Как да се самопобутваме – от малки стъпки към големи промени

NEW YORK, NY - NOVEMBER 08: Amy Cuddy speaks onstage during Cosmopolitan Magazine's Fun Fearless Life Conference powered by WME Live at The David Koch Theatre at Lincoln Center on November 8, 2014 in New York City. (Photo by Craig Barritt/Getty Images for Cosmopolitan Magazine and WME Live)

В известен смисъл простото изправяне на позата ни е перфектната малка стъпка. Но как да сме сигурни, че ефектът ще е траен? Хората често ми задават този въпрос. В него има уловка, защото, ако държахме обектите на изследване сами в лабораториите ни, без да имат какво да правят или с кого да си общуват, съм убедена, че евентуалните позитивни ефекти от заеманите силни пози бързо ще се изгубят. За да могат ефектите да се задържат, те се нуждаят от възможности да се вкоренят, да се разраснат и укрепнат. Те трябва да бъдат подсилени. Ето как става това:

Първо, самото ни поведение подсилва поведението ни – по множество начини.

Както споменах по-рано, ние често извличаме своето отношение от поведението си, вместо обратното – поведението да е основано на отношението ни. Тази идея е сходна със солидно подкрепената хипотеза на Уилям Джеймс, че придобиваме чувствата си чрез израженията си.

Когато веднъж се видим да правим нещо със смелост и компетентност, можем да си спомним това усещане следващия път, когато се сблъскаме с подобно предизвикателство, което да ни улесни да се справим добре втория, третия път и т.н. Усещанията ни за контрол и ефективност се усилват, нараства чувството, че заслужаваме, и се подобрява способността ни да присъстваме в момента, вместо да се тревожим за него. Започваме да се отдалечаваме от това да приписваме добрите резултати на външни причини (например на късмета или чуждата помощ) и да се придвижваме към това да ги приписваме на вътрешни причини (например упоритост, интелигентност).

Когато използваме невербални интервенции, като например дълбокото дишане, усмивката, изправената стойка и силните пози, не се разсейваме с объркващи самооценки за това колко добре или зле се справяме – заради този „вечно пресмятащ, самооценяващ се, кипящ котел, пълен с мисли, прогнози, тревоги, преценки и непрестанни метапреживявания относно самото преживяване“, както го описва Мария Попова (вж. Глава 1). Вместо това присъстваме и се справяме по най-добрия начин в момента. Забелязваме представянето си по-късно след интервенцията, при здравословни размишления (за разлика от нездравото циклене). Силните пози постепенно могат да променят фокусната ни точка, което с времето води до големи промени в поведението. Това може да окаже каскаден ефект върху други промени, които подсилват и надграждат първоначалната.

А физиологичните промени – като например хормоналните, придружаващи силните пози – подсилват и поведенията, които вървят с тях. Например кортизолът ни бележи пик, когато сме разтревожени, което ни кара да действаме така, сякаш сме заплашени, което само ще подсили тревожността ни следващия път, когато се сблъскаме с подобно предизвикателство. Но когато тестостеронът ни е висок, е по-вероятно да спечелим, което още повече вдига тестостерона ни.

Побутването на ума чрез тялото избягва ключовите психологически пречки, характерни за интервенциите, осъществявани от ума за ума, като например вербалните утвърждения на собствените сили (т.е. да си повтаряте „Аз съм уверен!“). Защо тези подходи често се провалят? Защото искат от вас да си казвате нещо, в което не вярвате, поне не и в момента. Докато се гърчите в съмнения за себе си, определено няма да повярвате в собствения си глас, който ви казва, че погрешно се съмнявате в себе си (дори и ако наистина е погрешно да се съмнявате). Общите себеутвърждения могат да се превърнат в упражнения по самоосъждане, особено ако вече сте стресирани и сте твърде чувствителни към преценката на околните, и в крайна сметка да подсилят недоверието ви в себе си. Подходите за влияние върху ума чрез тялото разчитат на тялото, което има по-примитивна и директна връзка с ума, да ви каже, че сте уверени, избягвайки по този начин въпросните психологически препъникамъни.

Вторият начин, по който самопобутването оказва траен ефект, е чрез подсилването на поведението ни от страна на други хора.

Невербалото изразяване не се заключава само в това, че един „говори“, а друг го „слуша“. Това е двупосочен разговор, тъй като изразяването на единия човек подтиква другия към отговор. Тези взаимодействия подсилват впечатленията, които добиваме едни от други и от самите себе си, като по този начин влияят върху това как ще се държим не само в непосредствения разговор, но и следващия път, когато попаднем в подобна ситуация.

При един от най-прочутите психологически експерименти, провеждани някога, на учителите в едно начално училище в Калифорния им било казано в началото на учебната година, че въз основа на резултатите от проведен тест, експерти са определили, че конкретен набор от учениците им ще преживеят голям скок в обучението си през въпросната година. На учителите били дадени имената на тези ученици. Но те не знаели, че дадената им информация е фалшива: въпреки че учениците наистина попълнили тест, част от тях били произволно разпределени в положението на бързо напредващи, но реално не се различавали от учениците, които били произволно разпределени в контролното положение. (Забележете, че този експеримент бил проведен през 60-те години на XX в. и въпреки че отговарял на тогавашните стандарти, не би отговорил на изискванията на днешните етични стандарти относно изследванията върху хора. Така че не се тревожете – вашите деца няма да бъдат подложени на такъв тип проучвания.)

Какво смятате, че се е случило? Ако ви бяха казали, че едно от децата ви ще преживее сериозен скок в интелектуалното си развитие, щяхте ли да се отнасяте с него по различен начин? А със служител? С приятел?

Е, случило се следното: учителите се държали с „бързо напредващите“ по начини, които улеснявали по-бързото интелектуално развитие. Давали им думата по-често, отвръщали им по по-окуражаващи, утвърждаващи начини, давали им повече възможности да учат и т.н. В резултат в края на годината „бързо напредващите“ показали по-високи резултати в сравнение с децата в контролно положение на същия тест, при който реално не се различавали от тях в началото на годината. Ето как работят самоизпълняващите се пророчества: имаме определени очаквания относно това какъв е някой и как е вероятно да се държи, после се държим с него по начин, който вероятно ще насърчи този тип поведение, потвърждавайки първоначалните ни очаквания… и т.н.

В едно прочуто изследване от 1974 г. психолози от Принстън представили два експеримента относно самоутвърждаващата се сила на езика на тялото. Изследователите искали да разберат дали белите служители, отговарящи за приема в колежите, несъзнателно не възприемат студени, неангажирани и обезкуражаващи пози на тялото (например телата им да не са ориентирани към кандидатите, да скръстват ръце, да не кимат с глава), когато интервюират чернокожи кандидати, и ако това е така, как тези пози се отразяват върху представянето на кандидатите на интервюто. При първия експеримент бели служители били разпределени на случаен принцип да интервюират или чернокожи, или бели кандидати. И наистина, когато интервюирали чернокожи кандидати, белите интервюиращи използвали студен, неангажиран език на тялото и смятали, че чернокожите кандидати са се справили по-зле на интервютата от белите. При втория експеримент обучени бели специалисти по подбор били разделени в две групи и били инструктирани да използват или студен, неангажиран език на тялото, или топъл и ангажиран. После те били разпределени на случаен принцип да интервюират или чернокожи, или бели кандидати. Чернокожите се справили също толкова добре като белите, когато интервюиращите демонстрирали топъл, ангажиран език на тялото. А кандидатите и от двете раси се представили еднакво зле, когато интервюиращите се държали студено и незаинтересовано.

Нещо повече – и в двата случая езикът на тялото на кандидатите отговарял на този на интервюиращите; те несъзнателно имитирали това, което интервюиращите правели – нещо, което обикновено всички правим в социална среда. Накратко, езикът на тялото ни, който често се основава на предразсъдъци, определя езика на тялото на хората, с които си взаимодействаме. Ако очакваме от другите да се представят зле, възприемаме език на тялото, които е отблъскващ и обезсърчаващ. Естествено, хората схващат намека и се представят така, както се очаква от тях – зле. Как някой би могъл да се справи блестящо на интервю при такива обстоятелства?

Когато езикът на тялото ни е уверен и отворен, другите хора отвръщат със същото, като несъзнателно подсилват не само своето усещане за нас, а и нашето за себе си.

Откъсът е от книгата „Присъствието“ от Ейми Къди, издателство Литус.

Повече за езика на тялото можете да прочетете в статията „Да изразиш автентичното си най-добро Аз“ в Trio.bg, както и в лекцията на Ейми Къди пред Тед.

 

За книгата „Присъствието“

Случвало ли ви се е да преминете през изнервящо предизвикателство и незабавно да ви се прииска да можете да се върнете и да се поправите? Може би след интервю за работа, публична изява или труден разговор?
Именно моментите, които изискват от нас да бъдем себе си и да владеем ситуацията, могат да ни накарат да се почувстваме несигурни и безпомощни. Твърде често посрещаме най-големите трудности в живота си с ужас, преминаваме през тях с тревога и си тръгваме със съжаление.
Ако почерпим от личната си сила, можем да постигнем истинско присъствие – състояние, в което спираме да се тревожим какво впечатление оставяме у околните, а се концентрираме върху впечатлението, което правим на самите себе си. За да е убедително присъствието ни, трябва да бъдем своето най-добро аз, миг след миг, като коригираме езика на тялото си, поведението и настройката на ума си.
Социалният психолог Ейми Къди е вдъхновила десетки милиони зрители по цял свят с лекцията си в TED относно „силните“ пози. Сега тя описва въздействието, което тялото оказва върху ума, и ни учи как да използваме някои прости техники, за да се освободим от страховете си. Само ако сме изцяло потопени в момента, можем да отдадем цялото си внимание, да се представим в най-добрата си светлина и да накараме околните да повярват в нашата искреност. Това, оказва се, е по-важно от всичко: от цялата ни компетентност, интелигентност или професионализъм. Едва след като сме спечелили доверието им, хората са склонни да отворят сърцата си и да ни дадат шанс. Ето защо всичко започва (и свършва) с присъствието.

 

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY