За пристрастяването към храната и емоциите от миналото

Има много начини за бягство – да излезеш от вратата, да наемеш хеликоптер, да се разсееш от болката с най-различни средства: да мислиш за нещо друго, да обвиняваш майка си или някой друг, да се скараш с някого, да се сравняваш с другите, да мечтаеш за бъдещето, да си спомняш миналото и никога да не се въвличаш в нещо прекалено сериозно.

Да ядеш.

Да прекараш живота си в опити да сваляш килограми.

Да се предадеш изцяло на безкрайната борба с храната, така че никога да не ти се налага да се задълбаваш в смисъла на нещата или да търсиш отговори на въпроси от рода на това кой си ти и какви взаимоотношения би могъл да имаш без цялата тази драма с яденето.

Първата крачка към прекратяването на зависимостта от храненето е да останеш там, където си, с това, което чувстваш, виждаш или преживяваш. Макар на пръв поглед да изглежда, че всички искаме да сложим край на зависимостта си, на практика искаме да я задържим. И то съвсем не безоснователно.

Пристрастяванията дават на хората възможност да са заети с нещо друго, вместо да преживявят съкрушаването, съпътстващо някои болезнени събития. Например да гледаш как се разболяват децата ти или да продължаваш да живееш след смъртта на съпруга си. Например да се грижиш за родителите си, когато остареят, имат нужда от памперси и забравят как се казват. Маниите предоставят шанс за незабавно бягство от перспективата да се съкрушиш, сломиш и съсипеш. Те са като хеликоптер, който те отнася извън пустинята. Те създават един паралелен свят, една постоянно достъпна холограма от вълнения, страсти и спиращи дъха обрати. Те създават илюзията, че чувстваш, без да се налага да си уязвим. В театралната постановка на пристрастяванията човек е едновременно и звездата, и второстепенния актьор, и режисьорът, и продуцентът. Другите хора, дори и собствените му деца, играят само ролята на стенд-ин лица. Те са просто театрален реквизит. Когато си обезумял от желание да се натъпчеш така се концентрираш в това, да напълниш устата си с ядене, че си способен да оставиш детето си в колата (както направила една от участничките в семинара ми) и да го забравиш там. В пристрастяването има безумие, да; но то пък отнема част от безумието на живота. Това важи с особена сила днес, когато сме на ръба на самоунищожението. Ако искаш от някой да не хуква в бяг – т.е. да е буден и трезв, без да се дрогира с храна, алкохол, работа, секс, пари, пак работа, наркотици, слава или отрицание (на кризата, в която се намираме) – често изглежда, че искаш прекалено много.

Преди си мислех (добре де, понякога още го правя), че колкото по-малко се разкривам, толкова по-малко ще ме боли, ако загубя всичко – ако умират хора, които обичам; ако всичко се разпада. Понякога собственоръчно си организирам сърцераздирателна драма. Мислено си пожелавам съпругът ми Мат да умре и най-после да се приключи с този въпрос. В най-регресивните си моменти (т.е. когато гледам през очите на дете) се разкъсвам между страха от трагедията и копнежа по нея, между тревогата, че Мат ще умре (която ме изпълва всеки път, щом той излезе през вратата) и самовнушението, че ако това стане, на мен най-после ще ми олекне.

Това е начинът на мислене, който прерасна в пристрастяването ми към храната отпреди трийсет години. Бях убедена (независимо, че бе подсъзнателно), че не мога да се справя, не мога да търпя, не съм достатъчно дебелокожа и емоционално стабилна, за да издържа това, което предстои, без да се пръсна на парчета. Това е друг начин да се каже, че с помощта на пристрастяването нареждаме живота си така, че да не ни се налага да се справяме с трудната част – а именно с това, което се случва между двегодишна възраст и смъртта. Разбирам, че животът не се състои единствено от трудности и че има хора (като например съпругът ми Мат и още един-двама), които не гледат на него по този начин.

Хората обаче, за които храненето е натраплив импулс, не биха имали такъв импулс, ако вярваха, че без него животът е поносим. Въпросът е, че това, което ни се струва нетърпимо, не е в настоящия момент; болката, която се стремим да избегнем е в нашето минало. Ние живеем на заден ход.

Откъсът е от книгата „Жените, храната, Бог“ на Джинийн Рот, издателство Изток-Запад.

За книгата

Ако отношенията ви с храната ви причиняват страдание – ядете твърде много или твърде малко, постоянно мислите за това, какво ядете, или пък се опитвате изобщо да не мислите за това, – има начин да бъдете свободни. Просто погледнете в чинията си. Всички отговори са там. Не бягайте. Вгледайте се. Защото когато отворим обятия за това, което най-силно се стараем да избегнем, ние влизаме в съприкосновение с тази част от себе си, която е ведра, енергична и жизнена. Тогава ще се докоснем до живота, за който копнеем от дъното на душата си.
След като в продължение на три десетилетия изследва, говори и пише за причините, в които се коренят натрапливите ни импулси за хранене и пристрастяването ни към него, Джинийн Рот добавя към постигнатото цяло ново измерение. Тя започва с основната си тема: начинът, по който се храните, е неразделно свързан с най-дълбоките ви убеждения за живота и убедително ни призовава да обърнем внимание на това, от което всъщност се нуждаем – нещо, което не се продава. Джинийн предлага седем основни насоки за храненето, съпътствани от успокояващи, практични съвети, които са помогнали на хиляди жени. Книгата разкрива начина, по който отношенията ни с храната могат да ни доведат до свободата и до това, което всъщност искаме най-силно: разбулването на мистерията, с която е обгърнато успешното сваляне на килограми и светлото присъствие, което мнозина наричат „Бог“.
Книгата е зашеметяващо пътешествие към постигането на дълбоко удовлетворяващи отношения с храната, тялото ви… и почти всичко останало. „Жените, храната, Бог“ е пътеводител към самия живот.

Джинийн Рот е писателка и учителка, чиято работа се фокусира върху използването на пристрастяването като път към вътрешната вселена.
Тя е автор на # 1 Ню Йорк таймс с бестселър си „Жените, храната и Бог“. Тя е публична личност и се появява в много национални телевизионни предавания, сред които: шоуто на Опра, 20/20, нощните новини на ЕнБиЕс Добо утро, Америка и други. Статии за Джинийн и нейната работа са се появявали в многобройни медийни изданиея, включително: Списанието на Опра, Космополитън, Време, Ел, Ню Йорк Таймс, Чикаго трибюн и др.
Тя е писала месечни колони в списание Good Housekeeping Magazine и Prevention Magazine. Към момента Джинийн е автор на девет книги.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY