извършила светотатство, като обявих на света и на себе си, че мога да си вярвам. Този път се предавам по друг начин: изоставям опитите да изкупя вината си, че съм се родила. Сега обаче съм готова за това. Чувствам го до мозъка на костите си. Вече не вярвам, че има нещо, което не ми е наред. Нито пък че ако има, е възможно да го поправя.“

„Ние не целим да променим поведението ви, а да бъдем негови свидетели с достатъчно съзнателност, любопитство и деликатност. По този начин лъжите и отдавна взетите решения, от които произтича натрапливия импулс за хранене, трябва да излязат наяве и да изгубят силата си. Щом престанете да вярвате, че храненето едва ли не ще спаси живота ви в моменти, когато се чувствате изтощени, смазани или самотни, вие ще престанете да се тъпчете. Ако вярвате в себе си повече, отколкото в храната, ще престанете да я използвате така, сякаш е единственият ви шанс да запазите разсъдъка си. Когато видът на тялото ви престане да отговаря на вида на убежденията ви, килограмите ще започнат да се стопяват. Да, наистина е толкова лесно.“

„Когато без да си даваш сметка вярваш, че дълбоко в теб нещо не е наред, ти вярваш също, че трябва да го криеш, ако искаш да те обичат. Животът ти преминава в срам. Постоянно се мъчиш да компенсираш начина, по който изглеждаш, движиш се и се чувстваш. Взимането на решения е цяла агония, защото при положение че ти, човекът, взимащ решението, не си наред, как може да имаш доверие на собствените си решения? Тъй като се съмняваш във вътрешните си импулси, ти ставаш специалист в търсенето на утеха извън себе си. Ставаш майстор в намирането на експерти и програми, в борбата и усърдието да се променяш. Този процес обаче допълнително затвърждава първоначалното ти убеждение за себе си – че не може да се има доверие на нуждите и решенията ти и ако се оставиш сам на себе си, всичко ще излезе извън контрол.“

„Вие не сте някаква грешка. Не сте проблем, който трябва да се разреши. Няма да можете да разберете това обаче, докато не престанете да си удряте главата в стената на срама и унижението, да се третирате като затворник и да се заплашвате. Суфисткият поет Хафиз пише следното за птиците: „Как се научават да летят? Падат и докато падат, им се дават криле“.“

„Човек или иска да повярва в добрината и нежността, или не. Или иска да повярва, че е напълно разумно и нормално същество, или не. За да получим криле, трябва да сме готови да повярваме, че сме се родили на тази земя, за да изживеем нещо повече от безуспешните опити за сваляне на някакви петнайсет килограма в продължение на осемдесет години. Добрината и красотата могат да бъдат открити дори в нещо толкова прозаично, като храната, която слагаш в устата си на закуска. И то сега. След като направиш първата крачка и започнеш да се отнасяш към себе си с нежността и вниманието, които смяташ, че се полагат само на съвършените хора с тънка талия, няма как да не откриеш, че любовта всъщност никога не е напускала живота ти.“

„Ходила съм с години на психотерапия и съм практикувала най-различни видове медитация. Научих как да заобикалям раните от детството си и как да ги надживявам, как да изцелявам болката от малтретирането и как да влизам в контакт с тази част от мен, която не е била малтретирана. Щом обаче свършех с медитацията и се приземях от висините небесни, потъвах отново в ежедневието на моята личност. Сякаш между двете нямаше никаква връзка. Макар да обещаваха, че ефектът от медитирането трае и след като то приключи, при мен това не се получаваше. Достатъчен ми беше само един спор и трийсетте минути покой дневно биваха незабавно изместени от автоматичното ми, добре утвърдено състояние на духа: „Не вярвай на никой. Любовта причинява болка. Бог е лъжа. Ако не заграбя още на момента всичко, което мога, няма да остане нищо за мен“. Медитирането ме научи как да надмогна живота си, а аз исках да се науча да го живея.“

„Ние не се опитваме да конструираме себе си наново, сякаш някой ни е разглобил на съставните ни части. Напротив, ние самите разглобяваме това, което мислим, че сме. Ние се впускаме в чувствата си, не за да можем да обвиняваме родителите си, че не са ни наричали „слънчице“, не за да бием по възглавници и даваме израз на гнева си към всички, които не сме конфронтирали явно, а поради това, че неизживяните, неприети чувства силно ограничават способността ни да познаваме себе си. Докато възприемаме себе си като детето, което е било наранено от неосъзнатите си родители, никога няма да пораснем и да разберем кои сме всъщност. Ще търсим безпир родителя, който така и не е влязъл в ролята си и упорито ще пропускаме да забележим, че този, който го търси, отдавна вече не е дете.“

„Как може някой така светкавично да премине от яростни самообвинения към пълен покой? Битието стъпва на основа от кристална яснота. Тя е пропита със спокойствие – и именно това е причината, поради която самоизследването дава резултати. Когато се вживееш в собствената си версия на събитията, заприличваш на човек, който стои пред Ниагарския водопад със запушени уши и очи, убеден, че е вторачен в стена. Фактът, че си сляп за пиршеството, което се лее пред очите ти, и не можеш да чуеш звука на тоновете сгромолясваща се вода, не означава, че тях ги няма. Има нещо още по-невероятно от факта, че самообвинението се слива с покоя. Това е, че прекарваме по-голямата част от времето си на тази земя с вързани очи и запушени уши и наричаме това живот. Живеем едва-едва, съобразно щампата, която сами сме си създали, убедени, че няма какво повече да се очаква от живота. Проявяваме подозрение към всеки, който ни каже да отворим очи и да прогледнем за Ниагарския водопад. Възможно е нещо по-различно: да прозрем какво лежи зад тълкуванието ни на това, което виждаме. За целта се изисква задаване на въпроси, които повечето от нас не са смеели нито да зададат, нито дори да си представят. Имам предвид многобройните презумпции, които приемаме за Истина. Задаването на въпроси.

Когато се изследва, човек започва от чувството, което напира в него в момента, каквото и да е то – от желанието да изядеш цяла пица наведнъж, до импулса да се свиеш в леглото и да не излезеш от него през следващите петдесет години. Не трябва да презюмираш, че си наясно какъв ти е проблема и какво трябва да направиш. Въпросът е да развиеш любопитство към чувствата и усещанията си. Да се вслушваш в тялото си. Да престанеш да се отнасяш към себе си като началник, който командва наляво и надясно. Всяко изследване започва с желанието да узнаеш нещо, което ти е непознато. Ако мислиш, че вече знаеш какво не е наред и как трябва да се оправи, няма нужда да изследваш. Желанието да узнаеш нещо възбужда любопитството и предизвиква непредубеден интерес. То провокира тази част в човека, която не е сбор от стари убеждения, идеи, възприятия за себе си, субективни обяснения, идентификации. Това са устоите на човешкото същество, изпълнени с покой, яснота и състрадание – частта, олицетворена по-горе от Ниагарския водопад. Изследването е концентирано върху тялото; то не е умствен процес. Въпросът е да усетиш какво е да си в кожата си и да разполагаш със собствените си ръце и крака. Да забележиш чувствата и да установиш местоположението им. Чувство – локализация, чувство – локализация. Ако например сте тъжни, задайте си въпроса къде в тялото ви се намира това усещане. Може би забелязвате, че в гърдите ви е заседнала буца и веднага в съзнанието ви изплува мисълта, че „за другите може и да има любов, но не и за мен“. Проявете любопитство към тази мисъл. На каква възраст сте били, когато сте „научили“ това? Какви бяха вашите чувства, които никой не забеляза, усети или разбра по това време?“

„Според психолозите на развитието към четиригодишна възраст Гласът (съвест) вече е напълно изграден в повечето хора и играе ролята на морален компас, възпиращ нежеланото поведение. Вместо да се страхуваме от неодобрението на родителите си, ние започваме да се страхуваме от неодобрението на Гласа. Вместо да бъдем наказвани затова, че противоречим на майка си и баща си, ние се самонаказваме, защото сме дръзнали да повярваме, че животът ни може да бъде различен. Така започваме да избягваме риска и да се плашим от промяната.“

Откъсите са от книгата „Жените, храната, Бог“ на Джинийн Рот, издателство Изток-Запад.

За книгата

Ако отношенията ви с храната ви причиняват страдание – ядете твърде много или твърде малко, постоянно мислите за това, какво ядете, или пък се опитвате изобщо да не мислите за това, – има начин да бъдете свободни. Просто погледнете в чинията си. Всички отговори са там. Не бягайте. Вгледайте се. Защото когато отворим обятия за това, което най-силно се стараем да избегнем, ние влизаме в съприкосновение с тази част от себе си, която е ведра, енергична и жизнена. Тогава ще се докоснем до живота, за който копнеем от дъното на душата си.
След като в продължение на три десетилетия изследва, говори и пише за причините, в които се коренят натрапливите ни импулси за хранене и пристрастяването ни към него, Джинийн Рот добавя към постигнатото цяло ново измерение. Тя започва с основната си тема: начинът, по който се храните, е неразделно свързан с най-дълбоките ви убеждения за живота и убедително ни призовава да обърнем внимание на това, от което всъщност се нуждаем – нещо, което не се продава. Джинийн предлага седем основни насоки за храненето, съпътствани от успокояващи, практични съвети, които са помогнали на хиляди жени. Книгата разкрива начина, по който отношенията ни с храната могат да ни доведат до свободата и до това, което всъщност искаме най-силно: разбулването на мистерията, с която е обгърнато успешното сваляне на килограми и светлото присъствие, което мнозина наричат „Бог“.
Книгата е зашеметяващо пътешествие към постигането на дълбоко удовлетворяващи отношения с храната, тялото ви… и почти всичко останало. „Жените, храната, Бог“ е пътеводител към самия живот.

Джинийн Рот е писателка и учителка, чиято работа се фокусира върху използването на пристрастяването като път към вътрешната вселена.
Тя е автор на # 1 Ню Йорк таймс с бестселър си „Жените, храната и Бог“. Тя е публична личност и се появява в много национални телевизионни предавания, сред които: шоуто на Опра, 20/20, нощните новини на ЕнБиЕс Добо утро, Америка и други. Статии за Джинийн и нейната работа са се появявали в многобройни медийни изданиея, включително: Списанието на Опра, Космополитън, Време, Ел, Ню Йорк Таймс, Чикаго трибюн и др.
Тя е писала месечни колони в списание Good Housekeeping Magazine и Prevention Magazine. Към момента Джинийн е автор на девет книги.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY