Каква е сделката на живота ти?

0
169

Любимият ни швед Фредрик Бакман се завръща с нова затрогваща, този път коледна история в новелата „Сделката на живота ти“ (ИК „Сиела“).

Броени дни преди Коледа ви предлагаме откъс от книгата, която излезе преди по-малко от седмица:

Здрасти. Баща ти е. Скоро ще се събудиш, днес е сутринта на Бъдни вечер в Хелсингбори, а аз убих човек. Приказките не започват така, знам. Но отнех живот. Ще се промени ли нещо, ако ти кажа чий?

Може би не. Повечето от нас искат да вярват, че всяко сърце, което спре да бие, липсва еднакво силно. Ако ни зададат въпроса „всички животи ли имат еднаква стойност?“, повечето от нас убедено ще отговорят „да!“. Но само докато някой не посочи човек, когото обичаме, и не попита: „Ами този живот?“.

Тогава? Има ли значение дали съм убил добър човек? Обичан човек? Със стойностен живот?

Има ли значение, ако е било дете?

Тя беше на пет. Срещнах я преди седмица. В стаята с телевизор в болницата имаше малък червен стол, бе неин. В началото не беше червен, но тя видя, че му се иска да бъде. Нужни бяха двайсет и две кутии пастели, но това нямаше значение, тя можеше да си го позволи. Тук всички ѝ даваха пастели. Сякаш можеше да пребоядиса болестта, да оцвети спринцовките и лекарствата така, че те да изчезнат. Разбира се, знаеше, че това няма да стане, тя бе умно хлапе, но се преструваше заради тях. Така че през деня рисуваше върху хартия, за да зарадва възрастните. А нощем оцветяваше стола. Защото той толкова много искаше да бъде червен.

Имаше плюшена играчка, заек. Наричаше го „Айо“. Когато се учеше да говори, възрастните мислеха, че му казва „Айо“, защото не може да произнесе „Зайо“. Но тя го наричаше Айо, защото той така се казваше. Това не би трябвало да е толкова трудно за схващане всъщност, дори за възрастните. Понякога Айо се плашеше и тогава тя го слагаше на червения стол. Може и да не е медицински доказано, че те е по-малко страх, ако седиш на червен стол, но Айо не знаеше това.

Момиченцето седеше на пода до него, галеше го по лапата и му разказваше приказки. Една вечер стоях скрит зад един ъгъл в коридора и я чух да казва: „Скоро ще умра, Айо. Всички хора ще умрат, само че повечето ще умрат след сто години, а аз може би ще умра още утре“. После добави, шепнейки: „Надявам се да не е утре“.

След това ненадейно вдигна глава и се огледа изплашено, сякаш бе чула стъпки в коридора. Вдигна бързо Айо и пожела лека нощ на червения стол. „Тя е! Идва!“, прошепна момичето и се затича към стаята си, където се скри под одеялото до майка си.

Аз също побягнах. Бягал съм цял живот. Защото по болничните коридори всяка нощ минава една жена, облечена с дебел, сив плетен пуловер. Носи папка. Вътре са записани имената на всички ни.

Корица и илюстрация – Дамян Дамянов

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY