Да изразиш автентичното си най-добро Аз

Да открием и да повярваме в най-доброто си автентично Аз може да ни помогне да преодолеем заплахи, които иначе биха ни спъвали в моменти на големи предизвикателства. Но самò по себе си то все пак не е достатъчно, за да ни направи присъстващи по време на тези предизвикателства. След като откриете вашето автентично най-добро Аз, трябва да откриете и начин да го изразявате.

Марико, млада японка, която работела за голяма компания, се подготвяла да изнесе беседа на конференция, спонсорирана от ООН. Тя се описа така: „[Бях] много стресирана и сърцето ми биеше много силно, което беше необичайно за мен“, след което обясни, че обикновено се чувства доста уверена. Предположила, че трябва да упражнява речта си по-усърдно. Затова се упражнявала. И се упражнявала, упражнявала, упражнявала. Но това не облекчило пристъпа ѝ на тревожност. Отчаяна, тя се обърнала към доверен съветник, който ѝ казал:

– Защо продължаваш да се подготвяш за тази презентация? Би трябвало да знаеш, че най-важното нещо в нея е твоето присъствие.

Тя осъзнала, че е прекалила с подготовката, която не само вече не ѝ помагала, а и отклонявала психологическите ѝ ресурси от това да присъства.

– Осъзнах, че съм се подготвяла напразно – каза тя. – И осъзнах, че това, как да бъда тази, която съм, е най-силното послание към другите и към мен самата.

За да присъстваш, не е достатъчно да знаеш кой си и да изразяваш себе си пред околните; трябва да доразвиеш това. През 1992 г. психологът Уилям Кан изучавал психологическото присъствие на работното място и идентифицирал четири критични аспекта: човек трябва да бъде внимателен, свързан с околните, интегриран и фокусиран.

„Тези аспекти, взети заедно, дефинират какво означава да си жив, да си тук в пълния смисъл на думата и да си достъпен в служебната си роля – пише той. – Резултатът е лична достъпност до работата (в смисъл на принос чрез идеи и усилия), до другите (да си отворен и съпричастен) и до личното ти израстване (в смисъл на растеж и научаване). Подобно присъствие се проявява чрез персонално ангажирано поведение.“ Както казва той:

Да вземем например една мениджърка по проектите в архитектурна фирма, която работела с чертожник. Мениджърката по проектите забелязала, че чертожникът се затруднявал с нещо, което изглеждало като сравнително проста част от чертежа. Крайният срок наближавал бързо и тя отишла да поговори с чертожника. Докато правела това, осъзнала, че силно стиска пръстите си, което било признак за раздразнението и отчаянието ѝ не само заради чертожника, а и заради трудния краен срок и вицепрезидента, който го бил определил. Тя попитала чертожника за работата му и чула как той свързвал затрудненията и отчаянието си с неща, които възприемал като липса на информация относно задачата му. Тя му задала допълнителни въпроси, за да си изясни какво чувства той, пуснала шега, за да го успокои, която се отнасяла до липсата на информация по цялата верига (причинена от клиента и вицепрезидента), отбелязала, че той е прав донякъде, но че притежава релевантни данни, които е пропуснал, подсказала му начин за решаване на проблема и му дала обратна информация за напредъка му дотук. През целия разговор била спокойна, директна и загрижена.

Когато действате от позицията на автентичното си най-добро Аз, това ви се отплаща, а организациите могат да играят решаваща роля в предоставянето на възможност на служителите си да правят точно това. В проучване, проведено от професорите Дан Кейбъл, Франческа Джино и Брадли Статс, участниците били насърчавани да се захванат с поредица от работни задачи, мислейки за индивидуалността си (например като опишат случай, в който са действали така, сякаш са родени за тази задача, и после да сътворят свое лично лого). Когато направили това, те почувствали по-ясно, че могат да бъдат „такива, каквито са наистина“. В резултат получили по-голямо удовлетворение от задачите, освен това действали по-ефективно и направили по-малко грешки. Някои организации социализират новите служители, като се фокусират върху идентичността и нуждите на групата, като се провалят в признаването на индивидуалните такива. Те може дори да обезкуражават служителите да изразяват истинската си идентичност. Тези проучвания ни казват, че когато хората привнесат уникалните си качества в работата си, те са по-щастливи и се справят по-добре.

Ползата от това да се чувстваме искрено ангажирани с дадена ситуация е налице дори и отвъд западните индивидуалистични култури. В паралелно изследване, проведено от Кейбъл и колегите му в индийски кол център, всички нови служители преминали през полудневно обучение. Някои от тях посетили сесиите, които наблягали върху автентичното най-добро Аз на ново­постъпилите – помолили ги да помислят и да пишат за бъдещия си уникален принос към работата, а после прекарали 15 минути, споделяйки отговорите си с останалата част от групата. След това им дали пухкави суичъри и значки със собствените им имена. Обучението на останалите служители наблегнало върху гордостта, която щели да изпитват от присъединяването си към новата компания – било им разказано за културата в компанията, помолили ги да помислят и да пишат за това с кои страни на компанията ще се гордеят най-много, а после в продължение на 15 минути споделяли отговорите си с останалите в групата. После им дали пухкави суичъри и значки с името на компанията. Третата група била контролна и преминала през обичайното основно въвеждане.

Служителите, които били насърчени да изразят и ангажират автентичното си най-добро Аз, се справяли по-добре с работата си от служителите в другите две групи, както си проличало от рейтинга на удовлетворение на клиентите, и останали на работните си места по-дълго време, което е проблем в индустрия с толкова голямо текучество. Доближаваме се до солидна, функционална дефиниция на това, какво представлява присъствието и как работи в реалния свят. Като откриваме, приемаме, изразяваме и после ангажираме автентичното си най-добро Аз, особено ако направим това точно преди най-сериозните си изпитания, ние намаляваме тревожността си по отношение на социалното отхвърляне и увеличаваме отвореността си към другите. А това ни позволява да присъстваме пълнокръвно.

Относно лицето

Ако трябваше да проведете експеримент, за да проверите директно хипотезата на Джеймс, че телесните действия пораждат емоции, откъде щяхте да започнете? Лицето изглежда като добро начало, но кои точно лицеви изражения са подходящи? Кои емоции? За да създадете удачен тест за това как тялото влияе върху ума, трябва да накарате някого да направи лицева гримаса, без да я асоциира с емоцията, която тя обозначава. Това е трудна задача.

През 1974 г. психологът Джеймс Леърд публикувал резултатите от проучване, което направил, за да провери дали физически експресивното поведение може да породи емоционално преживяване – или, да го кажем по-ясно, дали мръщенето ни прави ядосани, а усмивката – радостни.

Леърд знаел, че ако сподели с участниците целта на експеримента, това може да повлияе на отговорите им, затова измислил хитрост, за да ги заблуди. Първо казал на участниците (мъже, студенти предпоследна година), че целта на експеримента е само да се проучи „активността на лицевите мускули при различни условия“. После прикрепил електроди към различни точки на лицето им и ги свързал със странно изглеждаща машинария, която практически не правела нищо.

За да породи гневно изражение, той леко докосвал електродите между веждите им и казвал:

– Сега искам да свиеш тези мускули.

Докосвал също и електродите от двете страни на челюстта и молел участниците да свият и тези мускули, може би като стиснат зъби. За щастливо изражение молел участниците да свият мускулите в ъгълчетата на устата. Докато участниците задържали това изражение, той ги молел да опишат емоциите си. Леърд им казал, че се нуждае от тези описания, за да избегне възможните грешки, защото емоциите могат да породят нежелани промени в активността на лицевите мускули – още едно подвеждане, което да ги заблуди.

Даже след като изключил всички участници, които заподозрели какво става, Леърд установил, че изследваните са се чувствали гневни, когато са си придавали гневно изражение, и щастливи, когато са си придавали щастливо. Един участник дори му казал:

– Когато бях стиснал челюсти и сбърчил вежди, се опитах да не се чувствам гневен, но това просто вървеше с изражението. Не бях в гневно настроение, но открих, че мислите ми се въртят около неща, които ме ядосват, което е малко глупаво, предполагам. Знаех, че участвам в експеримент и че нямам причина да се чувствам така, но просто изгубих контрол.

В прочута публикация от 1988 г. Фриц Щрак, Ленърд Мартин и Сабине Степер отишли още по-далеч, описвайки резултатите от проучване, проверяващо това, което дотогава вече било известно като хипотеза за лицевата обратна връзка. Без да обясняват защо, те инструктирали участниците да държат химикалка в устата си по начин, задействащ мускулите, които обикновено се асоциират с усмивката. Други произволно избрани участници били помолени да държат химикалка в устата си по начин, който възпрепятствал мускулите, отговорни за усмивката. На всички участници им били дадени комикси за четене. Хората, които били на практика усмихнати, намерили комиксите за много по-забавни, отколкото онези, които не можели да се усмихнат. Това откритие е повторено и в Япония и Гана и е обогатено с помощта на различни методи и анализи на различни резултати. Например при други експерименти хората, чиито мускули били принуждавани да се усмихват, показвали по-малко расови предразсъдъци.

Както открили учените в следващите десетилетия, лицевата обратна връзка не се ограничава до усмивките и доброто настроение – тя също така задейства и негативни емоции. В проучване, проведено от японски екип, когато експериментаторите капели вода върху бузите на участниците близо до слъзните канали, тези участници се почувствали много по-тъжни от онези, които били произволно избрани за възпроизвеждане на състояние, което не включвало плач. В други проучвания изследователите принуждавали участниците да смръщят вежди – или като залепяли ластични лепенки на лицата им, или като просто ги молели „да съберат веждите си“, – което ги накарало да споделят, че изпитват чувства като тъга, гняв и отвращение.

По същия начин, както пресъздаването на определени изражения поражда съответните им емоции, възпрепятстването на тези изражения може да блокира емоциите – откритие, което е впрегнато в работа при лечението на депресии чрез използване на… невероятно, но ботокс. Когато се смръщим, се активират опре­делени мускули на челото, които Дарвин наричал мускули на скръбта. Ботоксът (ботулинов токсин A) временно парализира тези мускули, като по този начин намалява бръчките на челото и между веждите. Тази временна парализа също така намалява и обратната връзка от инжектираните мускули към мозъка.

Първоначалните доказателства, че инжекциите с ботокс могат да влияят върху емоциите, дойдоха от едно проучване от 2009 г., което сравняваше степента на депресия при жени, на които е инжектиран ботокс в челото, с тази при жени, претърпели други козметични процедури, в период от една седмица до 3 месеца преди изследването. Тези, на които бил инжектиран ботулинов токсин A, показали много по-ниски резултати от другата група по показатели като раздразнителност, депресия и тревожност. (Нямало налични данни от преди процедурите.) И това – при почти никаква значима разлика между двете групи по отношение на представата им за собствената им привлекателност. Резултатите са убедителни, но малко трудни за интерпретиране, като се има предвид, че изследователите не са подложили произволни жени на процедурата и че не са събрали данни отпреди процедурата за това в каква степен тези жени изпитвали чувства като раздразнителност, депресия и тревожност.

Друга група учени провели произволен контролиран опит сред мъже и жени с неподдаваща се на лечение депресия. В челата на половината от участниците бил инжектиран ботокс, а на другата половина – плацебо. Шест седмици по-късно участниците, на които бил инжектиран ботокс, показали около 50% по-нис­ки нива на депресия, отколкото преди процедурата. Нивата на контролните участници спаднали само с 10%.

Дали това означава, че ботоксът лекува депресия? Преди да се втурнете да прогоните тъгата си заедно с бръчките, вземете предвид едно друго проучване, проведено от социалните психолози Дейвид Нийл и Таня Чартрънд. Те сравнили жени, на които бил инжектиран ботокс заради бръчки на челото и пачи крак с жени, на които били направени инжекции с дермални филъри, които не разстройват комуникацията между мускулите и мозъка. Между една и две седмици след процедурата Нийл и Чартрънд накарали участничките да изпълнят компютърна задача, при която им били показани, една по една, 36 чернобели фотографии на човешки очи и лицевата област непосредствено около тях (горе-долу областта, която би покрила маска за сън). Тези фотографии били забележителни с това, че всяка изразявала леко по-различна емоция (т.е. субектите изглеждали ядосани, изпитващи желание, объркани, замислени и т.н.). Задачата на жените била да идентифицират точната емоция на всяка снимка, като избират от списък с четири възможни отговора. Жените, на които бил инжектиран ботокс, се затруднили повече: като цяло те били с около 7% по-неточни от другите жени в разчитането на деликатните емоционални знаци, скрити в очите на хората.

Защо се получава така? Защото един от основните начини, чрез които декодираме емоциите на другите, е като автоматично имитираме лицевите им изражения. Във всекидневния живот тази мимикрия е толкова недоловима и бърза (отнема около 1/3 от секундата), че дори не осъзнаваме, че се случва. Въпреки това, посредством магията на лицевата обратна връзка, тази мимикрия ни позволява да усетим и разберем емоциите на другите хора. Но ботулиновият токсин А, обездвижвайки лицевите ни мускули, разстройва този процес. Дейвид Нийл обяснява: „Мимикрията ни предоставя прозорец към вътрешния свят на другите хора. Като възпрепятства мимикрията, ботоксът леко затъмнява този прозорец.“

И това не е единствената причина да приемете бръчките си. Не забравяйте, че понякога ботоксът взема на мушка мускули и бръчки, които са свързани както с негативни, така и с позитивни емоционални изражения – не само с мръщенето, но и с усмивката, които включват свиването на същите мускули около очите, които причиняват пачия крак. Трудно е да се почувствате зле, ако не можете да се намръщите. Но също така е трудно да се почувствате щастливи, ако не можете да се усмихнете.

Накратко, като парализираме или отпускаме мускулите, които ни позволяват да изразяваме истински емоции, ние притъпяваме както своите емоционални преживявания, така и способността си да разпознаваме тези на другите хора. Заприличваме точно на пациентите с ПАН – ставаме по-малко способни да се свързваме. Нийл казва: „Донякъде това е иронично – хората използват ботокс, за да функционират по-добре в социални ситуации. Може да изглеждате по-добре, но може и да страдате, защото вече не разчитате така добре емоциите на другите.“ Така че тук е скрит урок: бъдете добри с пачия си крак и той ще бъде добър с вас – и ще ви улесни да бъдете добри с другите.

От времето, когато Уилям Джеймс представил спорната си тео­рия за връзката между тялото и ума по отношение на емоциите, сме натрупали планина от експериментални изследвания, които да я проверят. В един скорошен преглед на тази литература психолозите Джеймс Леърд, който провел първоначалния експеримент за лицевата обратна връзка, и Катрин Лакас заключват: „Буквално в стотици експерименти с изкуствено предизвиквани лицеви изражения, изразително поведение или вътрешен отклик са се появявали и съответните чувства. При всеки един тип манипулиране на поведението са били пораждани или подсилвани най-различни чувства… Блокирането на израженията е потиснало много от тези същите чувства… Като цяло разумното заключение според нас е, че Джеймс всъщност е бил прав: чувствата са следствие… от емоционалното поведение и телесния отклик.“

Досега говорихме за влиянието, което малките промени оказват върху мускулите, контролиращи лицата ни. Но какво, ако се придвижим по-надолу към мускулите и костите, които управляват израженията по-надолу от шията ни? Раменете, ръцете, дланите, торса, краката и стъпалата? Те също изразяват нещо. Има ли такова нещо като телесна обратна връзка? Могат ли телата ни да ни научат да се чувстваме силни, уверени, спокойни и синхронизирани? Могат ли да ни отведат до присъствието?

Повече по темата можете да разберете от книгата на Ейми Къди „Присъствието“, издателство Изток-Запад.

NO COMMENTS

LEAVE A REPLY