Любов, приятелство и книги по Коледа. Усмихнете се!

0
71

В духа на насъбралите се празнични дни ви предлагаме откъс от романтичната и забавна книга „Малката книжарничка край Сена” (ИК „Сиела“) от британската авторка Ребека Рейзин:

ТиДжей се приближи, дърпайки реверите на омачкания си костюм.

– Всички вече са седнали, има и в другите стаи, така че мисля, че е време да започваме.

Луис кимна и аз го прегърнах бързо.

– Успех! Най-добре да потърся къде да застана.

ТиДжей взе микрофона, очите му обходиха стаята и той облиза притеснено устните си.

– Добре дошли в „Имало едно време“. – Гласът му леко потрепваше. – За нас е удоволствие, че Луис Дьолакроа прие да участва в първото от авторските четения, които ще организираме в книжарницата. Днес той е при нас, за да прочете първата глава от книгата, върху коя то работи в момента. Дами и господа, моля да посрещнете Луис.

Последваха бурни ръкопляскания, когато Луис взе микрофона и кимна към публиката.

– Благодаря, че ме поканихте тук. Никога досега не съм участвал в четене, защото обикновено съм скован от страх, че думите ми нямат никакво значение, че написаното от мен не е както трябва, че ще видя това отразено в очите на хората и никога вече няма да мога да пиша. – Няколко човека сред публиката се разсмяха, но бързо им изшъткаха, обаче Луис се усмихна. – Драматично, да, но това е конфликтът, пред който съм изправен всеки път, когато завърша книга. Но тази история е различна. Тя е истинска, тя е сърцето ми върху белия лист и страхът от провал при нея изчезна. Надявам се да ви хареса.

Като се изключи пукането на огъня, в стаята настъпи пълна тишина и всички погледи се приковаха в Луис, който започна да чете. Историята започваше с един мъж, който сескита из улиците на Париж, миризмите, звуците и усещането, че е сам в целия свят, толкова сам, че понякога има чувството, че животът го подминава. Влюбил се в погрешното момиче и тя си отишла, а той изпитваше някаква вина за събитията, предшестващи случилото се.

Сърцето ми заби лудо. Луис описваше собствения си живот. По някакъв начин знаех, че за него това ще е един съвсем различен роман. Че щом като веднъж се справеше с миналото на страниците на книгата, самият той щеше да се промени.

Той продължи да чете за един трагичен инцидент, скрито в чантата ѝ писмо, с което се слага край на връзката. Изправяне лице в лице с любовника ѝ в мрачната болнична стая. Докато поема последния си дъх, на устата ѝ е името на любовника, а не неговото. И в този момент той разбрал, че тя е съсипала живота му. Нейната смърт, неговата скръб и само той, останал сам да събира счупените парчета. Безкрайни дни и дълги нощи, през които лекувал разбитото си сърце, знаейки, че никога няма да оздравее. И въпреки че му причинила всичко това, тя му липсвала, защото по-рано я обичал с цялата си същност.

Докато един ден в една книжарница срещнал момиче. И усетил лек трепет, сякаш можел отново да обича. Тя не забелязвала съществуването му. Ходел в същата книжарница години наред. А идеята, че тя не знае, че това е негова тайна, му давала надежда. Достатъчно било да ѝ се възхищава отдалече.

Когато разбрах кого има предвид, на лицето ми се появи широка усмивка. Било е пред очите ми през цялото време. Но вече било дошло времето да ѝ разкрие чувствата си, каза той. Тя обичала думите, затова ѝ написал книга.

Бутнах ТиДжей, който стоеше до мен, и посочих с глава към Осеан, чиито страни се бяха зачервили. Усмихнах се широко, като си помислих за Луис, който всяка сутрин се качвал на горния етаж, за да пише. Дали е било само за да зърне Осеан, докато минавал? Когато в онази вечер се бяхме срещнали на моста, те си бяха хвърляли възхитени погледи един на друг.

Затворих очи и си пожелах двамата да намерят щастието заедно. Осеан да не си губи времето с други г-н Перфектен за момента, а Луис да излезе от сянката на миналото си и да пристъпи в светлината на новата любов. Може би това щеше да е единствената му книга, която ще има щастлив край. Едва не изпищях при тази мисъл. Звънчето звънна и аз потреперих – задачата да го изключа беше моя. Изрекох „съжалявам“ само с устни към Луис и се втурнах зад щанда да спра звъненето му.

И той се появи. Самият човек планина, с покрити със сняг рамене, очите му пълни с безпокойство. Сърцето ми заби така лудо, че си помислих, че може да припадна. Когато погледите ни се срещнаха, всичко около мен избледня. Лицето му бе набраздено от тревоги, челюстта му стисната напрегнато.

– Ридж.

Исках да изтичам към него, но се накарах да остана на място. Беше минало прекалено много време и не бях сигурна какво да правя. Все още бях наранена заради несъстояли се телефонни разговори и неспазени обещания.

– Натоварено е – каза тихо той, посочвайки към хората.

– Малко. – Можеше да се обади, да ме предупреди, че идва. Но както винаги, той беше затворил телефона и ме бе оставил да чакам. Прекарвах живота си в чакане. Исках да чуя Луис, докато чете, но не можех да не си помисля, че ще възприема всичко по-добре, четейки мастиленочерните думи, когато издадат книгата. Или може би това беше просто извинение.

– И така? – изрекох аз.

– Съжалявам – каза Ридж, свъсвайки вежди, и направи крачка към мен. – Когато каза, че не си сигурна какви са чувствата ти, разбрах как изборите, които правя, се отразяват на нас двамата. Не искам да изоставя кариерата си, но не искам да загубя и теб – прошепна той.

– Да излезем навън. – Грабнах шала и палтото си и отворих вратата, следвана от Ридж.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY